автор: kormoranov

Пархорски поднесе бавно и ритмично огънчето към захапаната цигара. Покри го кълбест пушечен воал, под който, затворил очи, с блаженството на страстен богомолец, издишаше дим през усмивката си. Тази първа дръпка за него, удавник в наслажденията бе необходима като ябълка. Пархорски обичаше да чувства дроба си раздран, но монотонността на остатъка от цигарата го отегчаваше, затова я осъди да догори самотна в пепелника.
„Петък вечер!“ - бясно пулсираше сърцето му. С бързи крачки се озова пред гардероба и го разтвори със замах. Така, да видим. Нещо семпло. Погледът му се пусна по реда с карираните ризи. Не, по-скоро нещо предизвикателно. Като надзирател почна да проверя дрехите по закачалчените им килии. Кремавата риза, с каубой на гърба, разля пищна усмивка в душата му – бутилка уиски и необуздан секс с две десетокласнички. Защо не нещо, което не е носил отдавна? Бялата риза – не, носи я преди седмица в клуб „Жилибон“. Розовата тениска с маниста от морски дарове – да, но все лоши напивания с нея. Ръцете почнаха нервно и небрежно да се плъзгат по закачалките. Очите гледаха с трескава досада. Да! Черната риза – все приятни работи с нея. Невероятен анален секс преди два месеца. Студентка по медицина с натежала гръд преди три... Да, клуб „Силикон“ и едноседмично чукане с кафявите очи. Пък и си ходи с дънките „Армани“.
Но докато гледаше крилатата емблема, го натегна тягостно чувство. Сигурно „Армани“ му е омръзнало. Погледна към цепнатите дънки, но горестта не го напусна. Странно, днес цял ден на работа го измъчваше същото това чувство. Пархорски се усмихна – няколко питиета оправят всичко – и взе дънките.
Тъкмо ги обу, когато мобилният звънна - „Митака GSM”. Тягостното чувство отново се върна, но този път го премаза; премаза го както влакът стрела премаза малкия лалугер, изпуснал зрънцето си на релсите. Палецът се приплъзна несъзнато към „безшумен“, но веднага се отклони към зелената слушалка.
Ало – каза Пархорски, умело прикривайки нежеланието в гласа си.
Стефане, след пет минути сме долу с колата. Ще ти прецъкам като сме там. - едва ли на изкрещя гласът от химерната линия.
Добре – и натисна червената слушалка.
Пархорски метна мобилния на масата и се отпусна с целия си труп на меката табуретка. Пусна лакти на бедрата си и отпусна глава на дланите си. Какво беше това с „безшумния“?? Нямаше ли уговорка за клуб тази вечер? Това чувство сякаш бе виновно... тази горест, всъщност беше объркване. В един момент се почувства изгубен в пространството, не знаеше дори кой е, какво прави тук, защо е седнал на тази табуретка. Чакай малко, върни! Как така не знаеш кой си?! Не си ли ти Стефан Георгиев Пархорски, випуск 2000 на „Природоматематическата“, дипломиран в УНСС, млад, 30-годишен, в началото на брилянтната кариера на икономист?! Обичаш извън работа да разпускаш с приятели, някое друго купонче, дискотечка, напиване, някое друго ебане. Как така няма да знаеш кой си ?! Естествено че знам! Млад, пълен с енергия човек, който знае как да живее. Не?
Главата му бучеше. Той запали цигара, но не по навик заради първата дръпка, а за да намери отговор на ТОВА, което го измъчваше. Започна да прожектира кинолентата на своята памет. Кадрите го върнаха на работното му място по-рано този ден. Един колега му показа някаква статия за поведението на животните в естествената им среда. Думите, които привлякоха вниманието му: „ ЖИВОТНИТЕ ЖИВЕЯТ КАТО ХОРАТА. НИЕ СМЕ НЕИЗМЕННО ЦЯЛО, НИЕ СМЕ ПРИРОДАТА. ТОГАВА КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО, КОЕТО ВЪРШАТ ХОРАТА? Що за глупост е тази статия?! Не сме ли ние много по
разумни и висши от животните? Но тези думи се отпечатаха в съзнанието му като вълчи стъпки в снега. Пархорски дръпна жадно от цигарата си. Проблемът е в тези думи. Да вървят по дяволите! Аз не съм празен философ! Всичко което върша е смислено! Аз живея!
Пархорски обърна бавно глава към масичката и звънналия телефон. Мисловният му Гълфстрийм забавяше движенията. Майната им на тези мисли! Авторът на статията е невеж тъпак! Майка му стара, две-три питиета ще оправят всичко! Той стана някак машинално, пръсна си от „черния“, наметна ризата, обу „Reebock”-a и спря на спирката пред огледалото. Докато оправяше перчема си, срещна своята черна зеница и погледна дълбоко в нея. Кой съм аз? - призрачен глас. Кой съм аз? - отекна като ехо. Кой съм аз? - Пархорски се отдели от огледалото и потрепери. Мрачен облак закри житните класове на лицето му. Днес е отвратителен ден.
Поход за спасение на човечеството. Ядрен холокост. Избиваме се. Ние сме загубени. Разтройство в автобуса. Младото поколение изгуби нравствените ценности на дедите си. Кой съм аз? Все по-мрачни ставаха мислите на Пархорски. Този облак бе станал буря, по-голяма от бурите на Юпитер. Дори резониращият бас, от който прозорците трепериха страхливо, не бе в състояние да го изтръгне от хватката на мислите. Колата спря. Задача: разстоянието от колата А до дискотеката Б е Вечност. Ако скоростта на мислите на Стефан Георгиев Пархорски съответства на скоростта му на движение, за колко време изминава Вечността? Отговорът ще покаже как Пархорски прелетя неизбродимата безбрежност и се шмугна в дискотеката. Като светлинен лъч се озова на бара и, изтощен от дългото пътешествие, си поръча питие. Другарите му, изминали това разстояние само за няколко крачки, вече бяха заели съседна маса. Но Пархорски ги беше забравил напълно, забил вледенена висулка, наречена „поглед“, в чашата си. Гледаше размътено своето лице, отразено във водите на кафявото уиски. „Хайде, изпий ме, ние сме едно!“ Изпи се на един дъх. Повече от себе си не можа да поеме. Загорча му на стомаха, загорча му на душата. Машинално запали цигара и, залитайки, сякаш се блъскаше в невидима стена, прекоси дискотеката и излезе.
Нощният хлад се разля в дробовете му. Тъпанчетата му кънтяха от силната музика. Главата му буботеше. Пархорски тръгна из пустите улици, без да знае къде отива. „Кой съм аз?“ - бе единственото което чуваше, виждаше, дишаше, храносмилаше, оригваше, пърдеше, повръщаше, ебеше. Проклет да е мига, в който проклетият колега показа проклетата статия. Но нима всичко това се случваше заради няколко реда, написани от случаен човек, в случаен вестник? Не беше ли тази случайност, повратният момент за Пархорски, който ще му обясни тайните на битието? За това Пархорски не мислеше в момента. Всъщност той вървеше без каквито и да е конкретни мисли в главата си. Беше просто объркан.
Цигарата догаряше като фар в нощния зрак, когато девствените звуци на хорово пеене погалиха любовно слуха му. Пархорски изпусна цигарата и стреснато се огледа. Музиката потече като балсам във всеки неврон и успокои мислите му. Той последва нейното вълшебство със същата готовност, с която би следвал вълшебните крака на някоя красавица. Пархорски я преследваше с настървение. Той сви зад ъгъла и за свой ужас попадна пред църква. Рояк от хора със запалени свещи задръстваше входа. Музиката се носеше над главите им, но вече ги въвеждаше в някакви нови, тайнствени измерения.
Смътно Пархорски си спомни, че днес бе вечерта преди Великден. Странно чувство заровичка душата му. От детските си години не бе стъпвал в църква, както правеха модерните атеисти. Но нещо го нудеше отвътре и като пророк Елисей той сякаш прелетя до рояка на входа, отмина го и влезе в гъстите множества на храма. Хората, музиката, брадите икони на блестящия иконостас... Нима сънуваше? Нима той, Стефан Пархорски, хедонист и безбожник, наистина бе влязъл тук? Гледаше ту към куполестия свод, ту към балкона с хора, ту към свещениците, бронирани с празнични одежди. Без да усеща, тълпата го люшкаше, както морето люшка корабокрушенец. След дълги минути безбрежни скитания го изплю в един мрачен, безлюден ъгъл.
Огледа се още веднъж, за да види сънува ли, бълнува ли – някаква старица го изблъска, той загуби равновесие, но се подпря на някакъв постамент – не сънуваше. Обърна се, за да изпсува грубянката, но преди да излее словесна помия, погледът му се спря на отворена Библия. Огледа се, за да намери стопанина й, но явно бе оставена нарочно там, нарочно разгърната, за някой обред. Това е шега! Никога не си чел Библията, не помниш от кога не си виждал такава книга! Пархорски се извърна на една страна, с намерението да си тръгне, но пред него се изпречи брадата икона. Застанал в молитвена поза, светецът го гледаше изпепеляващо и сякаш му казваше „Чети!“ Пархорски потръпна, инстинктивно му се подчини и се върна пред разтворената Библия. Пристъпи плахо, както седмокласникът пристъпва към своята възлюбена, и надникна в отгърнатата страница.
„Битие“ 1. Зачете. Господ създаде земята и небето. Глупости. Постави звездите по свода. Невъзможно. Прати дъжд. Измишльотини. Направи растенията и животните. Кой е този господ? Направи Човека. „И Бог направи Човека по Свой образ и подобие.“ Пархорски се скова . Изчезнаха някъде в небитието всички останали букви, изречения, цялата книга. „И Бог направи Човека по Свой образ и подобие.“ Пархорски отстъпи уплашен. Блъсна се в някаква жена и се стресна. „Свой образ и подобие“. Тълпата е една бучаща маса, отмита от вълните на океана на слепците. Пархорски извика, обърна се и побягна през множеството.
Летеше като летен полъх и се строполи на пейка, някъде край църквата. Кой си ти? Аз съм божествен, направен като Бога! Божествен!! Божествен!!! Всичко за което се беше борил и което смяташе за важно, му се стори безсмислено. Дипломи, купони, кариери... Аз съм божествен!!! Защо тогава не живея божествено?!
Хладния нощен вятър погали нежно клоните на дърветата, запяха песен. Звездите блещукаха като стъкълца. Чу се хлипане в тишината. Пархорски плачеше от умиление.