автор: khanas

Бог, който е в Троицата, сътвори небето и земята, и морето, и всичко, което е в тях, и което е дошло от небитието, защото нямаше свят и нямаше нищо в него, а Бог го превърна в битие и стана светът. И тогаз Той взе пръст от земята и създаде човека, когото награди със своя образ и стори така, че да разговаря с него, да владее всички животинки и да е началник над цялото видимо божие творение.
И го остави в рая, но дяволът му завидя и прелъсти първия човек заедно с жена му Ева. Затова човекът бе изгонен от рая и от божественото място на този свят, и Бог стори така, че след него да отпадне целият човешки род...
Кой си ти, Дяволе? Къде си? Как да те намеря? С рога ли си? Копита имаш ли? С какво име те викат твоите вещери и бродници? Сатана ли си? Или си Луцифер? Чувал съм някои братя от манастира да те наричат Азазел и да се кръстят като побъркани. Виждал съм ги да бесят черни котки. Тия същите са ми казвали, че в Земенския манастир идвали от далечни западни земи някакви странни хора да служат безбожни литургии на падналите ангели. Дяволе, Дяволе, защо ми плашиш монасите? Покажи им се, поне да знаят от какво и как да се пазят. Ако не го направиш, аз ще те издам. Защото добре те познавам. Де да беше такъв – с козина и опашка, какъвто те изписват. Но не си. И името ти е друго. Преди беше Баязид Светкавицата. После Муса Кеседжията. После Мехмед Завоевателя. После Селим Свирепия. После Сюлейман Законодателя. После Мурад Третия. И после четвърти. И десети. И стотен. Но все същия. Кръвник. Злодей. Касапин. Лукава змио, колко българи вече прелъсти да забравят майчин език и бащино огнище, и още колко искаш да отмъкнеш, мръснико? Няма ли край? Няма ли насита?
Ами ти, Боже? И ти ли си турчин, Господи? Ако не си, защо не воюваш с тия пусти агаряни, с тия черни арапи, с тия жълти манафци? Или ще кажеш, Боже, че монасите са твоята войска с расо за броня и молитва за оръжие? Лъжа е това, Боже. А истината е, че бронята на твоите монаси са имотите, а като оръжие държат парите. Или не знаеш, че в годината 1569-та от Христа, султанът, дано се затрие родът му, заграби всички православни църкви и манастири в империята, без тези в Цариград и още два града. И позволи на християните да ги откупят. Що пари се потрошиха тогава! Не продаде ли Зографският манастир всичките си овце, биволи и коне, не заложи ли при евреи сребърните си съдове и метоха на река Струма, само и само да се отърве? Хиляди и хиляди аспри! Не можехме ли да ги дадем за стомана и за барут, а не за турска милост? По каквито и манастири да съм ходил, навсякъде се хвалят с иконите си. Тази била неръкотворна. Онази правила чудеса. Какви са тия чудеса? Какви са тия икони, дето трябва да се бранят не с вяра и молитви, а със сиромашки пари и еврейски жълтици? Нали уж вярата планини премества? Къде са ти светците – войни, Господи? Къде са свети Георги, свети Димитър, свети Теодор Стратилат? Защо те си не пазят иконите, а трябва простите, измъчени орачи и копачи българи да ги откупуват от поганците с кървавата си пот?
А помниш ли, Боже, летото 6977-мо от Сътворението на света, или 1469-то от Христа, индикт втори, когато ковчегът на свети Ивана Рилския беше пренесен от преславния град Търнов и от Загорската земя в неговия манастир, който се намира в Рилската пустиня? Помниш ли как християните честваха похода на светите му мощи, както някога дедите им са чествали победите на Самуил и на Асен? Помниш ли как българските велможи го удариха на ядене и пиене като на царска трапеза? Обаче, когато решиха свещениците в Средец да изпроводят ковчега със свещи и кандила, някой от народа рече: „Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят.” И всички се съгласиха. Толкоз. Светец ли е, мощи ли са, ние се боим от завистта на агаряните. Дайте да се скрием, да се наведем, да си платим, дано ни отмине.
Не мога да забравя думата на Степан Димитри: „Клето българско стадо, без овчар останало, вълци те водят на паша!” И е истина! Не плаща ли чернокапият гръцки владика в Цариград, дяволското изчадие, не плаща ли на султана и пешкеш, и харадж, и всякакви други данъци и подкупи с повод и без повод? И от кого взима тия пари, ако не от българите, които нечестивият падишах е предал да страдат под неговата власт? И не е ли нашият кюстендилски владика Михаил сърбин, от сръбски княжески род? Грижи ли се той за народа си или предпочита да живее добре и в разкош? Кажете, вие по-добре знаете, аз ще мълча. Такива са ни владиците. Такива са ни овчарите.
Не.
Не съм прав.
Уморен съм и съм гладен. Студено ми е. Затова говоря така. Стар съм и съм сприхав. Не искам да съм стар. Но какво да сторя? Страх ме е. Не защото ще умра. А че нищо не съм оставил след себе си. Нямам деца. Нямам семейство. Никога не съм любил жена. Седя в тясната си килия и мисля – дали писането поне малко прилича на това да се любиш? Може и да прилича. Нали се разголваш. Нали се отдаваш. И се надяваш твоето усилие да даде плод.
Не е право, че всички монаси и църковници са страхливи и нечестни. Има и истински християни. Вземете един Дионисий Рали, за когото тепърва много ще чуете. Какво като е грък? Нали той започна великата война за нова България? Вземете свети Пимен Зографски, дето си вадеше очите да рисува по стените на селските църкви. Вземете свети Георги Софийски – това младо и хубаво момче на двайсет години, което не пожела да се отрече от род и език и прие мъченическа смърт от побеснелите турци. И още колко като тях? Стотици ли са? Хиляди? Или още повече? Цяла една армия от мечтатели, дето зъзнат и страдат по тъмнините. И всеки от тях със своята нищожна сила се труди, за да не изчезне България, да не се затрие, а да пребъде. Без да очакват отплата. Умиращи с отворени очи, без да са вдъхнали дори и една свободна глътка въздух. Очакване. Каква хубава дума! Има и още по-хубава – чаяние. Всеславное чаяние болгарское. Виждам в сънищата си странен монах с рошава коса и гневен поглед, дето все ме пита: „О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” Кой ли е той? Сигурно не се е родил още. Но да знаете – от него ще започне някой ден всичко. От монаха. От книжовника. Защото е речено: „В началото бе словото, и словото беше у Бога, и Бог бе слово.” Виждам и друг човек – още по-странен. С гайтани и ширити по дрехите, с гола сабя, с бяло чело и тънки мустаци. Заобиколен от ликуващи селяни, той вика гороломно: „Братя българи! Христос възкръсна и в нашата земя!...” Луд ли съм? Или прозирам бъдещето? Вие ми отговорете! Вие сте бъдещето. Не аз. Аз съм миналото. Непотребното, запустяло минало. Онова време, в което живя Димо Сирак. За него ще ви разкажа.
Ще ви разкажа.
Колко лесно звучи. А не е. Толкова много видяхме и чухме двамата заедно. И препатихме. Кой съм аз, че да избирам – това ще остане, а това ще бъде забравено? Но няма друг. Достойните измряха. Останаха само такива като мене. И по-лоши. Затова ще четете моята истина, а не Димовата. И ако съм пропуснал нещо важно – нека падне върху мене и този грях. Толкова много съм ги натрупал, че един повече или по-малко – това е шега работа.
Тръгнахме от селото Егълница към преславната и велика Света Гора. А пътят беше дълъг. Заради разбойници по горите, заради спахии и еничари. Който досега не е разбрал какво е турска оправия, никога няма да разбере. Все едно на глух тъпан да биеш.
А ние тъкмо в тия дни срещнахме един човек. Случайно ли беше? Не вярвам. Не и за него. Влязохме в някакво си самоковско село. И затърсихме сиромашките къщи, защото знаехме, че в тях няма да останем ни гладни, ни жадни, а на чорбаджиите, да опустеят дано, им се свиди всяка глътка вода и всеки залък хляб. Там ни намери стара бабичка и ни повика с тия думи:
- Дèца бре, гледам празни са ви торбите и са ви вехти опинците. От далече идете. Да не сте знахари, знахари или билери?
Димо спря и се поклони пред коравата й десница.
- Добра среща, бабо! Знахари не сме, но разбираме кое-що от рани и от лекове. Дано е с нас Бог да ти помогнем. Треска ли те тресе или те лоша болка мъчи?
А онази се засмя с беззъбата си уста.
- Не се е намерила досега болест за баба ви Петрана. И умирачката се плаши от мене, че съм грозна и прегърбена. Прибрах при мене едно другоселче, пък то – душа в зъби стиснало – ни назад, ни напред. Лежи и не мърда. Варих му билки, с кори го налагах, поп му чете – нищо. Освести се за малко, продума нещо и пак забели очите.
- Пък да знаете – зашушна тя. – не му е чиста семката. Говори ги едни – ни на български, ни на турски. Едно му се разбира, друго не му се разбира. Рече попадията, женски акъл, че това е тенец или плътник. Ама аз, нали съм стара, и от Рогатия вече не ме е страх. Искам да го излекувам, пък после – каквото е писано.
Спогледнахме се.
- Че да го видим, бабо, твоя таласъм!
Когато вземат ново момче в манастир, слагат го да слугува на някой грохнал и немощен монах. Хем да се научи на божиите закони, хем да свикне с послушание и тежък труд. Затова съм виждал по манастирите всякакви рани и болести, чистил съм и съм бърсал човешки нечистотии, но да си кажа право, при този не ми се ходеше. Не ни беше това работа. За друго ни изпрати Шуна. Но Димо ме поведе след себе си. И като стигнахме пред колибата, остави ни отвън, а сам влезе вътре. И стоя там ни малко, ни много. А щом излезе, дръпна ме настрани и ми рече:
- Рязан е. Турчин е.
- Да вървим! – отвърнах. - Да се махаме!
- Чакай. – спря ме той. – Сама ли ще се мъчи с него баба Петрана?
Въздъхнах. Млад беше, хубав беше, по-умен и по-смел от мене, ала понякога вършеше глупости. Ама големи глупости! Така живя моят приятел. Най-добрият от всички. И останахме. Захвана се старата да ни готви чорбица, манджица, а ние седнахме до болника.
Ако трябва да го описвам, започнал бих с ръцете и с веждата му, опънала се от ухо до ухо. Черна, лъскава, рунтава. А ръцете дълги и предълги, с широки, силни и мазолести длани, с криви пръсти и белези от оръжие по тях. Не личеше да е много по-голям на години от нас – колкото да направи две-три деца. Цялата му глава беше стригана или бръсната, освен едно кичурче, дето стърчеше отгоре. Под носа му растяха усукани провиснали мустаци. Другоселец. Другоземец. Друговерец. Лежеше като умрял. Блед, жълт и страшен. По лицето и темето му тъмнееха скоро поникнали косъмчета. Казват, че и в гроба много време карали коса и брада.
- Не е рана или отрова. – рече Димо. – Отвътре го яде нещо.
- Как ще му помагаме? – попитах аз.
- Едно съм научил от Шуна - че всеки болен е като поробен народ. Като нашия. Не само турци го ядат. А с тях и гърците. Че и чорбаджии, и църковници. Чет нямат. Да бяха едни турци, казва Шуна, лесно би се избавил народът. Но тия другите по-лошо са го натиснали. Така е и с болния – освободиш ли му гърдите и сърцето – не е вече същото. Дай му да диша, да усети слънце и вятър, отърви го от мърсотията. Нека му олекне, пък после сам ще си намери цяра.
- И този тук – продължи Димо. – вижда се, че досега под покрив не е замръквал. На кон се е родил и на кон е живял. А са го затворили в душна колиба. И здрав да беше, пак щеше да се поболее. Хайде да го изкъпем, да го избръснем и да го носим навън. Ако мисли да мре, поне да е под небе синьо, а не върху сламата!
Несмело се доближих до чужденеца и понечих да го докосна. А той отведнъж отвори очи и се вторачи в мене.
- Кой си? – попита ме глухо. На български, не на турски
- Никой. – отвърнах забъркано. – Човек.
- Какъв си? – попита отново онзи.
- Българин съм по род.
Клетникът се извърна встрани и се закашля дълбоко и мъчително.
- Не можеш да се родиш българин. – промълви накрая, като едва си поемаше дъх. – Тая дума значи мъдър, добър човек... Не името те прави българин, а това как живееш...
Нещо отново го стисна за гърлото. Напъна се да говори още, но не успя. Припадна.
Бабата сгря вода. Пък аз го избръснах. После го изкъпах. Космат беше целият като диво животно. И всичко направих сам, Димо не ми помагаше. Той дойде накрая, на ръце го вдигна, навън го понесе. Като малко дете. А онзи тежеше доста. Ще речеш, поне колкото двама Димовци. Баба Петрана даде нова черга. Опъна я и се разстлаха насреща ни Рила и Пирина. И червено, и зелено, и жълто, всякакви шарки и багри, дето би могъл да видиш по нашите планини. И всичко грее пред очите ти, грее, грее. Цялата хубост, събрана в парче плат. Тъкано в робство. С какви жени си благословил тая земя, Господи! Щом правят такива чудеса, запрегнати в хомота на турците, какво ли биха сътворили на свобода?!
Както и да е. Постлахме чергата под вековно дърво. Легна върху нея другоземецът с един само кичур коса на главата. И се залежа. Лекувахме го, колкото можехме и знаехме, но не ни стигаха лековете за неговата болест. Кашляше. Нямаше сили да говори. А и когато говореше, не беше лесно да го разбереш. И той нас не разбираше. Някак познаваше езика ни наполовина. Знаеше какво е „стопанин”, а какво е „господар” - не. И още други такива. Знаеше „хубав”, „лош”, „обич”, „омраза”, но не му разправяйте за „красив”, „зъл”, „любов”, „ненавист”, тези нищо не значат за него. Дотогава не бях се замислял колко е богат езикът ни. Всяко нещо можеш да наречеш поне по два начина. Кажи „бия”, но кажи и „пердаша”. Кажи „бягам” или пък ако щеш „тичам”, твоя воля. Обаче нашият човек само едното ще разбере. Защо? Каква е историята му? Откъде идеше? Не можеше да обясни. Кашляше. Стиснал душа в зъби. Ни напред, ни назад. Но всяка втора негова дума беше „България”, „българи”, „българско”. И ги шептеше с една неописуема жалост, дето струеше изобилно от черните му очи. А от устата му хвърчаха капки кръв. Този ако не е българин, никой друг не е. Нищо, че е рязан.
Така минаха два дни.
На третия рекох:
- Димо, да вървим!
А той отвърна:
- Няма да го оставя.
- Ще го оставиш! Така трябва. Ако Шуна беше с нас, отдавна вече да сме хванали пътя.
- Не го ли виждаш какъв е? Мъж. От нашите. Де да имаше още няколко като него! Не искам да умира.
- Ами Света гора? Я си представи, че наследникът на царете ни е там. И го изпратят като таксидиот да проси милостиня по далечни краища. Тогава какво ще правим? Къде да го търсим? Ами ако го убият? Ще можеш ли да си простиш?
Сиракът сви юмруци и се намръщи страшно. Но замълча.
- Димо, да вървим!
А той все мълчеше. И аз не рекох нищо повече. Какво друго да кажа?
Димо стоеше до мене, опрял гръб на бабиния Петранин плет. Отнесъл се беше нанякъде в ясното небе, а ветрецът леко си играеше с перчема му, русия. И на мене ми беше мъчно, но все виждах Шуна пред себе си, все чувах нейните слова: „Ако е за Българско, няма мое и твое, няма искам, не искам.”
Дано и вие да го знаете и да пазите тоя завет като свещен закон на дедите ви. Ако ли не – останете си роби и бъдете проклети.
Като нас.
- Утре! – отсече накрая Сиракът и се обърна, та се запъти с широки крачки към селото. И много време го нямаше. А като се върна, отпрати ме от постелята на болния да почивам в колибата. Легнах. Но не заспах.
Свечери се. Бабата докрета до мене и ме помилва с костеливата си ръка.
- Стани, чедо. Нали знаеш пътеката, дето води по стръмното в гората? Иди там, Димо те чака.
- Защо? – рипнах аз. – Какво е станало?
- Иди, иди. – побутна ме тя. – То това са мъжки работи.

Тръгнах. Слънцето вече го нямаше. По тъмното небе се влачеха грамадни дебели облаци, в които потъваха и звезди, и луна, и всякаква светлина Божия. Падна нощ. Дойде времето на зли сили и на лоши хора. На турците. Вече не крачех, а търчах нагоре и сълзи капеха от очите ми пряко моята воля. Пак бях сам. Сам! Дали ми се подигравате? Недейте! Не толкова бързо. Първо се залутайте дълбоко, дълбоко в непозната гора и планина. Изгубете се в безбрежния мрак. И да е страшно и пусто. Само така ще разберете какво ми е било.
Зачуха се някакви звуци. Тъпан думкаше. И не един. Много тъпани. Появи се странно зарево между дърветата. Червено и кърваво. Огън. И не един. Много огньове. От храсталаците се протегна силна ръка и ме дръпна назад. Изпищях.
- Какво си се разревал, какво си се разсополил? – сърдито ме попита Димовият глас. – Броях те за мъж. Ако не си – връщай се докато е време. Тука не е за дечурлига!
- Побърка ли се, Димо? – рекох на пресекулки. – Къде ме повлече по тия пущинаци?
- Ще лекуваме нашия човек. И да помага Бог!
- За какъв Бог ми говориш, нещастнико! – виках вече аз. – Нощем няма Бог! Това е време на самодиви и на бесове.
- Нека да са самодиви. – отвърна той. А не го виждах в тъмното и ми се струваше, че самият лес ми говори. – Нека да са бесове. Нека да са русалии и калушари. Искам го здрав!
Калушари! Само бях чувал за тях...
- Вземи тая тояга и си свали дрехите. – рече ми Димо. – Всичките. Чакам те при огъня!
Съблякох се гол. Лятото отиваше към края, но още си беше жега и задух, даже и нощем, та не усетих хлад. Напротив. Колкото се приближавах към пламъците, толкова повече се потях яко жетварин на нива. Ръката, дето държеше сопата, лепнеше. Беше ли ме срам? Знам ли? Дотогава не съм се показвал както ме е майка родила. Но пък, като си помислиш, какво му е срамното на това? Срамно е да излъжеш, да откраднеш, да убиеш, да предадеш... По-късно разбрах защо са ме накарали да се съблека. Защото само голи можем да сме равни. Няма господари, няма роби. Няма богати, няма бедни. Все сме едно.
Ливадата беше широка и равна, подпряна отвсякъде със стена от високи дървета. Наредени в кръг, пет огнища горяха буйно, пукаха и хвърляха искри. Извън кръга се суетяха някакви сенки, които носеха цепеници. Още по-назад в мрака бухаха тъпаните – дум, дум, та, та, дум, дум... Вътре в средата стояха десетина мъже, всичките голи. А на тревата до тях лежеше човек, покрит презглава с черга. Помъчих се да различа някого, но беше трудно – огънят блестеше отвсякъде, заслепяваше ме и виждах само черни хора без лица, без имена, без минало и без бъдеще. Само Димо познах. По тънкия кръст и светлата коса, дето аленееше от пламъците. Един от мъжете се отдели настрана и вдигна високо тоягата си. Всеки се опря с лявата си ръка на рамото на този до него. И аз се опрях на Димовото.
- Прави като другите! – едва успях да чуя гласа му преди да ме погълне вихрушката на тъпаните. Забиха. Гръмнаха. Ама яко! Разтресоха се телата в тежко мъжко хоро. Никога не бях играл такова. Заплетох се, умотах си краката, но за чудо лесно се нагодих. Ха напред, ха назад, крачка, полюшване, удри със стъпалото! Давай, че няма кой да те чака. Това е хорото. То е обща работа. Един да сбърка, цялото се разваля. Затова не бъркай. Скачай, клякай, не се жали. Бърза хорото. Бързаш и ти с него. Давай! Пот тече изобилно по челото, по тялото. Усещаш с гърба си жаравата. Мирише на животни, на скотове. Бързо, бързо, още по-бързо! Отведнъж всеки се пуска и започва да играе сам, изпъчен пред тоягата си. Играеш и ти. Уморил си се. Мислиш, че не можеш повече, че ей сега ще паднеш и ще умреш. Тъкмо тогава тъпанът млъква. Тоя – най-старият, дето е стоял настрани, излиза отпред. Носи паница. Отмята чергата. Под нея лежи още един гол мъж – космат и жилав. Старият му дава да пие и го разтрива с водата от паницата. Дали е вода? После го хвърляме с чергата във въздуха. И викаме. Какво викаме? Думите са изгубили значение. Времето се е размило.
И всичко започва отначало. Опираш се на Димовото рамо. Тъпанът буха. Огънят хвърля искри. Пот. Стъпвай здраво, момче, не е току-така да излекуваш някого. Мъка е. Ватафинът пак идва с паницата. Откъде знаеш, че го наричат ватафин? Викаме. Викаме като зверове, а гората ехти.
За трети път замяташ хорото. Беснееш. Не сопа тежи в ръката ти, а пряпорец, бойно знаме от онези вехтите, истинските. Кръв избива от носа, тече по гърдите. Жега. Живот. И още кръв. Тогава писва гайдата. Едно такова тънко, остро... Да те прониже, да те побърка. Вече не е хоро. Няма ръце, няма крака. Купчина полудели хора. Отвътре всичко гори, сърцето ще се пукне. Няма те. Това не си ти. Голата душа изхвърча от голото тяло. Свобода. Свобода. Ватафинът разбива паницата на парчета. Болният скача от постелята и хуква да бяга. И другите се пръсват кой на къде види. Какво става? Къде съм? Пропадам, пропадам, пропадам!..
Тишина.
Това беше. Каквото помня – написах го. За друго не ме питайте.

- Все съм чувал хъркане, ама като твоето нивга не е бивало! – засмя се някой.
Извих се, та погледнах нагоре. И примижах, защото слънцето ми светеше право в очите. Видях двама души да стоят до мене и колкото единият тънък и висок, толкова другият набит и нисък. Беше първият Димо, него добре го познавах. А вторият... чудех се как ли да го наричам. Носеше кожена дреха и кожени гащи. И кожена шапка, дето прилича на чалма, но е по-различна. С остър връх, една такава мека и пухкава. Рипнах.
- Името ми е Докс. - рече той. – Аз съм от черните българи.
Не беше точно така. Не каза „черните”, не тая дума употреби. Но ако седна да редя слово по слово както ми говореше, мъчно ще ме разберете. И аз сам мъчно го разбирах. Такива ги плетеше, че едната му приказка беше обикновена, като моята и вашата, втора – по турски, трета – съвсем незнайна, а четвърта – вехта и забравена, дето се е думала в старо време, отколе и е останала само по попските и царските книги. Затова ще пиша както си знам, та да е ясно и за прост, и за учен.
- Аз съм от черните българи. – рече Докс. – Малко сме, но ни има. Живеем и до днес в земите на Кубрат-баща, които се мият от три големи реки - Ател, Танаис и Куфис. Там е била някога Великата България. И там Кубрат-баща родил петима синове. Заръчал им да не се делят, но да останат заедно завинаги, та да не бъдат поробени от други народи. Но синовете му не го послушали и се отделили всеки сам за себе си. Затова навред по света можеш да намериш българи. И ще ги познаеш по това, че все са в несъгласие един с друг. Само най-големият брат – баткото Баян или Батбаян - останал със своите хора при гроба на Кубрат-баща. Само той не изменил на неговата воля. Затова и черните българи са най-първи по старшинство и най за почит, защото нам по право се пада да водим всички племена на българите.
Сетих се за нещо, та ме жегна в сърцето.
- Като си толкова важен и достоен – попитах го. – я ми кажи защо са те рязали яко бесно куче агарянско? И ти ли се кланяш в джамия като турците, и ти ли гониш и колиш християни?
- Истина е, вярваме в Аллах. – погледна ме Докс. – Така ни учат нашите мъдреци. Но най-напред ни учат да сме българи. Да не крадем, да не лъжем, да сме справедливи. Че братът по кръв е по-важен от брата по вяра. Голямо нещо е да си българин. Не всеки може. През целия си живот трябва да блестиш със смелост и доблест. Още от дванайсетгодишен, когато ти обръснат главата. Трябва да си мъж, ама мъж истински, да се биеш като мъж, да работиш като мъж, да мислиш като мъж, да мреш като мъж. Такива са българите. Малко останахме, но ни има. И обратното – има ни, но сме малко. Затова напуснах родната земя и дойдох на Дунава, та да се съберем всички отново в един юмрук и да станем страшни за целия свят, каквито сме били някога. Но що видях при вас, братя мои? В какво сте се превърнали? Страхливци. Подлеци. Търпите. Предавате. Мърсувате. Просите. Пълзите. Как не ви е грях да се наричате българи?
- Не е толкова просто. – отвърна Димо. – От двеста години нямаме държава. Измъчи се народът, отчая се.
- А ти недей. – тъжно рече Докс. – Държавата се прави от хора. Има ли българи – има България, няма ли българи – няма България. Иди на север или на изток, питай и разпитвай какво е българин. Това е титла, чест. А вие?! Каква е вашата чест? Стадо. Рая! Да можех, бих ви избил всичките! Но не мога. Как да убия брат си?
При тия думи Докс пак се закашля – заради мъка ли, заради болка ли...
- Прав си. – казах аз. – И не си прав. За тебе смелост е да се биеш и да мреш. А не е ли смелост да живееш? Да те има, да раждаш, да пазиш спомен и огнище? Кой е по-полезен – загиналият в битка или този, който е научил синовете си на български? Чел съм за много народи – железни мъже и победители. Няма ги вече. Изчезнаха. А българите стоят. Роби сме, казваш... Нека сме роби! Но да се чуват нашите приказки, легендите. Нека се предава българското от род на род. Меч се чупи, език не се чупи.
- И да знаеш – продължих, а очите ми се наливаха със сълзи. – от нищо не ни е страх, защото си имаме Димо и още много като него. Завиждайте и търсете по вашите краища Димовците, но няма да намерите!..
Тук вече направо заплаках от другарска обич и от срам, защото не е редно да се говори така. Пък и май лъжех Докс. И себе си. Де ги тия другите като Димо? Обърнах се и побягнах, та се скрих в колибата при баба Петрана. А тя ме погали и после тихо запя: „Българи глава вдигнали, българи, комитите...” Хубаво пееше. Много песни чух. А после някой потропа по вратника. Кой да потропа – Димо беше.
- Излез. – повика ме той. – Трябва да тръгваме, не е близо Света гора.
Подадох се навън. Сиракът ме чакаше, преметнал през рамо празната торба. А до него стоеше Докс. Той ми протегна десницата си:
- Дано не съм те обидил с нещо. Ти ми спаси живота, бих умрял за тебе!
Стиснах я.
- С нищо не си сгрешил.- отвърнах. – Само каза своята истина. А аз моята. Верите са ни различни, но душите са ни същите. За Отечество работим, байо. Да си поправим кривиците и все да вървим заедно, както е било.
Разпери Докс грамадните си ръчища и ни разроши косите. Завидях му на Димо, че беше неговата коса мека и хубава и веднага си застана пак на мястото, а моята щръкна навсякъде като негазена слама.
- След няколко дни се качвам на коня. – рече Докс. – Ще ви настигна още преди Солун.
- Недей. – отвърна Сиракът. – Не си закрепнал, може пак да се разболееш. А и в Атон – само манастири и монаси, една джамия не са направили, няма къде да се помоли човек...
Докс се засмя и завъртя заканително глава.
- Подигравай се ти с батко си, но ако там има цар, не го оставям на две детища. Току-виж сте го оженили за някоя циганка!..
Тъкмо в тоя час докрета баба Петрана, подаде ни тежка бохча.
- Вземи, сине, да има какво да ядете по пътищата. Да ви помага Бог да го намерите тоя пусти цар, че не се търпи вече!..
На мене толкова ми трябваше. Не исках, но едри сълзи отново се затъркаляха по още мокрите ми бузи. Стига си ревал, глупако! Ала и Димо се въртеше настрани, скритом си бършеше очите. И едва можа да продума:
- Сполай ти за доброто, майко! Майка да си ми, че моята е умряла! Нека ти остане храната, зима иде. Нас глад не ни плаши.
Пое Димо Сирак по прашния друм. С него и аз. А бабата ни гонеше колкото може с бохчата. Чувах я как нарежда, че няма да ни пусне така.
Избягахме.