Предизвикателно размахвани срещу летящите околовръст разтревожени врани, изплашените до смърт гарджета пронизително пищяха.Гюрултията накара и кокошките в курника обезпокоени да куткудякат.
-Какво правите там,деца?-тръгна към тях въздрастен мъж-Какво искате да сторите на малките?
-Ще ги убием.-решително отвърна едно от хлапетата.
-Не вършете това.Грехота е.Хайде,момчета.Върнете ги в гнездото.После ще ви разкажа за силата на майчината любов.
Макар с неохота,малчуганите изпълниха заръката.Събраха в торба оскъдно оперените гарджета,едно от тях се качи на дървото и остави в гнездото.
Старецът седна на пън и напречно сложи бастун на коленете си.
-Това се случи преди много години.-започна той,щом децата седнаха на трупите срещу му-Добитъкът на стопаните свободно пасеше из ливадите,ширнати в подножието на планината.А вечер,приучени,животните сами се прибираха в оборите си.
Една вечер на стопанин не се върна шилето.През две на друг-овца.Безследното изчезване на животните зачести и хората спряха да пускат добитъка си на паша. Или го прибираха по светло.
Една нощ в горната махала настана олелия:залаяха кучета,забляха овце,замучаха крави.Разтревожени,излезлите хора от домовете си поехме натам. Докато стигнем,врявата стихна.Собственик видял,че вълк отнася козлето му.По това време на годината вълците се крият дълбоко в планината. Този сигурно е стар,трудно намира храна и затова слязъл в селото,бе заключението ни.
След няколко нощи взлома се повтори.Тогава решихме да се отървем от звяра.Трима ловджии сме в селото.Сутринта нарамихме пушки и с няколко придружители запритърсвахме балкана.
По късен след обяд кучетата станаха нетърпеливи и по дърпането на поводите разбрахме,че са подушили близостта на вълка.
Оставихме ги да ни водят.Наближихме скален масив.На двадесетина метра звяра изкочи срещу ни.После разбрахме какво го е задържало до толкова да изчака приближаването ни.
Застреляхме по него,но навярно не го улучихме,защото изчезна зад камънаци и храсти.Кучетата го подгониха и лаянията им заглъхнаха високо в планината.
Тъкмо да се прибираме и придружител ни повика,качил се по камъните.В бърлога боязливо ни се зъбеха няколко вълчета,а край тях камара оглозгани кокали.
Дадох си сметка,че само заплахата над малките е задържала майката до последно да стои при тях,а грижата по изхранването им я принуждавало с риск на живота да влиза в кошарите.Само майчината любов е способна на такава саможертва.Но тогава аз не разсъждавах така.Подтиквани от жаждата за отмъщение,хвърлихме малките в пропастта с облекчението за справедливо възмездие.Вече нищо не заплашваше добитъка ни.Без малките,майката няма повече да остане тук.
Мина време.Маже би все пак вълчицата бе ранена,застигната и разкъсана от кучетата.Или пък напуснала района,защото повече не отмъкна ни едно от наново пуснатите на паша животни.Стопаните се успокоиха и забравиха спомена за грабливата вълчица.
Дойде време за окопаване на царевицата.Като всички съселяни и аз отидох със семейството си на нивата.Окачих люлката на дъщеричката си пеленаче на ореховия клон,оставих двегодишната си голяма дъщеря под сянката на чердже с куп играчки,направени от баща ми,и с жена ми почнахме окопаването на царевицата.
Царевицата бе избуяла и на места стигаше човешки бой.На небето нямаше ни едно облаче и когато слънцето за прежуря,в безветрения въздух задуха ставаше все по-тежък.Жена ми изтри с кърпа лице и ме накара да донеса стомната,оставена на сянка под орех
Когато излязох от царевицата,неочаквана гледка смрази сърцето ми и подкоси краката ми.Двегодишната ми дъщеричка безгрижно си тананикаше някаква песничка и закачливо подръпваше дългата козина на вълк,навярно вземаща го за голямо кротко домашно куче.Звярът седеше на задни лапи с вдигната нагоре глава,заслушан в гласчето на разплаканото пеленаче.Интуитивно в него познах изчезналата вълчица.Сигурно взема писъците на една от своите рожби.
Стоях вцепенен от изненада,силно изплашен за живота на децата си.
Усетила нечие присъствие,вълчицата се изви към мен.Виждаща близостта на човек,козината й настръхна,присви се готова за скок и заплашително заръмжа.
Няколко мига останахме заковани по местата,вперили погледи един в друг.И най-малкото движение от моя страна загрозяваше мълниеносно да бъда нападнат.В кръвясалите й очи прочетох смесица от яростна жажда за мъст и безутешната мъка на майчината покруса.
Тъй като не дадох признак за агресивност,вълчицата смени враждебността на звяр с такава на майчината люблообвилност,защото вдигна глава към люлката,от която не се чуваха писъци,жалостиво изквича и бавно тръгна по коларското пътче,като да се разделяше с посестрима,не с човек-враг.
Дълго гледах след нея.Стори ми се,че на два пъти залитна.Скръбта по изгубените й рожби я бе сломила.
Повече не чух някой да я е виждал.
Не убивайте,деца!Защото страданието по изгубеното дете най-болезнено се изживява от майката!Защото няма по-силна мъка и по-силна обич от майчината!