автор: BoboVdolov

(студено четиво)

Това се случи по времето, когато от един месечен наем на свободни цени човек все още не беше в състояние да си купи цветен телевизор, па и всеки ден да яде блажно. Тогава в града пристигна студентът Дочо Делиев и в срок от двадесет и четири часа се регистрира в МВР.
Дочо Делиев беше първокурсник-повтаряч на почтена възраст, който физически напълно покриваше представата за грамаден мъж. Обръщаме още отначало внимание на физиката му, защото по-късно тя ще изиграе решаваща роля в почти всички деяния, извършени от Дочо под формата на наемател в къщата на Христофор и Марийка Гачеви. А какви хора бяха Гачеви? Те бяха хора на възраст, изключително приветливи, пестеливи и скромни. Дори котката им беше едно мило, приветливо и добре възпитано същество.
Но както вече се спомена, в идиличното ежедневие на техния дом нахлу студентът Дочо Делиев. Той се нанесе с всичкия си грамаден багаж в таванската стаичка и още начаса изнуди хазаите си да му поставят маса в стаята, а час по-късно задигна и плетения градински стол, за да обзаведе по свой вкус обиталището си. Старите хора пътръпнаха от наглата усмивка, с която Дочо отмъкна стола.
Първият ден премина сравнително спокойно, но на следващата сутрин, още в ранни зори къщата беше разтресена от умопомрачителни тресъци. Гачеви застинаха в нерешителност пред изстъплението на новия си наемател. Най-сетне бай Христофор се престраши, сложи си най-хубавата папионка и с разтуптяно сърце изкачи таванските стълби. Там той открехна вратата и...пред очите му се разкри страхотна картина. Установи се, че студентът Делиев практикувал (и положително без разрешение на надлежните органи) частпром тенекеджийство! В същия този момент, седнал по турски насред стаята, размахал огромен чук в ръка, той практикуваше със зверска настървеност своя занаят. Забелязвайки на вратата бай Христофор, чийто учуден, но благ поглед сякаш питаше: "Защо е необходимо всичко това?", Дочо отреагира с най-циничната усмивка, на която беше способен и изсъска: "Тук аз Съм наемател и ще правя каквото Си иСкам!" После се надигна, удари брутален юмрук на хазаина си и затръшна ловко вратата след него.
Но не мислете, за бога, че цялата тази история завърши по съдилища и инстанции. Не, бай Христофор беше човек с меко сърце. Той само изтри кръвта, който се стичаше по лицето му и каза простичко на жена си: "Марче, сипи млекце на котката, струва ми се, че е гладна."
Това беше твърде наивно от негова страна. Защото злодеят, наречен Делиев, само бе загатнал за възможностите си.
Сутрин (а много често и нощем) той подлагаше на изтезание целия дом с любимото си тенекеджийство. Към обяд неговата сатанинска душа пожелаваше да се наслади на ужаси и тогава Дочо домъкваше от тавана своето огромно тяло, отваряше с ритник вратата на хазаите си и се изсмиваше (или дори се уригваше) право в наскърбените им лица. Тяхната уплаха донякъде го задоволяваше, но маниакален в своя максимализъм, студентът-злодей непременно свършваше по някой и друга гадост - примерно разваляше стенния часовник или разсипваше чинийката с млякото на котката (а вие знаете какви са днеска цените - не на продуктите, на котките), та после бедното животно гладуваше цял ден.
Дочо имаше също просташкия навик (извинявайте, че го казваме така направо) да гази цветните лехи в двора. Всяко утро бай Христофор засаждаше там големи, красиви цветя, а след него довтасваше репресорът и ги изпотъкваше с нескривано наслаждение.
Засищайки временно глада си за ужаси, Дочо обикновено открадваше по два-три лева от портмонето на баба Марийка и отиваше да се напорка в кварталната кръчма (защото той почти не се хранеше, а се поддържаше изключително с много алкохол). Оттам се завръщаше задължително с тайфа приятели, всичките до един съмнителни алкохолизирани и съмнителни. Те всеки път повреждаха електрическия ключ в антрето, после се качваха урбулешки на тавана и отпочваха безконечна оргия, придружена с вой и тропане на крака...
За жалост, оргиите им не винаги завършваха с дребни инциденти, като например изхвърляне на фасове, празни бутилки и мебели през прозореца. Една нощ някакъв си дочов приятел, практикуващ частно бомбаджийски занаят (студент от Миноподривния институт, изглежда) разби с взрив част от стената на таванската стая и това не остана без последствия.
На следващата утро Баба Марийка тъкмо беше сготвила боб, а бай Христофор таман беше налял млекце в счупената чинийка на котката, когато Дочо, зъл и премръзнал, се стовари с традиционния си трясък по стълбите. Отпърво той удуши котката, за да не си играе повече на дребно, разсипвайки й всеки ден млякото, после хвърли развратен поглед към баба Марийка и просъска на хазайна си: "ХриСтофоре, отСега вие ще живеете горе, а аС Се премеСтвам тук!"
Болка сви сърцата на изумените стопани. Чак сега бай Христофор си позволи да даде гласност на своето неодобрение. Той каза: "Че бива ли така, мойто момче?" В отговор на което Дочо само се изкиска, изтри си калните подметки о перваза на прозореца и започна да нагъва лакомо от тенджерата с боба, без да си служи с каквито и да е прибори. Клетите старци се спогледаха, въздъхнаха, па започнаха да прибират вещите си. А Дочо, довършвайки плюскането, изсипа останалия боб насред килима и (вероятно понеже му се стори, че баба Марийка не действува достатъчно енергично) направи опит да счупи полилея - ей така, от пуста полилейска проклетия!
Уви, край нямаха страданията на нещастните възрастни хора, които бяха принудени от този ден да заживеят в полуразрушената таванска стая. И навярно терорът на безскрупулния злодей би ги довършил, ако не беше се намесило самото Провидение. То наказа Дочо Делиев със заслуженото.
Ето как стана това.
Веднъж, както си газеше цветята в двора, той си изкълчи глезена, после кракът му се инфектира и поду, а после в кратък срок цялото огромно дочово тяло умря...
Тогава бай Христофор и баба Марийка въздъхнаха (за кой ли път!) защото мъчно им стана, че си е отъшъл от света един млад човек, пък бил и той донякъде неразумен. Впоследствие те извършиха на свои разноски погребението на студента и тъкмо там, на гробищата, присъствувал един мой добър познат, от когото научих гореописаната тъжна история.
Завършвайки я, аз не мога да се въздържа да не отправя своя горещ апел към всички студенти-злодеи: "Не правете така, като Дочо Делиев!"