автор: iam

Какъв бе този сън
обгърнал ме със забрава.
Коя съм? И какво се случи?
Какъв е този свят?
Как всичко спря,
и мракът плъзна в живота,
мъглата плътна всичко скри от мен.
А влагата обхваща обездвижени кости,
и иронично се надсмива над безсилието в мен,
прониква плесента с ръце жестоки
обхваща мозъка и спира мисълта.
Окови тежки смачкват ми ръцете,
задъхвам се и искам да крещя,
не стига въздухът,разкъсва дробовете,
очите търсят помощ, но уви…
Сама съм - натежава сивотата
в света край мен и моите дни.
И зная, трябва аз да счупя
окови тежки, па макар дори
плътта болезнено да се разкъса,
и костите в мен да се строшат.
Как искам, мощен ураган да връхлети,
и с вихри силни той безмилостно да помете,
и мрака, и мъглата в моя сън…
Поемам въздух.
Викът раздира дробовете,
кръвта пулсира в моето сърце,
във всяка клетка завръща се живота,
и с мощен тласък той изхвърля плесента,
отново виждам, чувствам и живея,
прогонен е кошмара от съня.
Сега над мен е нощното небе,
с обич гледа ме луната,
изгонва всички мои страхове,
и пак спокойно е в душата.
Звездите ме обгръщат с топлина,
магични приказки шептят в мрака,
усмихвам се, и казвам - Лека нощ,
прогонен е кошмара на далече…