автор: khanas

Защо го направих? Лесно ви е да питате. А какво да отговарям аз? Мога да ви кажа, че съм се боял за Радомирско, чул бях, че не бива Шуна да усеща любов и мъж, инак щяла изгуби силата си... А защо да не ви река, че не съм се стърпял като я гледам как я докосва друг?.. То си е само мое, по какво ще разберете дали сте прочели лъжа или истина? Истината... Кое е това, което наричаме истина? Една ли е само? Или за всеки човек има много истини? Пък той избира тази, която му е най-удобна?..
Моята истина е, че не знам. Не знам защо го направих. Може пък вие да разберете...
И се обърна Димо, погледна, та ме прободе с тия негови сини очи, а после запристъпя към мене. Тежко, тежко, като мечок, вдигнат от зимния си сън. И по риза беше, но тя – мокра – всичко му се виждаше. Младо момче, хубаво, чак да не повярваш, че иска да те убива. Всичко му беше хубаво. И лицето, яко от мрамор сечено. И гърдите, дето не бяха момчешки, а широки и разгърнати, като на врял и кипял войник. И коремът – стегнат и плосък, и другите му телесни части, нямаше нищо по него, което да не е изписано, изрисувано. И това ангелоподобно създание сега идеше насам. За смъртта ми идеше. За душата ми.
Обзе ме неописуем страх и диво се заоглеждах да видя де е Шуна. Тя щеше да го спре. Щеше да ми помогне. Но нея я нямаше. Изчезнала беше някъде. Останахме само Димо и аз.
- Отдавна си го търсеше – продума дрезгаво той. – но все съм те жалил, защото не знаех, че си толкова нагъл. Моли се да умреш бързо, иначе ще повръщаш и майчиното мляко, дето си сукал, копеле мръсно!..
Не можех да го оставя да ме убие. Трябваше нещо да направя. И като нямаше какво друго – излъгах:
- Спри се, Димо, не се гневи, защото не знаеш какво е чудо станало...
- Каквото ще да е станало! – изгъргори момчето. – Не ти е тука мястото. Дошъл си да си намериш гроба!
Дано ми повярва – иначе...
И ревнах срещу него:
- Турците хванаха сестра ти!
А Димо се сепна за миг, после рипна да ме души:
- Мамицата ти разголена, ти даже не знаеш къде е сестра ми!
И не знаех, от къде да зная?.. Но се борех за живот. Ще речете, че съм жалък и недостоен. Ще ми се да ви видя на моето място, пък тогава да ви питам кое е достойно и кое – не. Ще ми се да усетите какво е желязна хватка да се е сключила около шията ви, да изгаряте за глътчица въздух. И да ви е останала сила само колкото за още една лъжа:
- Сестра ти беше в пещерата!
И като чу това, Димо отведнъж се вцепени. Спря да стиска, пусна ме и аз се строполих на земята, зинал с премазаното си гърло като пипкава кокошка по жегите.
- Какво знаеш за сестра ми, нещастнико? – строго ме попита той. Но усетих и страх в гласа му.
Нямаше накъде да отстъпвам. Само тоя негов страх можеше да ме спаси.
- Сестра ти се криеше в пещерата. – промълвих немощно. – И турците я хванаха.
- Не е вярно! – прошепна момчето. – Не ти вярвам!
- Казах ти да не оставяме Денка в Малката пещера! – рече сурово Шуна.
Беше се появила отново – облечена, намръщена, суха. Това ли е същата девойка, която преди малко озаряваше водата на езерцето?
- Тя не можеше да ходи. – слабовато отвърна Димо и както преди наведе русата си главица. Все така правеше, когато го кореше Шуна.
Тя измърмори нещо под нос, дръпна ме за парцалите и ме подгони обратно към Котеш и Оролаци с тия думи:
- Тръгвай! Да видим каква е тая работа!
А Димо грабна дрехите си и хукна след нас.

Дойде време да се мре. Входът на пещерата зееше срещу мене с тъмната си паст. Нищо не се виждаше. Нямаше турци. Нямаше я и Денка. Сега вече всичко ще си застане на мястото. Ще разберат, че съм ги лъгал. И ще ме убият. Без жал. Пък аз ги обичах. И двамата. И Димо, и Шуна. Толкова бяха... Толкова... Познавате ли хора като тях? Които живеят, а не живуркат. Които имат смелостта да коват сами съдбата си. И то с радост. С безпределна вяра в себе си. Такива бяха момчето и момичето. Имаха всичко. А аз нямах нищо. Затова ги харесвах. И затова те не ме харесваха. Затова ги лъжех. И затова те не ми вярваха. Прости ми, Димо, преди да ме убиеш. Защо да не ми простиш? Какво би ти струвало?..
И като си мислех така и горчиво оплаквах сам себе си, Шуна разбута един гъст храст и изпод него се изтърколиха телата на двамата егълничани. С прерязани гърла и широко отворени очи. А очите им бяха сини, също като на Димо и Денка. Това сигурно значеше нещо, но така и не разбрах какво, нито тогава, нито по-късно. Димо приклекна до единия егълничанин и тъкмо тогава зад нас се чу глас:
- Добре сте дошли, скъпи гости!
Обърнахме се.
Видях Сатаната насреща ни, с два пищова в ръцете си. А до него – младото еничарче, опряло нож в гърлото на Денка.
Шуна глухо изръмжа и скръсти ръце. А Димо преглътна мъчително и отговори:
- Добре сме ви заварили, бате!
Жилите по бялата му шия се издуха като въжета. И се познаваше как тече по тях кръвта му. И сърцето му бие, бие, бие.
- Позна ме, значи? – рече еничарчето.
- Как няма да те позная, Богдане, нали тоя белег на челото аз ти го направих като те бутнах в реката.
- Вече не съм Богдан. Асан ми е името.
Димо спусна клепачите на своя човек и се изправи срещу брат си. И двамата бяха високи и стройни, пълни с момчешка сила. Родени от една майка и от един баща.
- Порастнал си, Богдане.
- И ти си порастнал, Димо.
- Плаках за тебе, Богдане.
- И аз плаках за тебе, Димо.
- И сестра ни плака за тебе, Богдане.
- И аз плаках за нея, Димо.
- Тя още плаче за тебе, Богдане.
- Повече няма да плаче, Димо. Ще я отведа.
- Никъде няма да я водиш, Богдане. Гледай и ти да не останеш.
- Плашиш ли ме, Димо?
- Плаша те, Богдане.
- Мога да ти взема главата, когато поискам, Димо. И май ще го направя.
- Не можеш, Богдане. Не е било досега предател да надвие на честен човек. И никой не е сполучил, Богдане, като се е отрекъл от своята земя и език.
- Много пъти е било, Димо, и пак ще бъде. Чудя ти се на акъла. Като дете си глупав. Ние владеем тая земя, Димо. Правим с нея каквото си искаме.
- Нищо не владеете, Богдане. Българската земя не може да се владее. Само може да се обича. Ти какво обичаш, Богдане? Знаеш ли що значи тая дума?
- Обичам султана, Димо. И оджака на еничарите. Те са моя живот.
- Подлудили са те, Богдане. Преди не беше такъв. Жалко. Да беше те убил татко по-добре.
- Сега се е случило ти да ме убиеш, Димо. Искаш ли?
- Искам, Богдане. Но не бива. Не съм убиец. Българите не са убийци, Богдане. Ние чуждото не щем. Обаче и своето си не даваме.
- Това са глупости, Димо. Защо не си признаеш, че те е страх от мене? Виждам как трепериш. Ще взема сестра ни, Димо. Ще я взема, а ти се моли да ти подаря живота.
- Няма да я вземеш, Богдане.
- Ще я взема.
- Няма да я вземеш!
Денка се превиваше под ножа на брата си, премаляла, пожълтяла. Не беше силна тя. Девойчица като капчица, за огнище и за люлки, не за борба и за кървища. А Сатаната държеше двата си пищова право срещу гърдите на Шуна. В тях беше вторачил и мръсните си очи. А гърдите й напираха изпод разкопчаната риза, изобилни и гладки, и светец биха изкушили. И вместо да се прикрие, тя като че ли искаше повече да се покаже пред поганеца. Тогава не разбирах, но сега вече знам – в това е женската сила. Да привлече мъжа, да го замае, да го накара да забрави какъв е и къде е. Нека гледа. Какво като гледа? Нали скоро ще бъде само един труп?
А аз стоях отстрани. Към мене никой не се обръщаше. Знаеха ме колко струвам. Знаеха, че не ставам за нищо. Страхливец. Рая. Ненапразно ни наричат турците стадо – рая. По-лесно е да живееш в стадото. По-лесно е да си овца. Защото от нея нищо не зависи. И за нищо не е виновна. Ако я стрижат – стрижат и другите. Ако я бият – бият и другите. Каквото за всички – това и за нея. Боли я понякога. Но не мисли. Не се тревожи. Ех, мили мои читатели и слушатели, ще ми се да знам колцина от вас са такива същите овце. Признайте си, ако не пред мене, поне пред себе си. И се радвайте, защото няма нищо по-тежко от това да си единак, да вървиш срещу течението. Радвай се, човече, ако си от стадото! Само да знаеш как ти завиждам! Защото на мене не ми позволиха да остана рая. Димо не ми позволи.

Направи Димо крачка към брат си. И още една. И още една. А онзи, как ли да го наричам, Асан-Богдан, приближи ножа до гърлото на Денка и му рече:
- Спри се, Димо, ако не искаш да видиш кръвта на сестра си!
А Димо поклати глава:
- Малък си, Богдане, не са те озверили още. Не можеш да я убиеш. Оня келеш до тебе, не сестра, майка да му беше, резнал й би гушата без да мисли. Но ти не си такъв. Запазил си някаква човещина. Не смееш да посегнеш на Денка. Опитай с мене! Много пъти брат брата е клал и пак ще коли.
На това място се обади Сатаната:
- Държа два пищова. – рече той. – Един за тебе, един за любовницата ти. И край. Свърши се вашата.
Тогава Димо ме погледна. За пръв път ме погледна истински. И очите му казваха: „Благодаря ти, че ми помагаш да спася сестра си! От тук нататък си мой приятел. Докрай. Докато дишаме. Докато ни има!”
А моите очи отвърнаха: „Добре!”
Така започна нашето приятелство. Заради една лъжа. Димо мислеше, че съм го търсил заради Денка. Но това не беше вярно. Не търсех никого. Бягах. И като ме хвана той, излъгах го. Пък лъжата се оказа истина. Така беше. Заради тая лъжа вече имах приятел. Но ще кажа на всинца ви - проклета да е истината! Проклета и заклета! Не искам истини, искам приятели! Хубаво е да имаш приятел!

- Държиш два пищова, турчине. – каза Димо. – А ние сме трима.
- Брей! – захили се Сатаната. – Гювендията съвсем ти е изпила мозъка бе, момче, щом от тоя будала тука помощ чакаш. Че аз съм ял зайци, дето са по-смели от него. Не го ли виждаш – напикал се е вече. Защото знае какво го чака щом ви изколим. Отдавна съм му обещал и няма да му се размине. Де да видим, може пък да му хареса!
Не се бях напикал! Да, страх ме е, но не съм се напикавал! Няма право да лъже така, няма да търпя да петни името ми пред моите приятели! Сбърка, турчине, много сбърка!
Безброй бесни хора бях видял тия дни, побеснях най-после и аз. Хвърлих се с голи ръце върху Сатаната. Тромаво, некадърно. Но го изненадах. Не очакваше. И го стресна нещото, което се появи върху лицето ми. Желание да убивам. Както и да е, гърмна той с двата пищова едновременно. Тласна ме горещата вълна, та ме повали на земята. Усетих кръв, но не и болка. Не можех да се изправя, но да викам – можех. И един страшен рев се откъсна от гърдите ми:
- А-а-а-а-а-а!...
В това време Шуна се претърколи напред и се опита да го препъне, но Сатаната отскочи леко и заразмахва ятагана си. А Шуна летеше около него, въртеше се и удряше толкова бързо, че турчинът не знаеше откъде да се пази и накъде да напада. Димо скочи към брат си яко хищна котка. Или по-свирепо животно от същото коляно. А онзи бутна Денка настрана и на свой ред скочи да го посрещне. И се сблъскаха двете млади тела, вкопчиха се едно в друго и се затъркаляха по зелената трева. Ту нашият излизаше отгоре, ту чуждият. Стискаха Богдановия нож с четири ръце и всеки гледаше да го доближи до гърлото на врага си. Брат мой, враг мой! Горко ти, български народе, защото се избиват твоите синове! Заради турците.
Уж леко, Шуна докосна носа на Сатаната, а той грозно изпращя и хлътна навътре в главата му. Беше споменал поганецът нещо за зайци. Е, сега той изписка като заек, ритна два-три пъти и замря. Единият от братята повали другия. Не виждах добре кой кого. Димо беше. Заклещи Димо брат си и натисна ножа надолу. Не към сърцето, не към гърлото, а към челото му го натисна. И начерта Димо кръст върху Богдановото чело, па му рече крайна дума:
- Преди ти направих, бате, белег на челото, сега ти правя втори. Къде и да идеш, какво и да правиш, на всекиму да разправяш защо си кръстен и от кого. И да разправяш как ти е подарил живота един гяурин, един българин. И да разправяш, че върнеш ли се пак по родните си места, тоя кръст върху гроба ти ще го дълбая!
Кръвта ми течеше. Повече не помня.

Събудих се, защото някой ласкаво разтриваше лицето ми със студена вода. Отворих очи. Шуна. Тя ми галеше бузите. Пламнах.
- У-у-у, я как се учерви, като че ли нивга мома не те е пипала! – весело рече Димо и ми протегна ръка. – Ставай!
И не беше. Не беше ме мома пипала, но пък и не отиваше точно на Димо да ми намира кусур за това. Че е същата стока и той по червенина и по девственост. Но не му го казах. Вместо това хванах крепката му десница, стиснах я, та се изправих. И тогава погледнах гърдите си. Цял бях. Само отдясно имах една превръзка. Не ме болеше много. Търпеше се.
- Как те е пропуснал оня турчин, не знам. – заговори Шуна. – С двата пищова гръмна право срещу тебе. Пък единият е отишъл нахалос, а другият ти е одраскал кожата. Каква магия си му направил – твоя си работа, но на тоя ден курбан трябва да даваш, защото и дете на негово място щеше да те затрие. И то със завързани очи. Да помниш и да се хвалиш, че вече живееш втори живот!
Не знаеше колко е права. Втори живот живеех. Но не заради Сатаната. А заради нея. Заради Шуна. Защото сега тя ме броеше за човек. За свой ме броеше, за българин. Дори ме беше докоснала. И тая нейна милувка се вряза дълбоко в душата ми като драгоценно съкровище, което никой не може да ми отнеме. Сигурно се смеете вие, които сте имали много жени и много любови. Не се смейте. Защото, колкото и да сте имали, не се равняват те с топлия дъх на Шуна. Не се равняват с нежния допир на гладката й кожа. Страдайте и завиждайте, защото не сте я познавали. А аз я познавах. Не можете и да си представите такова щастие. Да познаваш Шуна. Да те е докосвала. Дори и днес, когато пиша тия редове, сърцето ми започва да трепти и си спомня, че някога е туптяло в здраво и пъргаво тяло. Прости, Боже, греха на стареца, ако е грях да обичаш някого истински, завинаги.
Шуна...
Усмихнах й се. А тя рече:
- Да вървим!
Пък аз попитах:
- Къде?
- В Оролаци.
Все едно ме натисна с буца лед.
- Не искам! – промълвих уплашено. – Не мога! Какво ще търсим там? Главите ли ще събираме? Пожарите ли ще гасим? Или гробове ще ровим? Гроб се копае за двама, за трима. За триста не се копае.
- Така е. – съгласи се Шуна. – Ще останат тия триста да тлеят поругани, непогребани. Нека се понесе по цяло Радомирско тяхната смрад. Нека писне мало и голямо. Нека запеят певците, нека запишат поповете какво е турска човещина и турски закон! Но ние трябва да идем в Оролаци. Може някой да е останал жив. И един да е, малко ли е? Нали е наш? Кой друг да му помогне, ако не ние?
И така ни поведе момата към селото. Следвахме я двамата с Димо. За него не знам, мене ме беше страх. Но вървях. А Денка я нямаше. Къде са я скрили не попитах. Така е по-добре.

За четвърти път се приближих до Оролаци. И тоя път никой не ни посрещна. Пустош. Шуна се беше заблудила. Останал жив нямаше. Всички бяха минали под ножа. Лежаха българите, грозно посечени в хубавата трева, кротки, заспали, и единствената живинка около тях бяха гарваните, които кълвяха белите им меса. Имаше и много кучета. Ръфаха. Зъбеха се. Виеха. От тогава мразя гарвани. Мразя и кучета. Срам, срам, срам за тоя Господ, който позволява да се случи това. Малки къдрави главички, притиснати с камъни... Детски ръце се протягат, като че ли молят за помощ; млади девойки, погинали с плач и с ридания; майки, заклани при усилие да заслонят под телата си своите невръстни рожби; мъже, накълцани на парчета – всички лежаха там и гниеха заедно. Навред ужаси, ужаси, ужаси. Безкрайни български ужаси! Вие, султани, паши и еничари, вие сте виновни за нашите нещастия! Проклети да сте! Бял ден да не видите!
Шуна и Димо бродеха наоколо и се препъваха като на сън. Отсреща им се зъбеха човешки черепи, чиито коси се влачеха из пепелището. Оглозгани кости, спекла се кръв. А те търсеха оцелели! Не търсете живи при мъртвите, защото няма да ги намерите, беше казал Исус. Или не беше? Няма значение. Какво знае той? Него само са го разпънали. Не са го клали. Не са го горили. Не са го разчеквали. Не са го бесили. Не са му крали децата. Не са насилвали жена му. Не са го набивали на кол. Не са го драли. Не са му секли ръцете и краката. Не са му вадили очите... Исусе, Исусе, стой си на кръста, няма да издържиш на българските мъки.
Май бълнувах. Притъмна ми пред очите, залюля се светът и щях да падна, но от две страни ме подхванаха приятелски ръце. Поведоха ме напред и нагоре, там където свежата и хладна планина щеше да изсуши сълзите. Моите. И Димовите. Шуна не плачеше. Никога.

- Какво ще правим сега? – попита Димо.
- Аз оставам тук. – отвърна Шуна. – Оролаци го затриха, но има други. Много са българските села из Радомирско. И всички се нуждаят от моята сила. А вие ще заминете.
Вятърът фучеше и вееше ямурлуците ни като бели крила на птици. Бяхме в Конявската планина, в онзи й дял, който преди се наричаше Кориловски, а вече е Димовгробски. И стояхме баш на върха му, не помня как му беше тогава името. Днес ще ви кажат, че това е връх Димов гроб. И стояхме там, и гледахме селата, дето лежаха в краката ни. А тия бяха Жабляно и Калище, Егълница и Дебели лак.
- Къде да идем и какво да правим? – попита пак Димо.
- В Атон ще идете. В Света гора и в българския манастир „Свети Георги Зограф”. – отговори момата. По алените й устни потръпна усмивка.
- Защо? – за трети път попита Димо.
- Казвал ми е Дядото, че в манастира е видял едно момче. И това момче имало на рамото си същия родов белег като неговия – червена следа, дето прилича на буквата „Аз” от глаголицата. Тоя белег бил отпечатан на всички мъже от Шишмановия род. И ме закле внукът на Фружин да намеря това момче. Пък аз заклиням вас. Идете. Намерете го. Разберете дали е от царския род.
- И какво ако е?
- Тогава ще му сложите венец на главата и ще възкресите България.
- Чуваш ли се какво говориш?! Нали сама си казвала, че са загубени отдавна короната и скиптърът на нашите царе? От триста години никой не знае къде са.
- Дайте ми цар – рече момата. – и аз ще ви дам корона!
Сетне заслиза надолу към Шундола, към Егълница и ни остави двамата с Димо.
Странно. Само преди дни ми се караше тя: „Без българи не може да има България!”. А сега: „Дайте ми цар!”. Нещо се беше променило. Какво се случи, Шуно? Какво те накара да повярваш? Намери ли българи най-после? В Оролаци ли ги намери? Колко сме различни, моя любов, мое сърце: за мене оролачани бяха мъртви, а за тебе – едва-що родили се.
Погледнах на юг и на запад, където трябваше да е Света гора. Видях много върхове, сини и бистри, изправили се един след друг като безмълвни стражи, които още пазят спомена за хубавата ни държава. Видях равнини и долини - гальовни и закътани, чудесен дом за тия смели и справедливи хора - българите. А в последната далечина – хей там, съвсем, съвсем накрая, незримо някак, блестеше Надеждата.

КРАЙ НА ПЪРВАТА ЧАСТ "ОРОЛАЦИ"
ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ ВТОРА "СВЕТА ГОРА"