автор: REWOLT

Шестима мъже носеха ковчег по алеята. Валеше напук на прогнозите за сушаво лято. О, как само валеше!
„Добре, че заваля – с облекчение си мислеше вдовицата. – Инак, Георге, какво щях да те правя. Цяла седмица те нямаше. Още толкова те издирваха. Пък ти – под сайванта, на село Ама кой да се сети!?... Висиш си на примката, оси очите ти изпили, изсъхнал като чироз, почернял… Сега казвам – „Вали, не отваряйте капака” Пък то - срам ме е – как да те покажа толкоз грозен... Че и бившата ти, и тя тука, кучката. Сакън, да не изпусне… А как само плаче, как се тръшка… Ах, голяма актриса. Чак служителките от траурната агенция ревнаха. А тях лесно не можеш трогна – смърт те са виждали и виждали. Дето се казва – със смъртта си бъбрят – сутрин кафето си пият заедно, вечер водката.”
„ Колко е натежал – недоволстваше един от носачите. – Преди беше стотина кила. Сега е два пъти повече сигурно…
„ Два апартамента, вила, две коли и какво? – редеше мъдрости наум мъжът от другата страна на ковчега. - Без стотинка в джобовете си отива, завалията. Затуй - яж, пий и к’вот изчукаш чуждо – туй ще ти остане”. Той поизвърна глава и хвърли крадешком поглед към вдовицата. Тя грациозно заобикаляше локвите, скрила хубавката си муцунка под чадъра.
Малко зад нея, с разръфана от дъжда черна рокля, пристъпяше десет години по-възрастната екс – съпруга, понастоящем вдовица втори ранг. Полепналата по тялото й материя не спестяваше нищо на похотливите мъжки очи – нито едрите й гърди с изваяни зърна, нито правите й крака, в основата на които изпъкваше примамливо, сякаш нескромно изложен на показ триъгълник.
„ Ах какви жени! – проследи погледа му тоя, зад него. – Какви жени ни оставя наш Герги!”
Зад вдовиците, под звуците на духова музика, ситнеше тълпата опечалени. Двайсетина души.
„Слава Богу, че времето се развали – повтаряше си вдовицата, – че ако се бе домъкнала цялата му рода, как щях да ги изхраня…?!”
„Ех, Гоше, Гоше!… Що не умря по мое време, да видиш какво погребение щях да ти спретна – кахъреше се за пропуснатия шанс екс – съпругата. – Поне петстотин човека щях да поканя, отделно оплаквачките. И хубав оркестър щях да наема, не като тия чалгаджии тука…”
Циганите преди час се бяха върнали от тридневна сватба. По време на опелото бяха дръпнали по две – три бързи бири за разсънване, и сега дуеха бузи, лъснали под струите като медните си тръби.
Между разтворените чадъри тук таме сълзяха свежи цветя.
Наближиха новия парцел, до който водеше разкаляна пътека, широка колкото да се разминат двамина. В тинята бе зарязана ръчна количка с камъни. Водите на локвата бяха покрили колелото й наполовина.
- Е са си еба мамата - промърмори един от носачите.
- Умрелият си е умрял, да се смили Бог над душата му, ма аз тука не ща да се давя – огледа обувките си друг.
- Да има как Георги да слезе от сандъка, че дето ще го обърнем, ами и ще затънем до уши в тая лепавица. – мрачно додаде друг.
- Верно бе! Само колкото да го занесем до…
- Правилно! Мястото му няма кой да заеме – изхихика първият.
- Я донесете камъни!
Най-младият пусна внимателно дръжката – останалите се понапрегнаха и поеха тежестта. Нави крачоли над глезените и плахо нагази. Взе няколко камъка и крачейки като щъркел се върна на алеята. Подложи камъните и свалиха ковчега.
Вдовицата ахна изумена. Екс – съпругата сложи ръка върху разтуптяната си гръд и пое дълбоко въздух. Опечалените на разбраха какво става и се сбутаха в гърба й.
Циганите пък съвсем нищо не разбраха – щом видяха, че процесията се кротна, сгушиха се под един кестен на сушина. Барабанистът Сайфет извади плоско шише и отпи. Подаде и на другите.
- Ритъма спазвайте, ей! Шъ въ избия! Да не сте на сватба, стига с тия маанета! – подвикна им баш музикантът Сали и пое бутилката.
- Защо го сложихте на земята? – възнегодува вдовицата. – Знаете ли колко е скъп ковчега?
- Кой ще го отвори? – запита първият носач.
Всички се отдръпнаха. Той погледна към младока.
- Да не сте посмели! – писна отново вдовицата. – Костюмът не му е по мярка, ще го навали, ще се свие…
- Срам от Бог нямате ли? – изохка екс – съпругата.
Жените отзад източиха любопитно шии и зашепнаха.
В тоя момент капакът помръдна. Мъжете изплашено отскочиха, заблъскаха се, запрепъваха. Вдовицата залитна и се опря о мощната гръд на екс – съпругата. Тя от своя страна изстена и се хвана отново за сърцето.
Жените отзад писнаха.
Тълпата втрещена заотстъпва.
Първо се отвори пролука, през която се подаде ръка. После ръката избута капака, венецът се плъзна и цопна на асфалта. В настъпилата смразяваща тишина, в ковчега се изправи мъртвецът. Без да забелязва ужасените лица около себе си, прехвърли единия си крак през преградата, после другия. Застана пред всички цял – целеничък. Изглеждаше с двайсет години по-млад. Костюмът си му беше тъкмо по размер, косата грижливо зализана, а на мястото на страшния грозен белег от въжето, синееше модерна вратовръзка. Свежо бе бледото му лице, малко отвеян и замислен погледа. Огледа присъстващите. Вдигна очи към небето, подложи длан, колкото да се убеди, че наистина вали и промърмори недоволно:
- Е затуй не обичам да ходя по погребения. Никакъв ред, никаква организация. Един чадър няма кой да ти даде.
- Георги… - изшептя вдовицата и коленете й омекнаха. Белна страшно очи и се свлече на алеята.
- О, Боже… - изумена смънка екс – съпругата и се прекръсти – веднъж от ляво надясно и два пъти обратно.
- Бате Гошо… – смутено се обади младото момче – дължах ти двайсет лева, ето…
Носачите трепереха гузно заболи очи в земята.
Оцветени в палитра от грим, дъждовните води заобикаляха краката на хората и падналата жена и се отичаха към зеещият наблизо гроб.

Три дни след по-късно, докато разтоварваха инструментите на една сватба, Салито взе да разправя:
- Абе… Последния път… На погребението на онзи, обесения… Видя ли някой, че и на съседния парцел имаше погребение?
- Булката ли?... Дето се гътнала баш на сватбата си?... Видях я – надигна бирата Алито.
- Ами вий?... Нищо ли не видяхте? – обърна се към останалите.
- Тц…
- Че какво толкова има да се гледа? Ден през ден сме или на сватба, или на погребение…
- Абе какво, какво... Имаше то какво… - сниши глас и се наведе напред Салито. - Уж я погребаха тая, ама хвърлиха у трапа празен сандък.
- Ха! Не думай!
- Айде бе!?
- Айде, я!… С очите си видях как се измъкна иззад тълпата и тъй както си беше – в бяла булчинска рокля, с цветчетата по косите и лачена чантичка - хоп! – право при наш Георги…
- А`е стига лъга, Сали…
- Вдовицата му като ревна: „Ах, мръсникооо!... Огън да те изгори, гръм да те убиеее…”
Екс – вдовицата и тя се разпищя: „Знаех си аз!... Номерата ти край нямат!... Умрял бил, обесил се бил!... Ще те намеря, да знаеш! Ако ще и в ада да се скриеш!...”
- Ама… верно ли, бре?
- После като се хванаха за косите, като се заскубаха…Вай, Аллах, къф кютек падна… Разхвърчаха се пирги, сополи, копчета… Едната вика „ Ти си виновна мари, кучко”, другата „ Ти си кучка ма, пачавро…”
- Айе` въз геч, бре! – прекъсна го Алито. – Баси как лъжеш!
- Не лъжа, ей!... Да ми умре Айшету аку лъжа!
- Лъжеш кат` дърт сиганин! – обади се и Ибрямчето. – Май ичкията в повечко ти доде…
- Бе ваш`та мама мангалска! Не лъжа, бе! С ей тия очи ги видях – хванаха се за ръце двамата, гушнаха се, като влюбени птички… Отлетяха…
Сали вдигна глава към небето, сякаш да проследи полета им.
- Ха - ха! Да бе, да… Изпарили са се… Ний щото трева пасем, затуй нищо не видяхме, а?
- Щот сте кьорави, затуй не виждате!
- Брех, мамка й пукница… Хайде, от сабайлем взе да ти се привижда… Ха - ха!…
Разпрата заплашваше да се разрасне в скандал – то де ли се е видяло циганска сватба без бой, ако не беше се появил барабаниста Сайфет. Гледаше изплашено, ококорил огромните си, като тави за баклава очи, в които препеченото по краищата бясно се въртеше.
- Маестро… - тикна двесталевова банкнота в ръката на Сали. Гласът му трепереше. – От зетя и булката са… Заръчаха поздрав за кръстника… „Помпа кючек”…
- Де ги? - запита Сали и смаян заоглежда банкнотата. Потри я между пръстите си, вдигна я срещу светлината, помириса я. – Вай, Аллах! Чистак новa… Де ги, бе? Де са младоженците?
Сайфет врътна брадичка и извъртя златистото на очите си над дясното си рамо – към паркираната наблизо лимузина.
Сали погледна към колата, после към парите в ръката си, накрая към смълчалия се оркестър:
- А това видяхте ли? – вдигна банкнотата над главите им. – Не са менте!
Музикантите мълчаха.
- Питам – видяхте ли?
- Да ве… Видехме – смотолеви Ибрямчето.
- Али, а ти?
- Видех, маестро, видех… - прекара пръсти през настръхналата си коса Али.
Сали доволно потри сефтето в брадата си, допи бирата и стана:
- Аз трябвало да спирам ракията, а?… А?... Ади сега! Да ни са разпра`ями кой ши я спира… Земайти зурните! Ади, чабук, чабук!… „Помпа кючекь”…Раз и…два и …три!... Дай! Дай, темпо, спазвай ритъма!... Ах, вашта мама сиганска!... Шъ въ избия, ей! Да не сме на погребение!... Кючек искам да се свири!...Дай по-живичко!... Темпо… Темпооо…
Маането вдигна два гълъба във въздуха. Те закръжиха над главите на сватбарите, все по-бързо и все по-нависоко, докато изчезнаха, стопиха се в небосвода.
- Айдиии за кръстникааа!... Завърти, кръстник!... Гюбек саалдъ!... А така! Сербез! По- сербез стъпвай! А така! Е т`ва е кючек вече... Оп!….Са!...Айде помпааа… Шинди!.. Са!

Р. Романов