автор: pasata

Често съм си мислел, че най - хубавите песни са най - тъжните, особено песните за любов, за несподелената, за нещастната любов, за загубата. Преди известно време си зададох въпроса дали това е вярно и ако е така - каква е причината. По същото време прочетох в една книга описание на въодушевяваща и великолепна музика, която не е пропита от мъка и тъга, а възхваля освобождението от болката и вината.
Помислих си, че ако освобождението на духа ни възвисява, то и музиката, която ни освобождава, би трябвало да е най - хубавата и най - истинската. Все пак, се опитах да си спомня колко песни, които са ме карали да изтръпвам, да пея с глас текста и мелодията, да се въодушевявам, да изпадам в екстаз, са песни за щастието, и колко от тях са тъжни, пълни с отчаяние, с вик на борба и на агония. По - голямата част от любимите ми песни съдържаха в себе си някаква тъга, вътрешна борба, вик, зов. Много от текстовете на любовните песни, които са ме пленявали, говорят за раздялата с любимия, за загубата, за невъзможната любов, за вината и грешката. И всички тези песни са пленявали не само мен, а са се превърнали в някакъв символ.
Така открих едно противоречие. Нима е възможно това, което ни трогва най - много, да е болката и страданието, раздялата и загубата, несподелената любов. След като тъжните песни /условно ще ги нарека така/ докосват най - съкровените ни чувства и ни разтърсват, не означава ли това, че те по - дълбоко и по - истински предават нашите чувства. От друга страна, защо не ни пленяват така пълно и безусловно песните на радост и щастие, след като тези са чувствата, които ни карат да се чувстваме пълноценни същества.
Това противоречие и тези въпроси ме подтикнаха да си обясня своето усещане за песните и своето възприятие за тяхното въздействие върху мен и върху всички други хора.
Всеки от нас може да каже как песен, която му е харесала, се превръща в част от мислите и чувствата му, как мелодията й започва да звучи в главата му, сякаш някой му пее на глас, сякаш самият ти я пееш, как сричаме наум текстът, който още не сме запомнили напълно. Всеки има своя песен /поне една/, своя песен за любовта /поне една/, има песен, която му напомня за любовта му или която е наречена на любовта между двама души - "нашата песен". Колко двойки, дори и такива, които животът е разделил, наричат една песен "нашата песен" една от безкрайните песни по света.
Има песни, които ни натъжават. Такива, които ни карат да мечтаем. Песни, които ни връщат към миналото. Песни, които ни карат да осъзнаем нещо, което дълбоко таим в себе си. Но като цяло, това което предизвикват в нас песните, не е осъзнаване, не е мисъл, не е логика. То е съпричастие към мелодията и текста, към чувствата, извиращи от тях, то е избликване на нашите собствени чувства.
Какво е това, което ни кара да се чувстваме истински, себе си, да отприщваме с такава сила емоциите си, когато чуем една или друга песен? Някой път ни поразява текстът, думите, друг път текстът въобще не е в хармония с мелодията, но музиката ни пленява и ни праща в далечен свят, навътре в самите нас. Един тон, един акорд, вариацията в края на музикалната фраза, която илюстрира и възхода в текста, може да те срине или да те взриви. Именно такива моменти в песните се запаметяват и в нас. Песните ни разплакват и ни карат да се обърнем с усмивка към хората до нас, да ги погледнем в очи.
Музиката като цяло и в случая мелодията на песента изразява най - дълбоко чувствата, вътрешния свят на твореца, най - пълно предава неговата вселена. В нея няма ограничение на формите, характерни за художественото изкуство и архитектурата, няма ограничеността на изказа в словото. В нея живее и се развива едно неподправено чувство. /Говоря все пак за истинската музика, тоест тази, която е способна да ни докосне./. Музиката може да изрази и предаде най - пълно и в същото време най - необяснимо нашия вътрешен свят. При нея всичко е отвъд времето и пространството - отвъд нашите опити да си обясним света и живота, отвъд законите на математиката и теориите на философията, отвъд цифрите и словото. В песните не само мелодията, но и думите предават нещо отвъд словото, отвъд видимото, нещо, което не може да се изкаже, а би могло само да се изплаче, изридае, да се извика, да се улови в неподправения смях, в сълзите, в усмивката, в погледа. Песните са най - истинският израз на нашите чувства и на самите нас. Ако хората си пееха един на друг, вместо да си говореха, нямаше да останат скрити чувства, тайни и лъжи. Дори и текстът на една песен да скрива нещо, да изрича лъжа, мелодията, изпята от душа, идваща от дълбините на човешкото същество - от корема, диафрагмата, преминаваща през гласните струни, а не през разума, не би могла да излъже. Когато се прощаваш с любим човек и не искаш да го натъжиш, би могъл да се престориш на спокоен и радостен, да го успокояваш, да го обнадеждаваш, но ако в сърцето ти се крие тъга, погледът ти ще те издаде. Как би могъл да скриеш чувствата си, ако трябва да се обърнеш в този миг към любим човек и да му изпееш песен. Странно, представям си такъв момент и си мисля, че има два възможни изхода от такава ситуация - ще запееш песен, а гласът ти ще те издаде, мелодията, която ще избереш, ще разкрие чувствата ти, и тъгата ще се излее. Възможно е обаче да избереш песен, в която тъгата изчезва, в която надделява радостта от споделения миг, вярата, светлината - и тогава тъгата в твоето сърце би могла да се стопи и да изпълниш със светлина и надежда и сърцето на любимия човек.
Не всеки от нас обаче е певец, още повече творец, за да умее да изразява чувствата си, като твори песни. Повечето от нас обичат да слушат песни, да си ги пеят, когато са сами, когато пътуват, когато имат нужда да се вслушат в сърцето си, да пеят в компания и на празненства. Забелязвали ли сте, че след като сте послушали и попяли в тон с някоя любима песен, се чувствате облекчени, освободени, изпълнени с покой. В трудни мигове песента понякога помага да вдигнеш очи и да се вгледаш напред, за да продължиш, защото с песента си успял да признаеш нещо пред себе си. И ето сега се връщаме към мисълта, че музиката предава най - дълбоко, непосредствено и истински човешките чувства. В песента ние откриваме себе си, своя собствен свят, своята собствена тъга, надежда, отчаяние, вдъхновение, желание и копнеж, любов, радост. Затова с такава лекота сме готови винаги да запеем любимата песен, да си я тананикаме, да рецитираме текста, когато не можем да го изпеем. Затова с такова въодушевление се отдаваме на усещането, което предизвиква в нас любимата песен. Тогава дълбоко скътаните чувствата излизат навън, напират, извират, изригват и не оставят и частица потисната тайна или истина в душата ни. С песента не е необходимо да се съобразяваме с ефекта от нашето разкриване, не се страхуваме да се разкрием, тя е разкриване пред самите нас, а не пред другите. Песента не е само наша, тя не е дори само на автора или изпълнителя, тя е на всички нас. Да пееш с песента е и сълза, и усмивка, и плач, и смях, и целувка, и прегръдка, и вик, и прошка. Най - хубавите купони са тези изпълнени с песни, защото в тях всички пеещи освобождават душата си, без да разказват нищо на другите, всички пеят една мелодия, един текст, но всеки със своя собствен глас, сливайки го с гласа на другите.
Тук ще намеся и една моя теза за човешкото общество и цивилизацията. Според мен от древността обществото ни учи и принуждава да потискаме чувствата си, желанията си, мечтите си, да ги крием, да лъжем за тях, да ги забравяме, да отричаме себе си. Неуместно е да изразяваш радостта и щастието си, религията ни учат да страдаме и да търсим откровението в болката, но да скриваме истинските си чувства и да ги потискаме, идеологиите ни карат да се борим със света и да доказваме себе си. Ограниченията ни дебнат навсякъде. Макар, да си мислим, че живеем в един свободен свят, човекът, може би повече от всякога, е затворник. Затворник на самия себе си, на невъзможността си да спре да живее според очакванията и разбиранията на другите. Причините за стреса и психическите проблеми е в задържането на чувствата и реакциите ни, в страха от изразяването на самите себе си, в желанието на всяка цена да се освободим от този товар, който трупаме, като се опитваме да го забравим и да продължим. Като малки деца сме изразявали чувствата си с плач и смях, със сълзи и усмивка, но колкото повече сме се учили да говорим, толкова повече сме се учили да мълчим и да крием себе си. Един от малкото отдушници, една от малкото форми на освобождаване на душата ни е песента. В нея откриваме забравените си и потиснати чувства, тук не се страхуваме да признаем пред себе си какво чувстваме, да послушаме сърцето си, както се слуша малко дете - с обич, търпение и нежност. Тук можем да излеем потиснатия си гняв, да изговорим страха си, да помечтаем, без да мислим дали е възможно желанията ни да се сбъднат.
Има и един синдром, който забелязах в себе си, докато пишех това есе. Обичам песните от малък - пял съм в ученически хорове почти през цялото си образование в основното училище и гимназията. Пял съм и по купони. Изобщо, обичам да пея. Обичам да слушам музика сам, но обичам и да пея с приятели. Преди около 15 - 20 години открих преживяването, наречено караоке, като дълги години бях първи участник в караоке вечерите по различни барове и клубове. При изпълнението на караоке, инструменталът на мелодията върви като фон, а текстът се изписва в синхрон на екран, а ти пееш сам. Когато пеех, се превръщах в някой друг. Сякаш бях самият изпълнител, но не точно това е завладяващото усещане. Бях изпълнител не в смисъл, че си представях, че съм Елтън Джон или Стинг, а сякаш тази песен е моя и само моя в този миг. Сякаш и мелодията, и текстът бяха израз само на моите чувства и моята душа. Песента беше моята песен. Нямаше значение дали пея фалшиво или вярно, дали публиката ме аплодира или се подсмихва, не поглеждах към очите на жената, за която пеех - така изживявах собствения си миг. Когато се опитам да осмисля това преживяване, разбирам, че песента е била начинът да изразя чувствата си, да споделя болката, тъгата, радостта, любовта. Дали на караоке или на купон, дали докато съм сам или с близки, песента изразяваше самия мен. Знам, че това е така не само с мен, а и с другите, които се отдават на завладяващото усещане на песента. Песента беше моя начин да излея душата си и да разкрия себе си, затова в нея моите чувства бяха истински, дълбоки, идваха отвътре и нямаше тайни, нямаше срам, нямаше лъжи и недоизказани истини. Но не само това, в песента аз си позволявах да бъдат такъв, какъвто съм. Пеех по моя начин, пеех така, както мога, и не се притеснявах от ефекта, от мнението на другите и от последиците, пеех така, както исках да живея - свободно, разкривайки противоречивата си същност, непринудено изразявайки себе си, без да крия недостатъците си, без да се възгордявам от качествата си. По - късно, когато бях в казармата, където бях принуждаван да мълча и да се подчинявам, наблюдавах странно поведение в себе си. Когато строяваха ротата ни, особено вечер преди проверка, и марширувахме с песен, аз пеех военните песни /дори и тези, които ми изглеждаха смешни и нелепи/ с пълно гърло, с всичката сила, която можех да изтръгна от корема си, от дробовете си и от гласните си струни. Гласът ми надделяваше над гласовете на другите, които обикновено само маркираха, извисяваше се, дори аз самият се чувах как пеех, и продължавах да пея още по - силно, дори викайки. Сега разбирам, че това е бил моментът на моето освобождение. Моментът на разплатата, в който нищо от околния свят не можеше да ме събори и да нарани, моментът, в който си казвах, че аз съм аз и никой не може да ми отнеме самия мен.
Разказвайки ви всичко това, признавам, че възприемам песните като освобождението на всеки, който се оставя да бъде завладян от тях. Ако си угнетен, ако си скрил в себе си болка и тъга, ако обидата ти пречи да разкриеш душата си, песента е тази, в която отприщваш всички бентове и потокът на чувствата ти се разлива волно. Затова, всеки, който е докоснат от песен, е способен да пее мелодията и текста й сякаш са негови - защото чувствата, които не се описват с думи, емоциите, които нямаме смелост да назовем, необяснимата ни човешка същност се крият в звуците, съчетани в песента - думи, изпети в мелодия. В тях се съдържа нещо повече, отвъд словото и отвъд музиката - самите ние.
Започнах това писание с въпроса защо най - тъжните песни ни се струват най - истински и най - красиви. Може би, защото в най - тъжните песни се пее с най - дълбоко чувство, неподправено, като зов и вик за помощ. Тъжните песни са споделяне и откровение. В тях авторът и изпълнителят разказват за самите себе си, разкриват се. И с тях се разкриваш и ти, ако песента те завладее. Тогава твоята тъга и твоята болка, затворените ти чувства намират израз и ти си самия себе си, без маска и без грим, без предпазна жилетка и без предпазна каска. Освобождавайки чувствата си от затвора, в който си ги държал, освобождаваш и самия себе си, и болката не е вече твоя владетелка, защото тя е част от живота, а не нещо, което не можеш да забравиш и преодолееш. Истинската песен е винаги песен на освобождението, дори да е тъжна. Истинските песни са винаги най - красиви, защото ти си истински в тях. Пеейки, можеш да кажеш "обичам те", можеш да кажеш "прости ми", можеш да кажеш "съжалявам", "не си тръгвай", "остани", "аз съм с теб". Пеейки, не е нужно да назоваваш нещо, което е отвъд думите. Думите са само птици, които отлитат от теб, гълъби, носещи послания към любимите ти хора, мелодията е вятърът, на който се носят, техният полет. С песента летиш и ти, защото си свободен да бъдеш това, което си.
И сега, когато пиша тези редове, слушам една песен, която ме завладява и носи на крилете си в полет към необяснимото, неназовимото, необятното в нашия живот и в нашата душа.