автор: zebaitel

Въздухът е гъст и липов. Милена го вдишва на разлати порции, липовата магия се утаява в съзнанието й, посипва пътечките му с току-що пукналите се бледо-жълти цветчета, тя стъпва меко по тях, за ръка с Петър, юнският бриз се подпъхва под правата й, разбъркана коса и я гъделечка по врата, а Петър я пуща, избързва напред и после се
обръща и протяга двете си ръце към нея, както баща чака засилилото се към него дете. Толкова е хубаво и уютно в прегръдките му! Зимата, в първите им студени и влажни квартири, той пъхваше едната си ръка под главата й, вместо възглавничка, а другата й служеше за завивика. Не я изпущаше от ръцете си даже като се обръщаха на другата страна, тогава се протягаше назад и я прихващаше около кръста.
И децата, и внуците отгледа Петър, защитени от тези топли ръце. Меко, лъчисто и сигурно, като залезно слънце ограждаха те живота й и тя, листенце липов цвят, се рееше из топлия въздух, абсолютно безразлична към останалия свят. Никога не пожела да боядиса косата си, да си ушие модни дрехи или да отиде на педикюр – в огледалото на неговите блеснали очи се отразяваше една обожавана, обгрижвана, семейна жена.
В съня й нещо започна да дращи. Тя пак върви по засипана с липов цвят улица, но цветът почти не се вижда, останали са само листенцата и дръжките им, съвсем изсъхнали и с остри ръбчета, все повече и повече се забиват между пръстите на босите й крака, потича кръв, боли! Петър е някъде напред и не се обръща. Децата също вървят по улицата, но са някак встрани, бързат, говорят с други хора, тя не вижда какви, носят багаж, ръцете им са заети. Тя се опитва да ги настигне, вика, но не се чува глас, всичко е заглушено от стърженето на сивите липови листенца по тялото й, сякаш метал стърже метал, тънко и влудяващо. Тя се сепва и отваря очи.
Около минута не осъзнава какво точно чува. Оглежда се. Петър не е до нея в леглото. Наистина долавя стържещия звук и се запътва към вратата на спалнята. В коридора свети и тя вижда Петър, приведен над бравата на външната врата, с отверка в едната ръка и ключ в другата. Той усеща забития в гърба си поглед на Милена и се обръща рязко. Лицето му е посивяло от напрежението да скрие объркването и отчаянието си:
- Не ме гледай така! Не ме гледай! Снощи смених патрона! Намерила си ключа и пак си излизала! Срещаш се с мъже! Всяка нощ се измъкваш! И при зъболекаря онзи ден, стоя четирсет минути! Влизах няколко пъти, но вие се правехте, че няма нищо! Няма да те водя повече при тоя зъболекар! Пак смених патрона! Няма да излизаш!
Милена преглъща. Сухи чаени листа танцуват пред очите й, тя се подпира на стената, после влиза обратно в спалнята и почти на пръсти тръгва към вратата на терасата. Иска й се, много й се иска да излезе навън, да усети бриза, да се наведе през парапета надолу и още по-надолу...Вратата е заключена. Милена се свлича до нея, дребно, опърпано и стъпкано липово цветче, и остава така.