автор: azzurro

Понякога се чуствам като будка за запалянковци. Идват изсипват намеренията, очакванията и желанията и си отиват. Аз не трябва да правя нищо друго, само да слушам. И днешният ден бе такъв. Отварям магазина. Заставам кротко и чакам първия клиент, да пожелае нещо. Но денят се оказа от онези,
абсурдните, да не кажа ялов, още от сутринта. Така както казах в началото - будка за запалянковци. Първият влезе и започна:
- Какво става, миличка? Появи ли се нещо за мен?
Докато огтоворя, се чу продължението: - То аз имам, не че да нямам пари, разбираш ли? Ама... искам така да е нещо хубаво.
Гледам го в очите и очаквателно мълча. Знам, всичко знам, тази тирада тече вече в продължение на три години и ми е омръзнала да я слушам. Колкото и да съм възпитан човек, искам да изразя възмущението си по някакаъв начин, затова вадя най невъзмутимо закуската си и започвам да ям, като вече отговарям с ъхъм , ъхъ, и ъъъ.... Но той не се смущава, а и няма намерение да приключи. Следва продължение:
- Тооо, аз, виж какво, имам „ Таурег” / тази марка винаги се произнася трудно/ ,имам „Фолксваген”, имам „Мерцедес” последен, не, предпоследен модел.- Започнах да получавам киселини.
- Ама, продължи той, не ми се кара кола бееее, разбираш ли, не ми се кара. Искам мотор и то „Симсон” ,нищо друго! Виж сега, мога да си взема от твоите, дето ги продаваш, ама първо, да ти кажа, ще го откраднат. Второо...- второто се забави, загуби се, уж беше нещо много важно, но той го забрави махна с ръка и продължи: - Трето, и трето, имам части достатъчно. Рових по интернет по разни обяви. Ходих знаеш ли къде, на седем места, но все скъпо ги дават. Чак дооо Момчилград стигнах.
- Няма да поевтинеят, - се вписвам за малко аз.
- Да бе, но все пак, надявам се да изкочи нещо. Та аз затова дойдох при теб да питам пак. Нали знаеш на 73 години съм.
- Е жив и здрав да си!- отговарям преглъщайки, но съм искрена.
- Не ми личат нали ?- ми отговаря доволен, гледайки ме хитро, и ми се смее като пукната тиква: - Както съм се нагласил, смятам да поживея още и мерака ми е да го покарам тоя „Симсон”!
Усещам как започва да ми прикипява от многопразнословието, което се разиграва всеки път в продължение на няколко години, както споменах в началото. Мълча. Настава тишина и виждам, че се обръща да си тръгва. Е ,най- после, си мисля:
- Амаа - обръща се отново той. На виж и ръката ме боли.
Гледам една превързана с дебел бинт китка. Не питам. Но той не чака покана, сам си казва:
- Ми от кво, от лежаане, не от нещо друго.
Вече се чуствам като препълнена кофа. Най- после запалянкото напуска.
Мисля си: тя простотията прилича на спукана гума, колкото и да я натискаш в един момент все ще изпусне още малко стар мръсен и миризлив въздух.
Чакам следващия!