автор: nightmagnoly

Фенерите
на Монпарнас...
И мокрите павета,
сега са по-различни.

Всъщност - същите.
Въздиша стария Париж,
под шапката на катедралите.
И булевардът - пълен, рано сутрин,
като чаша с „Бордо”,
изпит е от часовника.
Рекламите, по стъклените сгради,
все още помнят, как
зад мътните прозорци
силуети на угриженост
и щедра бедност -
присвили се
до смачкано кюмбе
позират - липсата
и празната надежда
в очите на едно дете.
Гаврош.
А хляб е нужен...

Париж -
обезумял и тъжен...
Мъртъв, като старата танцьорка,
намерена край кофите за смет.
Под своя звезден купол
от платна,
в картините без рамки
положил имена
на улични художници
рисуващи за франк
портрети на туристи.
Обича рано сутрин,
кифличка и хлебче,
препечена от емигрант.
Арабин.
Българин.
И псе.
Все едно. Да има вестник.
Каничка с кафе.
Метрото да работи.
Опънал вятърът лъка
фалшиво свири
свое собствено "Адажио"
в посърналият свод
под Нотр Дам...
И рано сутрин, целия Париж
мирише на франзели и легла,
от свян потънали в бяло.
Сега продаваш...
Моите надежди.
И просиш милостиня
от книжасалият плъх.
(Помоли те - бельото,
да сгънеш, както трябва...)
Жена му, точно в 8,
очаква да е там.
Разкрачване за час.
След всичкото-цигара.
Броиш банкноти.
Затваря се врата.
На рецепцията - ключа.
И светлия, до болка
безумен булевард,
те чака с таксита.
С реклами.
И врати.
Заключени за тебе.
Реката те очаква, като дом,
за да те прибере в нея.