автор: Choveche

Държа се за ръба на небето, стоя на ръба на Космоса. Обърнато огледало. Изкривена реалност. Смяна на хоризонтите.
Вися от тавана на небето и пода на космоса. Отхапвам парче от Луната. Пода е кристален и виждам земята, разчертана като бродерия и облаците като памук летят под краката ми. Събирам с шепи звезди в бурканче от сладко. Добавям и лунен прашец за стайна температура. В космоса няма небе щом погледна нагоре, а долу... земята за ад се представя. Поглеждах за теб. Казаха ми, че светиш в небето. А небето бе ясно. И ангели няма. От облаци бели се прави сметана. Поглеждам надолу. Високо е. Страшно е. Поглеждам нагоре. Нищо е. Но се крие. Зад тъмното. Искам го, тръгвам след него, крие се. Бяга. Протягам ръка. Дърпа се, гледа ме, чака ме, смее се. В нищото. Красиво е. Виждам му сянката. Вика ме. Шепти. Прегръща ме в тъмното. Целува ме. Пази ме. Завива ме нежно и си отива изгонен от слънцето. Утро е. Хладно е. Сутрешно. Има кафе и бисквитка на масата. Бележка с луна впива зъби в хладилника.
Небето се пропуква. Падам. Земята е бременна. Жива е. А хората заравят телата си в нея. Клетките на организма й. И винаги...винаги се множат дори и бездушни. Земята е радостта. Вълнува се. Трепери от радост. Земетресение. Отваря си рани за нови животи. И хората като сол във тях се посипват. Боли я. Боли ли я? Плаче ли? Диша ли?