автор: Annna

Особена вечер… Oт първите изсъхнали листа е... Не, от вятъра. Той ги върти точно в краката ти, за да ги стъпкваш, да шушукат и да се оплакват. Като че съм виновна дето се търкалят долу... Но най-много напрягаха котките. Седяха в мрака, като черни кошници, възседнали кварталните пейки и чакаха с тихо мърморене... Е, дочакаха. Платиха си. Заради опита и познанието. Първата котка гръмна и озари с вътрешностите си напрежението на нощта. Нищо лично, просто се оказаха на неподходящото място.
Истинската причина да ги очистя не беше моето минало. Не далечното. Близкото. От преди няколко години. Не знам точно колко, защото спрях да ги броя след четири години, два месеца, една седмица, пет дни, четири часа и двадесет и три минути. Секундите не са важни... за вас.
Преди беше друго и не бях толкова... изтрещяла. Имах мечтания мъж. И не само. През повечето време не беше само до мен, а върху мен, зад мен... Или аз върху него. Без значение къде стоеше, винаги беше в мен. Правехме го постоянно. Всеки ден. По няколко пъти. Не живеехме заедно, нямахме си наше място, спокойно и удобно, но това не ни спираше, защото светът е голям. Не че на шестнайсет можеш да преценяваш реално, нито да оценяваш риска... Дреме ти!
Не мислете, че не се пазехме. Ужасявахме се от деца и болести... Интересуваше ни само секса. Искахме свежия му електрически гъдел да ни пронизва постоянно. Дори подозирахме, че се обичаме.
Докато един ден неумолимостта на двете черти в теста за бременност не изкрещя в съзнанието ми: “Бебе!”.
Казах му след няколко месеца, през които живеех при една приятелка и се самосъжалявах. Представях си как ще имам дете. Дете на любовта, най-красивото, най-талантливото, колко ще прилича на мен! Но се страхувах... Не знаех дали го искаме. Осъзнавах го постепенно и когато бях готова да му кажа – беше с друга. Чукаше я на нашата пейка в парка. Изправих се пред пейката и изкрещях:
- Ще имам дете!
Той не ме беше забелязал. Потъваше и изключваше. Вцепени се, но за малко. За прекалено малко. Ако не прозираше паниката, гласът му щеше да е почти безразличен:
- Знаеш какво да правиш – разкарай го. Ще ти дам пари.
След кратък миг, в който погледна новото си момиче и облиза устните си, добави:
- А сега ме извини – малко съм зает. – и придърпа малката си уличница така, че вече не го виждах.
До днес. Беше променен. Провиснал, дори почти успя да ме разтопи. Но все пак бях подготвена. А и смъртта на котката не можеше да е напразна.
Започнах прецизна подготовка. Движеше ме живата омраза, горчивината от пренебрежението и... Празнината в мен... Защото така и не родих нашето дете.
Вечерта беше перфектна за това което исках да направя. Носех къса рокля. Бях в перфектна форма и ми отиваше. Но вътре в мен дремеше отмъщението. Видях го да седи в любимото ни заведение. Беше сам. Нямах време и нерви да чакам да ме забележи. Седнах на масата и кръстосах голите си крака под носа му. Не ме позна, защото не отлепваше поглед от бедрата ми. Това беше целта. Пихме. Танцувахме. Натискахме се на изтъркания диван в заведението. После във фоайето. После в колата. Но не му позволявах много неща – само настройка. Когато стигнахме у тях го оставих да се изяви. Все още беше най-добрият... Биваше го. Пасваше на много места. Дори го оставих да ме докара до края. Няколко пъти. Хареса ми, но това не променяше нищо.
Моментът дойде когато той изведнъж ме погледна в очите и... ме позна.
- Аз съм, не грешиш. А сега ще разбереш как се чувства жена, от която лекарите са извадили всичко живо. – прошепнах с равен, спокоен, почти доволен глас. Натиснах единственото копче на миниатюрното дистанционно, което стисках цяла вечер, докато прегръщах в обятията си него.
Експлозивът, скрит в стомаха ми, реагира почти мигновено. Разкъса всичко по пътя си, но най-важното беше, че остави дупка в корема на най-добрия любовник на света.
Сега вече знаеше как се чувствах тогава! Празна...