автор: rumlas

из Германците в България

Известно е, че Германия е една от нациите, представителите на която най-често пътуват в чужбина. Разбира се, тук имам предвид предимно туристически екскурзии и пътувания. И наистина, едва ли съществува туристическа дестинация по света, която да не е съобразена до някаква степен с изискванията на немските туристи и която малко или много да не разчита на тяхното присъствие.
Причините са чисто икономически, но не заради това, че германците са прекалено дашни и по този начин тамошните жители се надяват да спечелят повечко пари, а защото, като брой пътуващи, са много. Масовостта им при правенето на резервациите развързва, така да се каже, ръцете на фирмите организаторки, т.е. дава им възможност да печелят от оборота и вследствие на това те са в състояние да предлагат по-качествени услуги на по-ниски цени. Ето защо няма нищо чудно във факта, ако туристически пакет, включващ хотел, храна и полет със самолет до Гърция или Турция например, на тях им излиза по-изгодно, отколкото на нас, които даже сме и със собствен транспорт. Ясно е, че всеки хотелиер предпочита местата в хотела му да са запълнени отрано, а ако са и платени предварително, то здраве му кажи.
В резултат на подобни дадености немските туристи почиват по-комфортно и по-изгодно в чужбина и в частност по нашето Черноморие, отколкото самите ние. С други думи, получава се една добре работеща и печеливша комбинация от огромен брой хора, платежоспособни, жадни да откриват забележителностите на чуждите държави - от една страна, и мощни фирми – организаторки, осигуряващи на собствениците на хотели желания поток от посетители, като за сметка на това изискват от тях все по-атрактивни условия за клиентите си, от друга.
Тук веднага бързам да поясня, че думата „платежоспособни” в никакъв случай не означава, че немците хвърлят пари безразборно. Напротив, дори смея да твърдя, че те са крайно предпазливи по отношение на харченето си и затова някои директно ги наричат „стиснати”. Аз ще кажа, че съществуват и такива, но това далеч не е цялата истина.
Нещо повече. Определяща роля при боравенето на германците с парични средства играе винаги онова, което те получават в тяхна замяна. Ако според тях то е необходимо, качествено и сега, обърнете внимание, „си заслужава”, са готови да го платят, без да се замислят. Ако обаче не е чак толкова необходимо, не струва или „не си заслужава”, няма да извадят и стотинка.
В този ред на мисли ще кажа, че немците не са „плащачи”, или поне не такива, в каквито напоследък са се превърнали руснаците. Имайки предвид този факт и при положение, че човек се намира на почивка в чужбина, може да се превърне в свидетел на - меко казано - странна ситуация. С мен тя се случи по време на отпуската ми заедно с моето семейство в Белек, Турция.
Още в началото екскурзията, предложена ни от столична туроператорска агенция, ми се стори скъпичка, но тъй като нямах кой знае какъв опит, а и жена ми настояваше с цялото си упорство, отстъпих и се записахме. Пътуването, посрещането, настаняването, храната – всичко бе перфектно. Явно цената си заслужаваше.
Веднага ми направи впечатление, че хотелът бе пълен с украинци, казахстанци и руснаци. Разхождаха се, накичени с благородни метали от главата до петите, докато жените им бяха „оковани” в китките и глезените посредством златни гривни и ланци, наподобяващи по-скоро масивни средновековни вериги. Надпреварваха се да харчат парите си, купуваха всякакви джунджурийки и не се отказваха от предложените им всевъзможни екстри. Домакините пък направо ме смаяха. Говореха руския по-добре, отколкото аз в най-добрите си години.
Българите, които наброявахме едва шестима, бяхме прикрепени към една новопристигнала група „братушки”. Още първия ден екскурзоводката ни събра в една от залите за пресконференции и ни информира от какви услуги и пътувания можем да се възползваме по време на престоя си тук, разбира се срещу допълнително заплащане и на руски език.
Най-евтиното предложение представляваше превоз до някакво съседно селце на няма и пет минути разстояние от хотела, изчакване два часа за пазаруване и обратно. Цената възлизаше на 15 долара на човек. Следваше екскурзия до отдалечената на 30-ина километра Анталия с цена от 40 долара на човек. Гмуркането пък започваше от 65 долара. И така нататък.
Въпреки че обстановката бе луксозна и явно такива си бяха цените, реших да хвърля едно око и на офертите, които бяха насочени към немската група. Слязох на приземния етаж там, където туроператорите разлепяха обявите си, и се зачетох. Като съдържание те се оказаха същите, с тази разлика, че за извозването до споменатото селце и обратно тарифата бе един долар, до Анталия излизаше по пет, а гмуркането бе 35. Дори летенето с хидроплан струваше 110 долара за немските, срещу 210 долара за руските туристи. При това немският език на придружителите, аналогично на руския, също бе включен в цената.
Сигурен съм, че обясненията на тази ситуация са толкова на брой, колкото са и гледните точки на всички засегнати, но по-важното е да се разбере, че все още не се е родил германец, който да даде 15 долара за пакетче желирани бонбони, които у дома му не струват и един. С други думи, той е наясно, че се намира в чужбина, че е в луксозен хотел, че е чуждестранен турист, че всички го смятат за богат и че би могъл да си го позволи и, което е най-важното, би платил по-високата цена, но само ако тя е умерена и „си заслужава”. „Прайзлайстунгсферхелтнис” (съотношение между цена и онова, което се получава за нея) е дума, която действа при германците като закон. Никой не би посмял да го загърби или заобиколи. Казано иначе, убеден съм, че ако надценката бе двойна или тройна, проблеми нямаше да има, но при десетократна или по-голяма, немецът ще си рече: „Това е неразумно!” ― и ще се откаже.
Но да се върнем отново в България, където обстановката не е много по-различна. Често съм ставал свидетел на нереално високи цени, които отблъскват чуждестранните туристи. А именно те са онези представители на дадена държава, посещаващи другите страни най-масово. Така е и с германците в България.
Преди години, когато Германия бе разделена на Източна и Западна, имахме три вида немски туристи. Едните бяха по-беднички, кръстосваха надлъж и шир целия соцлагер, придвижваха се на автостоп, превиваха снага под тежестта на огромните си раници и отсядаха по Южното ни Черноморие, като спяха на открито или по къмпинги и палатки. Посещаваха и планинските райони, възхищаваха се на природни феномени, които ние дори не забелязвахме, и можеха да бъдат срещнати из какви ли не кътчета, даже и в най-дълбоката провинция. Бяха младежи и девойки, които с минимални, но старателно разчетени средства се опитваха да получат максимално удовлетворение от пътуването си и повечето пъти успяваха.
Но всичко си имаше цена. Често изглеждаха гладни, уморени, мръсни и някакси изпаднали. Именно благодарение на тях в българския език се затвърди родилата се по време на войните фраза „изпаднал германец”. Казвахме например: „Какво си се облякъл като изпаднал германец, бе?” или „Гледайте го този, изцяло прилича на изпаднал германец!”
В първия случай се имаше предвид, че дрехите бяха стари, вехти, произволни или безвкусни, а във втория – че човекът бе мръсен, несресан, гладен, унил и пр.
Следващата група немски туристи бяха по-улегнали. Те притежаваха леки коли, най-вече двутактови като трабант и вартбург, някои с ремаркета. Пърпореха напред-назад и също предпочитаха Южното ни Черноморие, но отсядаха в по-реномираните къмпинги, наемаха частни квартири в Несебър, Созопол, Приморско или Китен, а понякога и хотелски стаи. Умираха да си правят пикници сред природата и общо взето приготвяха храната си самостоятелно. В повечето от случаите тук се касаеше за групи, състоящи се от по няколко семейства с деца или пък големи компании, които обединяваха средствата, имуществото, екипировката и възможностите си с цел да изкарат една по-продължителна ваканция, угаждайки по този начин както на самите себе си, така и на останалите.
За западногерманските туристи бяха отредени по-известните курорти, намиращи се предимно по Северното Черноморие. Пристигаха организирано, но имаше и такива със собствен транспорт. Разполагаха с всякакви удобства и можеха да разчитат на най-различни екстри. Вечерно време разтоварваха във фолклорни ресторанти с музикално-артистични програми, бар-вариетета, кафе-сладкарници и дискотеки, докато през деня наблягаха на конната езда, стрелбата с лък, екскурзии по суша и море, както и цял пакет водни спортове и оздравителни процедури.
Благодарение на тях (както, разбира се, и на другите западноевропейски туристи), комплексите Албена, Варна, Дружба, Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър, се развиваха с още по-бързи темпове, превръщайки се за държавата ни в нещо като машина за валутни приходи.
Организацията и обслужването в тези комплекси беше на високо ниво и въпреки че на нас, българите, цените ни се струваха солени, на западняците се виждаха нормални, даже ниски.
През годините обаче нещата изцяло се промениха. За съжаление, понастоящем останаха само един вид немски туристи (а и не само немски) – тези на пакетните цени или така нареченият „евтин туризъм”. Причините са различни и не бих желал да ги коментирам, но си признавам, че онези - „изпадналите”, ми липсват. Колкото и зле да изглеждаха, те разнасяха духа на дивото, на естественото, на силата и превъзходството на природата.
Въпреки че от всички немски граждани, посещаващи България, туристите като количество са най-многобройни, те не са в състояние за седмица или две да усетят истинската атмосфера на страната, да не говорим за манталитета на хората. Подобен шанс по-скоро получават онези, които отсядат в държавата ни за по-дълго време или идват по-често. Това могат да са бизнесмени, представители на фирми и организации, ръководители на институти, учители или дипломати. За разлика от туристите, които рядко напускат хотелските комплекси, те изцяло се потапят в нашата си, родна действителност.
Общото между всички тях е, че в началото се възмущават от какво ли не, а към края не желаят да си тръгват. Така още с пристигането си се заемат да коментират колко бил неуреден животът тук, колко разнебитени били пътищата, колко бил мръсен въздухът, в какво окаяно състояние се намирал градският транспорт, как навсякъде се търкаляли боклуци, ширела се корупция, престъпността била излязла извън контрол, здравеопазването било под всякаква критика, услугите били некачествени – изобщо, при какви мизерни условия им се налагало да живеят и работят.
След това подхващат мисленето на хората и също не пропускат да му ударят една здрава критика.
Заредени със завидно желание, се впускат да показват, да доказват и да обясняват кое е правилното, кое модерното, кое – логичното. И колкото да не ми се иска, трябва да призная, че до голяма степен имат право. Онова обаче, което не усещат, е, че бавно, но сигурно се превръщат в нашенци, та даже в нещо повече.
Като за начало променят шофьорските си навици. Бързо забравят за знаците и правилата за движение. Светофарите и пешеходците започват да ги дразнят все повече и повече. Избутват, засичат, изпреварват неправилно, в това число и отдясно. Не обръщат внимание на ограниченията в скоростта, ругаят напосоки, а стилът им на каране става нервен и насечен. Сливат се изцяло с обстановката. Единственото, което си остава по немски е, че никога не забравят да поставят предпазните си колани, както и че извън населените места управляват автомобилите си подобно на статуетки, т.е. стегнато, съсредоточено, без никакви излишни движения и неизменно с постоянна скорост.
Въпреки това не спират да нареждат: „Колко пари може да спечели общината само от глоби...!” ― по повод на неправилно паркиралите, минаващите на червено, говорещите по мобилните си телефони и други нарушители. Или: „Гледайте ги тия отпред, на зелено успяха да се изтеглят едва петима! Че толкова ли е трудно да се превключи на скорост и да се потегли?!” И добавят: „Не проумяват ли тези хора, че това оказва влияние и върху замърсяването на въздуха. Ако бяха по-експедитивни, по-организирани и по-концентрирани, колко ли тона изгорели газове по-малко щяхме да дишаме в ежедневието си!? Дори задръстванията биха могли да намалеят!”
И още: „А този там, виждате ли го как пуши?! Току-що съсипа въздуха за три години напред!” (по повод на превозни средства, изхвърлящи гъсти и черни облаци дим от ауспусите си). „Казвамe ви, ако това се случи в Германия, не само че ще го спрят от движение, не само ще го скъсат от глоби, но и директно ще го хвърлят в затвора. Защо ли? Защото е истински убиец!” И продължават: „Да не говорим за движението на бетоновози, фадроми или самосвали през почивните дни – това у нас е абсолютно немислимо! На населението трябва да бъде осигурена възможността да се възстановява след края на работната седмица, да се отпусне, да се разходи и подиша чист въздух. Та нали от хората непрекъснато се изисква да работят както трябва!”
И като капак:
― Я го вижте пък онзи как прави обратен завой! Успя да блокира движението и в едната и в другата посока. Явно да заставиш останалите да се съобразяват с теб е качество, заложено на всекиго тук по рождение!
При пазаруването промените са също чувствителни. Скоро се научават, че за вземането на пазарска количка могат да се използват и всякакви други предмети извън обявените. Пъхат жълти стотинки, кламери, жетони и всичко онова, което би могло да я освободи. Движат се из магазина, сякаш са единствените му посетители, спират по средата или на най-тясното място, предизвиквайки задръствания, не се съобразяват с никого. Типично български черти като да се сбуташ с някого, да се втурнеш за дадена стока, все едно, че е на привършване, да се пребориш за нея, да предредиш двама-трима в последния момент, всичко се копира до съвършенство.
Но и тук промените си имат изключения. Така например продуктите в пазарските им кошници са винаги подредени, учтиви са към всеки, най-вече към персонала, и са приготвили парите си за плащане далеч преди да са им ги поискали.
Режимът им на хранене в България изцяло се проваля. Дали е заради добрата българска кухня или ниските цени, но вечер не пропускат да излязат на кръчма и да си поръчат шопска салата с ракийка, както и някое богато месно блюдо. Закуската обаче си остава „по немски”, а зеленчуковата салата задължително се консумира с хляб.
Стават несериозни, не спазват обещания, забравят, закъсняват за срещи, намират всевъзможни оправдания, спорят с длъжностни лица. Вживяват се в ролята на дребни тарикати и наслаждавайки се на всяка своя победа, която, макар и нищожна, все пак е по-различна от общата, я пазят най-ревностно от останалите. Проявяват инат за глупости, докато пътят с най-малкото съпротивление се превърне в начина им на живот и по този начин извършват само онова, което е крайно наложително и нито капчица повече.
Обяснението е елементарно. Известно е, че с каквото се захване германецът, той винаги влага цялото си старание и желание. Освен това, прагматичното му и аналитично мислене го ориентират в обстановката и му помагат да се приспособява още по-добре. Така, когато трябва да се управлява автомобил, немецът прихваща нашенския стил, изкопирва го, но го допълва и усилва. Резултатът е най-малкото призово място на съревнование за недисциплинирани шофьори.
В ресторанта забелязва, че хората похапват от някакви малки чинийки (мезета), и мигновено прави същото, само че те му се струват оскъдни и затова поръчва по няколко. Отрупва цялата маса, а после се чуди какво да ги прави.
Може да се каже, че когато немец върши нещо, го върши със замах. Когато се храни, се храни като за последно. Когато пие, пие като смок. Когато се весели, се весели свободно и непринудено. Когато обича, обича безрезервно. Когато работи, работи като робот. И все така в същия смисъл.
С други думи, германците са един вид усилвател. Усилват всичко онова, което минава през тях, както хубавото, така и лошото. Това е и основното обяснение на факта, защо ученикът от Германия винаги е в състояние да надмине българския си учител.
Но германците притежават качества, които не се променят, дори ако живеят на Луната, та камо ли у нас. Така например никога не можете да срещнете германец, който да прави боклук. Никога няма да видите германец, който да разглезва децата си или да живее заради тях. Никога не бихте намерили германец, който да извършва половинчати работи. Никога не бихте забелязали германец, който да не е учтив с околните. Никога не бихте станали свидетел на това, как германец се примирява с неуспехите. Също така никога не може да се случи германец да не изпълни заповед или заръка.
Основният извод, който следва от казаното до тук е, че не са само хората онези, които правят дадена държава велика. Напротив, както се вижда, те се влияят от най-различни фактори и лесно се променят. Затова именно държавата и нейната уредба са онази важна предпоставка, която би трябвало да гарантира успехите в развитието на собствения си народ. Естествено, че тя - държавата - се създава и управлява от хора, но фактът, че българин, живеещ в Германия, става най-малкото съзнателен и отговорен, а немецът в България се превръща в обратното, мисля, че е достатъчно красноречив като доказателство.
Тук изниква и въпросът „Кога ще ги стигнем... германците?” Възможен отговор е: когато направим страната си толкова привлекателна, че се забележи наплив от германци, желаещи да живеят и работят у нас, ще означава, че сме успели.
Но как да се получи?
Смятам, че ще е трудно, но не и невъзможно.
Независимо че решението ще е бавно и мъчително (както винаги, типично по български), съм убеден, че то трябва да е свързано с качествата на всеки един от нас, както и с превръщането на примиримостта и търпението ни в нестихващо желание да се променяме все по-динамично, влизайки възможно най-скоро в крак с изискванията на времето.
Лично аз познавам доста германци, минали през България. Приятели, колеги, спортисти, бизнес делегати, ръководители на политически и културни организации, дипломати. Основното правило е, че който е постоял известно време у нас, пак идва.
Явно им харесва на германците в България. Ако пък ги чуете от какво се впечатляват, ще речете: „Защо непрекъснато се оплакваме от нашата си държавица, че тя си е направо супер! Вижте ги тези какво приказват по неин адрес – това било прекрасно, онова било невероятно......
И наистина, щом поживеят между нас, германците започват да слагат приоритетите си по по-различен начин. Най-много им допада обстоятелството, че въпреки ширещия се на пръв поглед хаос, работа се върши. Обичат да казват: „В България, макар и бавно, всичко става, всичко е възможно!”
Чудят се как ние, българите, винаги успяваме да намерим някого, който познава друг, той пък трети, който най-накрая ще ни свърши работа, но същевременно се отнасяме към околните с едно на ум, т.е. с недоверие.
Възхищават се на умението ни да решаваме споровете помежду си без излишен шум и дават съответно пример с Германия, където при най-малкия, най-незначителен проблем, хората се превръщат в сополанковци и веднага тичат при адвоката си, за да заведат дело.
Хвалят готовността ни да окажем помощ на нуждаещ се, да поемаме инициатива, да се веселим с приятели, да преживяваме трудности, да импровизираме, но и при нужда да бъдем комбинативни, обединени и задружни, а щом спечелим, да сме по своему великодушни.
Недоумяват как е възможно България да разполага с толкова голям брой добре образовани и висококвалифицирани специалисти и те да не бъдат използвани по най-правилния начин.
И не на последно място, бързо проумяват, че ние работим, за да живеем, докато те живеят, за да работят и скоро взимат мерки, за да поправят тази досадна, според тях, грешка.
Но не мога да не спомена и още нещо. Германците са запленени от красотата на българската жена. Оценяват умението ú да съчетава качества като деловитост, майчино чувство, съпружеско поведение, домакинстване, грижа за децата, но и привлекателност и сексапил. Често обясняват с голяма доза тъга как техните - немските жени, били станали прекалено еманципирани, как не желаели да раждат деца, да ги отглеждат и възпитават, как се отдавали изцяло на кариерата си и колко малко внимание обръщали на външния си вид.
И така германци в България – дал Бог. Преживяванията ми с тях са десетки, дори стотици. Някои са комични, други – още повече. Аз обаче ще завърша с един, който ми направи малко по-особено впечатление. Причината е, че се опитах да го „стигна, та чак да го задмина”. И донякъде успях.
Когато през лятото на 1981 година завърших десети клас, заминах с отбора си за град Русе, където за първи път се провеждаше международен лекоатлетически турнир за юноши и девойки. Финалът в коронната ми дисциплина - 400 метра - бе по време. До този момент най-доброто ми постижение бе 51,86 секунди.
Не бях впечатлен нито от стадиона, нито от пистата, която беше стара и накъсана. На места се бяха образували бобуни и човек трябваше да внимава, за да не се спъне в някоя от тях.
Тези, които имахме най-добри постижения, бяхме събрани в една серия. Отидох до информацията, за да видя коя е тя, в кой коридор са ме сложили и с какви съперници ще си имам работа.
Отредена ми бе не особено атрактивната, а и на всичкото отгоре предпоследна, седма пътека. От съперниците познавах всичките, с изключение на един. Бе германец, от бившето ГДР, и се казваше Томас Шойнлебе. Не се притесних особено, тъй като в протоколите същият бе обявен за 14-годишен или с три години по-малък от мен. Като единствен чуждестранен участник на тази дисциплина, го бяха забутали в последния осми коридор, което не бе особено гостоприемно.
По време на загрявката го мернах и веднага се успокоих. Беше прекалено млад и въпреки че притежаваше мъжки черти като боботещ глас и видимо окосмяване, бе нисък и набит, а това се смяташе за всичко друго, не и за предимство.
Нещо повече. В лекоатлетическите среди подобни състезатели минаваха за „дървари”. Считаше се, че големите и плътни мускули, примесени с ниския ръст, са силни и бързи, но в никакъв случай издръжливи.
С други думи, очаквах немеца да тръгне като спринтьор на 100 или 200 метра и след като преполови дистацията, да започне да се схваща все повече. Не виждах в негово лице никаква конкуренция. Напротив, надявах се, че ако успее да ме издърпа на първите метри, то можех да разчитам на лично постижение и дори медал.
Със стартовия изстрел се втурнах да го гоня. Скъсих разстоянието помежду ни, което ме обнадежди. Но това не ставаше толкова лесно, колкото очаквах.
„Нищо, още малко и ще заприличаш на Пинокио – дървеното човече!” – повтарях си аз наум и нямах търпение да дойде моментът, в който щях да мина край него подобно на бърз влак. Томас обаче не се „удървяше”.
Бягането навлезе във втората си, решителна фаза и всички усилия да го настигна до към 250-я метър се оказаха напразни. Въпреки че се намирах в по-вътрешен коридор, през следващите 50 метра той дори успя леко да ми дръпне. Излизайки на последната права, превключи на друга, още по-мощна предавка.
За миг ми минаха куп обяснения през главата, но за най-правдоподобно счетох, че не той е толкова добър, а по-скоро аз не съм във форма. Дори се учудих на треньора си, който ме подкрепяше от трибуната, крещейки като полудял.
Реших, че днес не ми е ден, и се разходих на последните метри. Изобщо не отчетох факта, че всички останали участници бяха далеч зад нас.
След като пресякох финала, при мен дотича тренерът, който, незнайно защо, но бе видимо доволен.
― Браво бе, моето момче! Но защо не бягаш докрай? Какво ти стана изведнъж, заболя ли те нещо?
― Днес не ми е ден, тренер! Помъчих се да го настигна този, но краката ми не вървяха ― заоправдавах се аз.
― Когато си най-зле, все така да си! ― рече той и продължи да ме изненадва: ― Гледай тук, та това ти е лично постижение! Повече от половин секунда по-добро от досегашното ― след което завря хронометъра в лицето ми.
Постижението ми наистина се оказа лично – 51,25 секунди. Но в такъв случай какво трябва да е било то на Томас? Скоро обявиха и официалния му резултат – 47,66 секунди.
Не можех да повярвам нито на ушите, нито на очите си. С подобно постижение се влизаше във финалното бягане на републиканското първенство на България при мъжете, а при късмет, можеше да бъде спечелен и медал.
През следващия сезон постижението ми се подобри и стана 50 секунди равно, докато Томас слезе под 46 и спечели европейското първенство за юноши и девойки. Междувременно бе пораснал и на височина и скоро се превърна в един от основните фаворити на тази дисциплина. Последваха нови негови успехи – като европейски и световни титли, рекорди в зала и на открито... и прочие и прочие.
За мен остана само споменът... Нищо, нали опитах!