Доместиан не овладя изненадата от бързото завръщане на войника. Тоя тъпак, дали не беше я намушкал и завлякъл край някоя от постройките. Така ли е направил, ще трябва да го ръгне още тук с меча, вместо да слуша глупавите му обяснения. "Не бързай!", предупреди го инстинктът на командира. Лицето насреща изразяваше нещо средно между безпокойство и объркване.
-Няма я в килията. - съобщи легионерът с преплетен език.
Мечът върху колана се клатушкаше така, сякаш някой го придърпва от време на време с невидима връвчица.
Побърза да впери в него зъл поглед, а не поиска подробности. Главата му вече жужеше като разбунен кошер, нападнат от мечка. "Как така я няма?...Избягала... Не може да бъде..." Тичала ли е, но как е могла да го прави. Нали едвам се влачеше от килията до неговата стая. Вървеше повече с помощта на Ксентий. "Мръсница...Ще я убия лично" - реши, а не изпита от това облекчение.
За да избяга, трябваше някой да й помогне. Кой е тоя подлец. Толкова дена вече тя е в крепостта и нищо не се случи. Дори не предполагаше такава вероятност, а какво толкова се промени днес? Чакай. Имат нов човек вътре, тикнаха го в съседната килия.
- Оня, крадецът там ли е?
Физиономията на войникът не даваше гаранции за вярност на какъвто и да е бил отговор. Върне ли се обратно сам, като нищо може да оплеска още повече работата.
- Чакай. Тръгваме заедно идиот. - разпореди главният офицер, без да прави уточнения.
Пределно ясно беше, кой е идиотът в стаята и къде ще отиват сега. Доместиан измина растоянието от триста крачки до килийте с такава бързина, сякаш вдига легиона по тревота или даките са нападнали внезапно лагера им.
Ключалката им се озъби надменно, а върху сламата не лежеше никой. Нито момичето ни сянката му. Оставаше да е съдействал мнимия крадец. Успешно е изиграл ролята си на тържището и пред патрула, за да проникне в крепостта. И да опита по някакъв начин да измъкне женската.
Само, че крадецът беше където трябва и да го намерят. Лежеше изпънат в дъното на своята килия, доволен че и тоя ден е подминал въжето. Дали от благодарност към някого, извъртя лице срещу решетката и пусна шумно едно изхъркване. Преди отново да се отдаде на съня, като за последно. Тоя нямаше да усети, че изнасят него самия, а ще знае какво е станало в съседната килия.
Безспорността на факта за изчезването на мизийката, отведнъж вместо повече яд, наля разсъдливост и сдържаност в разума на Доместиан. Опита той да си представи някаква картина и не успя. Постовите от никъде до сега не подаваха сигнал за нередност при тях, а това подхвърляше вероятността, момичето да е някъде из крепостта.
Това го резна под езика, но пренебрегна болката. Дали войниците не бяха се поддали на изкушението. Разбили са ключалката на килията, за да опитат и те малко женска плът след вечерята. Болката под езика напомни, че е още там. И от офицерите някой може да е изтълкувал пленницата като обещан подарък. Лично ще провери тая вероятност, а за нея войнишките очи бяха излишни.
- Слушай сега. - Главният офицер просъска тихо, макар наблизо да не се виждаше друг човек. - Минаваш и се ослушваш покрай всички войнишки помещения, но без да те усетят. Разбра ли? Да не пропуснеш и конюшнята. Подушиш ли, че някъде с момичето. - пропусна да каже по-точното "се забавляват", но сега не му беше до никакви уточнения, когато предишните се оказаха съвсем безполезни.
- Ясно. - отговори легионерът.
И какво друго му оставаше, щом работата тръгна толкова накриво. Офицерите нямаха грижите на главния си началник. Спяха непробудно, а на които беше все още топло вътре, дремеха пред помещението. Когато захладнее съвсем, ще се приберат и те, за да се наспят. Усетил щъкането на началството и дежурният офицер си раздвижи краката. Срещнаха се те и разминаха мълчешком, нямаше какво да си кажат. Хрътката души чак до призори, но така и не откри следата по която бе изчезнала мизийската девойка.
Момичето не беше като водата в съдовете, да се изпари когато е над огъня. Трябваше да стане дума за него в сутрешния доклад на дежурния.
- Офицер Гота, къде е задържаната от килията?
- Командир, никой друг не отключва и заключва там.
Намекът е повече от ясен, а отговорът непълен. Доместиан и не очакваше да бъде друг. Водите на Дунава му бяха вече донесли, че Фелициус Гота се е надявал, той да заеме длъжността центурион, след пенсиониране на стария.
- Стражата не доложи за нищо, което да се е случило през нощта.
Добавката е направо излишна. Не се нуждаеше и от още уточнения, щом засилваше неоправдано вниманието на други хора към станалото. Лесно това може да се перефразира в залата на сената. И тогава "Сбогом комари на Дунава" да бъде заменено със "Здравейте пясък и камили на персите".
Цветко Маринов