автор: Donsky

Тъмносив хумор


Свил съм се на пейката и се опитвам да се топля на мижавото слънце. Я! Някой си е забравил вестника. От първи април - това днес ли е? Каква беше тази дата – нещо празнувахме, май? А, то си пише – ден на шегата.
Чета разни неща. Че то това смешно ли е? Май, нещо съм си загубил чувството за хумор. Поглеждам под пейката. Внимателно, че после трудно се изправям. Не, не е там. Да не е някъде по пътя? Тръгвам по алеята и си гледам в краката. Поглеждам под кофата за боклук.
- Аре, бегай дядка! Това е моят район! – някакъв клошар ме гледа без капка чувство за хумор. Явно не е намерил и моето.
Какво ми става? Я, какъв смях падаше доскоро! Например, когато Верчето – комшийката - дойде да ме моли да кажа на нейничкия, че аз съм бил бащата.
-Той, моя Иван, теб те уважава, пък и като те гледа какъв си немощен, сигурно нищо няма да ти направи.
Да бе, съвсем сигурно! Май и на Иван му липсваше чувството за хумор. Е, от тогава ми е този белег над веждата... и пластмасовото чене. Ама, окото ми го спасиха. Не че виждам с него, ама поне си е на мястото.
Или онзи шегаджия - ватмана, дето ми заклещи главата с вратата на трамвая. Много смешно беше. Навън - някакви крака припкат, а вътре - една глава се пули и нищо не може да каже, защото вратата здраво я е щипнала през шията.
- Мамо, виж една глава. Като на фокусника Астор!
- Не е на Астор, миличко, неговата е с брад… СПРИ! СПРЕТЕ ТРАМВАЯ!!!
Оправиха ме. Сега вратът ми е с предишната дължина... почти. С някакви си пет сантиметра е по-дълъг, но това си има предимства. Не ми трябва огледало като си изстисквам пъпка на гърба.
А като бях в болницата се уредих и с други екстри. Премахнаха ми гъбичките от десния крак..., заедно с крака. Объркали масите, докато съм бил приспан, за да ми оправят врата, та ме взели за някакъв друг - с гангрена. Голям смях паднало.
После дойдоха младите докторчета. Аспирантчета, някакви, с претенции за кандидат-нобелисти. Питаха ме на колко години съм и като казах 28 изпаднаха във възторг. Толкова млад, а вече полуинвалид. Даже три-четвърти. Предложиха да изпробват върху мен Елексира. Действал на обмяната, ускорявал метаболизма и имало шанс да регенерира тъкани и органи. Честно ме предупредиха, че има и страничен ефект – състаряване с няколко години. Обещаха да ме водят по симпозиуми и конгреси като първия успешен регенерат. След като вземат Нобеловата.
Не я взеха. Не, не че не действаше препарата - действаше и още как. Никаква регенерация, но за сметка на това мощен страничен ефект. Повъзрастлях с няколко години... С четирийсет.
Посъветваха ме да ги съдя. Докторчетата извиха от смях и тутакси скалъпиха някаква диагноза - двойновъзрастова шизофрения. Освен себе си, съм бил и младия Наполеон - на 28 години. После едни други доктори ме разпитваха и уж ми вярваха, до момента в който не си кажех а колко съм години. Казваха: “Ахаа!” - и бързичко нещо подписваха.
.................
Няма го. И под другата пейка го няма. Ама, моля ви, ако някой случайно го намери, това чувство за хумор, нека си ми го изпрати... или поне някой виц. Адресът ми е: Психодиспансер “4-ти километър”, палата № 2 .
Пишете: “За Поли”. Тук така ми викат, щото „Наполеон” им било дълго.