автор: verysmallanimal

- Ванко, Ванко бе! Готова съм, хайде да вървим! – чина Рада е излязла на двора и чука с тояжката си по каната на каруцата – хайде, че мръкна, бе!
Като ме вижда, че излизам иззад плевника, тя се подсмихва:
- Ей, не се научи, ей! Я къде е нужникът, а ходиш да пикаеш отзад! Пък аз се чудя, що ми пожълтя магданозът...
- Стига ма, чино! Нали рече, че оградата паднала, та отидох да видя.
Помагам ѝ да се покачи в каруцата, а тя не спира:
- Тъй, тъй, от кога си я заправил тая ограда, не помня вече. Като дойдат върколаците да ме завлекат в балкана, ще си хапеш задника, ама на – пусти мързел, не те оставя!
Настанявам я и отивам от другата страна да се кача, а чина вече ръчка магарето с тояжката. Щура жена – все припира, все другите се мотаят и от мързел корени ще пуснат. Хеле, тръгваме. Великден е и трябва да я закарам на църква.
Чина живее тук, до къшлите и сама не може да слезе до селото, ако че са само пет километра. Няколко са къщите тук, но само в две живеят хора сега. Останали са двама инати – тя и дядо Койчо. Неговата къща е бая порутена и зимъс слиза долу, при дъщеря си – съвсем остаря, завалията, та го придумаха, поне докато е сняг, да живее в село. То, това място е нещо като махала, още от едно време, когато каракачаните са спирали тук, преди да тръгнат със стоката към Бяло море. И така си е останало. Вилна зона му вика Цепата. По миналата година той, зевзекът му със зевзек, да вземе да надума на някакви в града, че имаме вилна зона и диванетата се извървиха да оглеждат за имоти. Пък то – едни съборетини само и каквото там е останало от къшлите. Хубаво, че в ония години от стопанството биха сонда и направиха кладенец, а то преди носеха вода от извора, хей горе, под Черен камък. Тогава и електричество прекараха. После една по една къщите се опразниха, в къшлите няма стока – мъртвило. Ама такъв е животът – спре се в някоя долчинка, отъркаля се, та си направи място, а после, след някое време – хоп, запрашил нанякъде. И остават след него клекнали дървени къщички, вгледани тъжно надолу, към равното, където все още има поминък и хората се крепят, стиснали буца пръст, като бурени.
Да угодиш на чина Рада е небъдна работа и ако някога стане така, че да е доволна от нещо, сигурно слънцето ще се претъркули и ще изгрее от другата страна. Ето и сега – върти се, оглежда из каруцата и кусури намира. Та главините не смазани и колелата скърцат, та дизгините хептен изгнили и по-добре било да вържа един канап – ако ще ставам за резил, барем да е ясно на всички. Ами тия бобени шушулки, дето се валят навсякъде? От лани са, знае си тя какъв съм мърльо. И пътят калпав, и времето за нищо не става, и какво ли не още. Свикнал съм ѝ, затуй не си го слагам на сърце. Поглеждам я и се усмихвам, ама скришом, да не се усети, че мойто чудо няма да го има никъде после. Нагласила се е – има си тя, като всички стари хора, един нов кат – за празници, за сватби и за погребения. Дребничка, слабичка, със сини, втренчени очи, като на чавка. Винаги е готова да се засмее, нищо че е на осемдесет вече и сигурно всичко я боли. И винаги е готова да те клъвне – такава драка е тя. Език на заем не ще. Веднъж Янко, казанджията, отишъл при Цепата да иска свредел, пък оня да вземе да го прати горе, на къшлите. „Иди – рекъл – при леля Рада, тя има един, дето и камък дупчи”. И Янко, какъвто си е будала, отишъл. А нашата, като разбрала, кой го праща и за какво, тъй се разлютила, че горкия Янко едва сварил да избяга. „Казах ли ти бе – хилел се Цепата после – камък дупчи с тоя нейния език!”
Чина Рада не е нашенка. Довел я е мъжът ѝ, свако Петко, бог да го прости, от берковския балкан. Какво е дирил там, не знам, но, види се, в оня край било нароченото за него. И той си го взел. Завел я горе при къшлите, друснали му една сватба и готово. Млада била чина тогава – шестнайсетгодишна. Хубава, работна и устата. И нали отдалечено, нали по цял ден блъскала – или със стоката, или по градината, не слизала много в село. Тъй родила и трите си деца – без доктор, без болница. Тогавашната поганка била и доктор, и медицинска сестра – гореща вода в котлето, малко билки, две-три молитви и хей ти го отрочето, врещи до бога, за радост на майка си и баща си. Едното дете се споминало още съвсем малко – тук, по нашия край, като духне бората, отвява всичко, що е нефелно. Сигурно затова имаме толкова много столетници – оцелееш ли като бебе в тоя пущинак, значи си читав и нататък нищо не те лови. Големият – Васко, ми е набор и живее в София – някакъв началник е там на нещо, а сестра му, Ленчето, е в Шумково – в горското работи. Може да бяха бедни свакови, може всичко, ама си изучиха децата. Добри хора са – навестяват старата редовно, не я оставят. Колко пъти я молеха да иде или в Шумково, или в София, при Васко, ама нали урсуз жена – не, та не. „Аз тук съм живяла, тук съм погребала мъжа си и тук ще си умра” – и като я погледнеш в очите, разбираш, че няма шега. „Къщичка-пърделничка – обичаше да казва чина Рада – седнеш – пръц, станеш – тръц и никой нищо не ти вика. Къде ще вървя аз по къщята на хората, само бели да им правя.” То, какви хора – нейните си деца, не са чужди, ама върви, че се разправяй. Хубаво, че мойта Кина излезе свестен човек, та ходим да я попрегледаме, не я оставяме. За друго има-няма, ама два пъти в седмицата ходя, да вдигам и слагам ператника на огъня.Чистница е чина, къпе се редовно в едно корито – лятос под сайванта, а зиме го вкарва в голямата одая, при печката. Навремето, като направили новата баня в село, я кандардисали веднъж да иде да се окъпе там. Не било лесно, ама накрая склонила – взела една бохча с дрехи, качил я свако на магарето и я закарал. Оставил я в банята и отишъл да се види с приятели в хоремага, като се разбрали по някое време да я прибере и да си вървят. Седнал той в кръчмата, ударил му едно-две и като решил, че е минало достатъчно време, отишъл да види какво става. Като наближил банята, какво да види – клекнала Рада до дувара, стиснала бохчата и го гледа, като агне по Гергьовден. „Окъпа ли се, мари?” – попитал свако. Пък тя мачка бохчата с ръце: „Петкоооо, Петкооо, ма как бе, вътре знаеш ли какво е – ана мъгла, ани голи жѐни....аааа, да си вървим!” Тъй говори тя – не казва ‘една’ ами ‘ана’. Голям смях паднал тогава с тая мъгла и голите жени в банята. И така, чина продължила да се къпе в коритото, та и до днес. Като се стопли водата в ператника, свалям го от огъня, а тя ме поглежда дяволито и вика: „Хайде, Ванко, хайде иди си сега – ей на, жена си имаш, иди нея да гледаш как се къпе гола. И хич не надничай през прозореца, че те убивам!” Тя на осемдесет, аз на петдесет и отгоре – щял съм да надничам...луда работа. Ама не ѝ връзвам кусур. Много е добра чина Рада – като бях малък и мама се разболя, та лежа повече от два месеца в болницата, тя ме взе горе, при тях. И за да не рекат хората, че ме дели от своите, така ме тъпчеше, че бях качил няколко кила за това време. Седнем да ядем, а тя: „Васко! Василе, пурдотино! Извади си зурлата от тенджерата и дай на Ванко да си хапне, че я го виж, кожа и кости е само, пък от теб две тенекии мас можем изкара!” И като види, как се хилим с Васко, цапне ни с дървената лъжица по главите. Хубаво време беше тогава.
Като се заженихме с Кина, чина дойде да я види –зер наша стока съм, не може току-тъй в чужди ръце да ме дадат. И рекла на мама: „Радо, Радоооо, отде го намерихте туй хубавото моме, мари! Късметлия излезе Ванко, не е като нашия поразник – домъкна една софиянка, ама да ти кажа, хем жълто от слабост, хем махнаджийка! Туй не ядяла, онуй не ядяла, мазно било, н’ам к’во било...” Забелила очи към Кина и тихичко продължила: „Пък тая, вашата снаха, като я гледам тъй, и царевични кочани да ѝ туриш напреде, и тях ще изяде, а?”
Кина бързо ѝ влезе под кожата, че и двете са устати и се надпреварваха, коя ще изплюе повече отрова, дето има една дума. Понякога, като е в село и мине край дома, чина току се провикне: „Киноооооо! Много ти пуши баджата, ма! Пак ли мръвки готвиш за твоя хубостник? Ама нищо де, нищо – Коледа иде, ще му теглим ножа и на него...” А мойта само се смее.
Най-сетне пристигаме в село. Слизам да помогна на чина, а тя се бави в каруцата – страх я е да слезе сама. Подава ми ръка, а аз я грабвам под мишниците и я свалям долу – едно джезве кокали, колко му е. Тя хем кълне, хем ѝ е драго, че си има такъв кавалер.
На ореха до църквата виси камбана и едно от Пеньовите хлапета, по поръка на отец Митър, дърпа въжето и си умира от радост. Чина се отупва, приглажда посмачканите си поли и се запътва към детето. Мушва го в ребрата с тояжката и уж шепне, ама високо:
- Полека бре, полека! Какво си я задумкал тая камбана – ще събудиш умрелите, та ще изпоядат шарените яйца! – бръква някъде из гънките на дрехата си и вади един бонбон – Я, я виж, какво имам! Хапни си, чедо, хапни си. И аз да хапна, ама като не мога с тия мойте зъби....
Народът лека-полека пълни църквата. Отец Митър се суети, нещо мести, нещо подрежда – голям празник е днес, не е шега работа.
А камбаната бумка, та оглася цялата клисура. Възкресение господне е. И не само – зер и ние възкръсваме всяка пролет. Трупнали още една годинка, загубили някой близък, спечелили няколко бели косъма по главите си, ама скътали малко инат – от оня, дето кара земята да се върти и не дава на живота да си иде от нашето село.