автор: khanas

Не искам повече да пиша. Защо не ме прибереш, Господи!? Не ме ли наказа достатъчно, че трябваше да преживея всичко това, а сега на стари години отново ме тормозиш да си припомням ужасите?.. Знаеш ли, Боже, когато пеят братята, че си милостив, аз мълча. Не си милостив ти, може да си всякакъв, но милостив не си. Ако беше, отдавна щеше да си ме изпратил в ада, където ми е мястото, пък ти още ме мъчиш на белия свят. Не ти ли се досвидя да намериш някой друг, който да разкаже за теглото на българите?
Защо, Боже, защо?.. Ето, монасите вече са свършили вечернята и са изпозаспали по килиите си. Хъркат. Аз не спя. Взирам се в голата стена срещу мене. И треперя. Защото виждам в нея страшни неща от миналото. И пачето перо скрибуца по овехтелия пергамент. Служа ти, Господи, правя това, което искаш. Но не те обичам. За мене си господар, но не и баща. Ах, само да бях сигурен, че си наказал онези, които заслужиха Твоето наказание! Но не ти вярвам, Боже, отдавна вече не ти вярвам!..

Отново бях от страната на турците. Не знаех докога. Още същия ден можеха да ме убият. Но какво като ме убият? Дали Шуна щеше да затъжи за мене? Или пък Димо? Спри да мислиш, престори се на кукла, превърни се в безмозъчна твар, само така ще оцелееш. Това е животът на роба. Това е животът на българите.
Пак вървяхме към Оролаци и за трети път стигнах пред селото. Първия път ни посрещнаха Дядото, Димо, Денка и целият народ, облечени празнично, с хляб и сол, а камбаната биеше. Втория път ни посрещна Степан Димитри, сам, с бледото си мъртвешко лице. Третия път беше Тодор Стоян чорбаджи с попа до себе си. А зад тях се тълпяха селяните. Малцина бяха, поне половината ги нямаше. А тия, останалите, се купчеха и се притискаха един в друг яко овци пред вълци. Само дето не блееха. Затърсих да видя нейде сред хората Степан Димитри. И го познах зад мъжете, зад жените, зад всички. Преди ако ми приличаше на смъртник, сега вече не знам какво да кажа и как да го нарека. Няма такива думи. А то е така, защото онези, които ги измислят, не живеят под турска власт. И не познават нашите злочестини.
Не гледаше напред Степан, към турците и еничарите, а все се въртеше някъде встрани и току пребрисваше с ръкав очите си. Погледнах и аз нататък. Над една от личните къщи в селото се виеше дим. Гореше. А аз знаех какво има вътре. Телата на две млади момичета. Удушени. Скоро щяха да се овъглят. Никой нямаше да се гаври с тях. Причерня ми. Залитнах и неволно протегнах ръка да се хвана за нещо. И се хванах за еничарски ятаган. Тозчас си дръпнах ръката като попарен, стъпих здраво на крака и всичко ми се проясни. Много добре лекува ятаганът някои болежки. По-добре от всичко друго. Опитайте.

Представете си тая гледка: Поле. Зелено. Хубаво. Равно. От двата му края хора. Отдясно българи. Отляво турци. И цигани отляво. И арнаути. И потурнаци. И еничари. Зверове. И тръгнаха напред отляво трима души. Първо агата, кръволокът. След него кадиите – моят и радомирският. И отдясно тръгнаха. Двама. Чорбаджи Тодор с големия му корем и попът. Вървяха. Водеха. Отляво и отдясно. А след тях като две вълни се спущаха хората. Отляво мръсниците, отдясно глупаците. По средата щяха да се сблъскат. А ако не знаете какво ще се случи тогава, вървете и вие надясно. При глупаците. Още ли не разбирате? Още ли не проумявате? И онези нещастници, българите от Оролаци, и те не разбираха и не проумяваха. Но нали уж младите поколения трябва да сте по-умни и по-политични от предишните? Ако не сте, нека ви кажа новото име на онова поле – зеленото, хубавото. Турско е новото име – Джелатица. Което по български ще рече Касапницата. Не, не се бойте и четете нататък. От какво да се страхувате – отдавна вече сте заклани. Още преди да се родите.

И се срещнаха. Двете вълни от хора. Тодор Стоян побърза, та се просна по лице пред конете на турците. Чак се зачудих колко ловко го направи – нито годините му попречиха, нито сланината. По-късно разбрах, че такива като него по рождение знаят как да се кланят. Изпоналяга след чорбаджията и целият народ. Но не, тук-таме остана по някой да стърчи. И Степан Димитри едва-едва го държаха краката му, но стърчеше. Дали въобще съзнаваше какво става около него?
- Не съм чакал такова нещо от тебе, чорбаджи! – огорчено заговори Мустафа Ловчанлията. – Все си бил послушен слуга на нашия падишах, да се възвеличи името му. Толкова милости и добрини си получил, какво грозно видя от нас, та си вдигнал оръжие срещу великият ни султан Мурад ІІІ, винаги победител?
А Тодор Стоян при тия укори заплака не, ами направо зарева с глас:
- Недей така, честити господарю, че бива ли да си помислиш такова нещо за мене? По цяло Радомирско се знае, ча аз съм най-верният роб на нашия светлейши падишах, да се умножи щастието му! Разни лоши хора, чапкъни и разбойници, са си разигравали коня в селото, докато съм лежал болен, ама щом се вдигнах от одъра, всичко се тури в ред и спокойствие...
- Тодоре, Тодоре, - продължи Ловчанлията. – знаеш ли ти колко от най-милите войници на султана са погинали заради вашите бунтове? Знаеш ли ти, че заради вас свещената му заповед е останала неизпълнена? Ха, сам речи какво да е наказанието за престъпленията ви!..
Чорбаджията се осмели да погледне отдолу нагоре кадията.
- Господарю! – занарежда той – Какво е виновен тоя мирен народ за безумията на неколцина разбойници? Че ние от тях най-много страдаме! Не измряха ли децата ни заради тях, а ние с такава радост ги изпратихме да служат на падишаха?! Със зъби и нокти бихме ги разкъсали, но сме покорна рая, не познаваме оръжия и боеве, не ни и трябва. От бащи и деди знаем само овчарлък и говедарлък, и да ровим в земята за плод и зърно. Нека доблестното войнство хване тези размирници, изчадия адови, и ние ще сме първи да просим най-строга справедливост за тях...
Тогава си помислих, а и сега след толкова години още не съм измислил – може ли справедливостта да бъде строга? Питал съм Шуна. А тя ми е отвръщала: „Може, ако е попска или поганска!”.
- Стига си бърборил, гяурино! – строго отсече младото еничарче. Не му беше работа да говори. Перчеше се. Но пък и защо не – нали заради него Димо не можа да избие всичките еничари?
- За тия села, които се бунтуват – продължи то, - има само едно наказание – огън и нож! Камък върху камък да не остане и глава на рамене, та другите да си мислят!
Сред просналите се по очи българи се понесе жален хленч, като от заклана вече свиня. Паднаха на колене и тези, които до сега бяха прави. Само Степан Димитри остана да стои. Пък на чорбаджията му секна красноречието, и като не знаеше що да продума, помоли се:
- Аман! Смили се, господарю!
А агата на еничарите все мълчеше. И като мълчеше тоя, заговори отново Мустафа Ловчанлията.
- Право е момчето. Такова е наказанието. Няма място за размирици и бунтове в империята. Но нашият Аллах е милостив и състрадателен. Готов е да прости и на най-окаяния грешник, стига да се поклони пред славата на истинския Бог. Слушай ме добре, Тодоре, слушайте, селяни, това ще направите и вие. Или ще умрете.
Излязоха напред двамина молли, а след тях и десетина цигани, които натрупаха пред българите голяма купчина чалми и фереджета. Къде ли са били досега? Не съм ги видял.
- Стани, Тодоре! – заповяда кадията.
А на мене ми прозвуча като „Стани, Лазаре!”. Само че обратното. Който има ум, ще ме разбере.
Чорбаджията обаче лежеше и се ослушваше. Драго ми беше да го гледам как се гърчи на земята като гол червей.
- Станете бре, хора! – повиши глас Мустафа.
Никой не помръдна. Все едно говореше на трупове.
- А бе, прости българи, защо сте толкоз глупави! – разлюти се кадията. – Ние искаме от кошарата в къщата да ви отведем, от ниското на високо да ви качим, вие се опъвате! Ха бре, ти там, Пейо Чобан, ти ли си?
- Аз съм, господарю! – с разтреперан глас отвърна един от селяните.
- Имаш ли ти да даваш 20 акчета на Халил от село Върба?
- Имам, господарю!
- Ами като имаш, какво още чакаш, та не търчиш насам да сложиш чалмата? Нали знаеш, че ако приемеш исляма, всичките дългове, които си направил като гяурин, ти се прощават?
- Знам, господарю. – рече Пейо Чобан и остана където си беше. Не се затърча.
- Ами ти бе, Петре Йован, - продължи кадията. – не те ли съди някой си от Дебели лак?
- Съди ме, господарю. – обади се друг от селяните.
- Ами не знаеш ли, че като новопокръстен мюсюлманин и син на Абдуллах, всяко обвинение и дирене срещу тебе ще падне?
- Знам, господарю!
И нищо. Чалмите самотно белееха, скупчени в зелената трева. А женските кърпи чернееха.
И тогава бутна напред коня си моят кадия Сюлейман, та рече:
- Имаме тука при нас един българин, дето пръв ще приеме исляма, да видите, че не боли.

Огледах се учудено де ли ще е този българин. И се озовах в клетка от безброй заковани в мене очи. Аз бях този. Аз бях българинът. И сега? Отзад ме подпираха ятаганите, отпреде съскаха чалмите. Можех да съм или светец, или турчин. Не ме съжалявайте, аз поне имах избор. Толкова хора нямат и това. Бързо избрах. Казах ви вече, исках да живея. Разблъсках тия около мене и застанах пред един от моллите. Очаквах да е грозен, с обезобразено лице и остри зъби. Не беше. Обикновен човек. Най-страшно е, когато злото покварява такива като него.
- Вдигни единия си пръст към небето – нареди ми той. – и кажи думите: „Ла илах иллалах Мохамед русул уллах!”.
„Бог е всемогъщ и Мохамед е негов пророк”. Кой бог? Един и същ ли е там на небето? Или са различни? И се бият със секири и колове, както се бием ние тука на земята? С какво Исус е по-добър от Мохамеда? С това ли, че единият заповядва да отрежа от себе си парче кожа, пък другият не? Заради тая кожица ли трябва да умирам? Няма пък! Няма да умра!
Не помня точно как са ме потурчили. Сигурно е станало бързо. Такива като мене набързо ги оправят. Не помня как потурчиха и Тодор чорбаджи. Виж, за попа си спомням. Беше се изпуснал и отпред на расото му тъмнееше голямо мокро петно. Какво като си спомням? Каква е ползата от това?.. А хората? Хората са стадо. Те вървят след овчарите си. Няма ли овчари – вървят и след вълците. Затова са стадо. Затова са хора.
Добре, че има и черни овци. Дето се делят от стадото и скитат сами по баирите да ги ядат хали и гарвани. В такива ни е надеждата. В такива като Степан Димитри. Пристъпяше той напред и разритваше пред себе си тези, които лазеха по земята пред турците. И му беше твърда стъпката, ще речеш, не е животно тръгнало на заколение, а горд и христолюбив мъж от хранените люде на българския цар. Как са им викали на такива? Боили? Кавхани? Трябва да погледна в старите книги. Но все едно. Има ли значение как са им викали?..
И колкото по-напред пристъпяше Степан Димитри, повече ми приличаше на камък, на планина, на желязо, на юмрук. Пък аз чезнех, смалявах се, разяждаше ме позорът на собстената ми съвест, та накрая се скрих зад Сюлейман. Дебел беше той, лесно се криеше човек зад него. И като се прислоних зад тлъстата му сянка, размислих се: Още ли съм християнин? Или вече бях станал турчин? Кога точно човек се превръща от българин в турчин? Когато му сложат чалма на главата? Когато заплюе кръста? Или когато каже, че Мохамед е пророк на Господа? Та Господ има толкова много пророци! Даже и той не ги помни всичките!
- Кажи, Степане, „Аллах е един”! – разнесе се мекият глас на Мустафа Ловчанлията.
- Добра среща, турчине! – отговори му онзи. – Добра среща и на вас, поганци!
Че защо да не отговори така? Какво повече има да губи човек, който е удушил собствените си деца?
Агата на еничарите скръцна със зъби. Носът му опря в този на Димитри:
- Мога да те убия, но не искам.
- Аз пък искам, но не мога. – отвърна Степан.
- Виждам, че си редовен човек. – поде агата. – Разумен. Работлив. На империята й трябват такива. За да стигне господарят върха, опира се на основа от роби. Здрава основа, силна. От вас, българите, стават добри роби. Кажи „Аллах е един”! Не умирай. Живей!
А нашият поклати глава.
- Дядото на моя дядо – извиси глас той. – е бил внук на тези, които са бранили свободата на България. Бранили са я с Иван, в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци, Александър. И със сина му Михаил. И с другия – Шишман. И със Срацимир. И с цар Ясен. И с Мара, бела българка, сестрата на Шишман. Дето я дали за жена на проклетия Мурад. И станала обрученица ради рода болгарскаго. Бранили я с родопчаните. С кутмичевци. С тракийците. С мизийците. Със софиянци. С ловчанлии. С търновци. С видинци. Със селяни. С боляри. С прости. И с учени. На запад. На изток. На юг. По вода. И по суша. В планината. И в равното.
Слушай ме, слушай, турчине, тия думи да ти река, добре да ги помниш:
Моят народ, турчине, много слава има на гърба си, пречи му тя да се кланя и да се турчи. Върви там, по-нататък, търси разни власи, сърби, албанци, тия лесно се навеждат. Но не пипай българите! Българите са богоизбран народ. В българската земя има сто могили и сто кръста. Могили на царе и на светци кръстове. А вие си мислите, че сте ни покорили! Нищо не сте покорили! Кога сте дошли: има-няма пет човешки живота. И още десет пъти по толкова, пак няма да затриете спомена за рода ни и за победите на нашите бащи!
Поганци нещастни, не се захващайте с българите, не можете да ги унищожите, това не са вашите диви арапи и манафи!
Слушай, турчине, слушайте всички вие, злодеи и мъчители, содомити и блудници, голяма грешка имате, като сте дошли тука! Защото България не се продава!
Отнейде блъсна силен вятър, та развя брадата и прошарената коса на Степан Димитри. Дрехите заплющяха на гърба му. Вдигна той поривисто ръце, а разперените му пръсти трептяха и току-речи достигаха небето.
- България не се продава!
И като го гледах иззад дебелия Сюлейман, заприлича ми на вехтия пророк Илия, когато е посрещал чудото на огнената колесница.
-България не се продава!
Вятърът виеше полудял, а Степан се бореше с поривите му и го надвикваше:
- България не се продава!..
Пък аз вече се гърчех като обладан от срамна болест и всеки миг чаках отгоре да слезе колесницата и ангели с нея във велика и неизречена божия слава. Но не стана така. Вятърът утихна. И никаква колесница не се появи. Нито пък ангели. Но чудо имаше. За доказателство призовавам свидетели – един легион мъртъвци.
До Степан Димитри ненадейно се размърда друг от селяните. И това беше Пейо Чобан. Трудно му беше, с мъка се изправи, но се изправи. И като погледна право към турците, продума:
- България не се продава!
А след него другият – Петре Йован. И трети, и четвърти, и пети. И се надигна цяла една разлюляна гора от почернели дънери и криви клонаци, родна гора, наша, която въпиеше в един глас:
- България не се продава!
- България не се продава! – крещяха мъжете.
- България не се продава! – кълняха и пустосваха майките.
А старците пееха:
- България не се продава! България не се продава!
Свършиха ми си думите. От тук нататък - представяйте си сами.
Народ!
Народ!
Ех!..
И в тоя безумен час младото еничарче се изправи пред Степан Димитри с изваден ятаган.
- Ваш’та мама!.. – викна Димитрия и го заплю, а после кръвта му пръсна високо-високо във въздуха и някак се стопи, изчезна, а посеченото тяло кротко и меко се отпусна в зелената трева.
Тогава агата на еничарите се наведе напред. Само едно изцеди от себе си:
- Колете!

Сега чакате да ви разкажа за клането. За отрязаните глави, за изкормените дечица, за грозните въздишки на момите и невестите. Няма да го направя. Не искам. Не можете да ме накарате. Нямате тая власт над мене. Ще ви разкажа само за една капка кръв. Тая капка кръв жестоко ме промуши в окото и се съвокупли с една сълза. И двете бавно-бавно потекоха по бузата ми. Наричайте го както щете – кървава сълза или сълза от кръв. Все е вярно. И това нещо попадна в устата ми. Усетих вкуса му. Усетих горчилката на сълзата и сладостта на кръвта. А после бутнах чалмата от главата си и побягнах.

Бягах. Отново бягах. Като си помисля сега, изглежда през целия мой живот все съм бягал. От хората, от съдбата, от злините. И най-вече – от себе си. Най-лошо е да бягаш от себе си. От собствената си съвест, от желанията си, от своето сърце. Най-лошо е, защото не можеш да им избягаш. Настигат те. Заграждат те яко глутница кучета, лаят и ти се зъбят. А ти не знаеш какво да направиш. И отново хукваш напред. Бягаш, бягаш, бягаш. Къде отиваш, човече? Ще спреш ли някога?
Бягах. И пред мене като тъмна грамада възлизаше планината. Помните ли какво написах за нашия балкан – че и дивите прасета си преплитат краката в неговите пущинаци? И аз ги преплитах. И падах, и ставах, и търчах нагоре по върлото, а храсталаците ме шибаха немилостиво и ме бодяха с острите си шипове. А после се сурвах по някави ровини и се търкалях надолу, блъсках се с глава и лакти по камъните. От устата ми се точеха мъчни лиги, гълтах ги обратно и след това кашлях и храчех страшно, като че ли исках да изхвърля грешната си душа.
Разкъсаха ми се дрехите, останаха само парцали по мене. Потъналото в пот тяло странно проблясваше под светлината, родена от нощното небе. Луна, тъма и този глупав танц на светулките, които безгрижно се носеха насам-натам и припалваха своите огънчета. И мирис на лято. И щурци. И вода. Езерце. Слушал съм, че в Рила планина също имало такова и му викали Окото. И радомирското приличаше на око. Само че, ако онова било лед студено и в най-големите горещини, от нашето отдалеч лъхаше на топлина и на живот. И тихо блещукаше в юлската нощ. Езерце.
Жаден бях. Пиеше ми се. Дори е малко да се каже така. Но не можах да направя и крачка повече. Паднах. Какъв мир! Каква красота си създал, Господи! Толкова ли ти е било трудно да разнесеш това чудно спокойствие навсякъде, на всички и да няма войни и убийства, завист и несправедливост? Уморил ли си се, Боже, или ти харесва да гледаш човешкото страдание? И скришом си направил подобни кътове, само за да ни кажеш: „Мога да ви дам щастие, но не искам!”? Ако е така, то прости ми, Господи, но ти си по-луд и от турците!
Езерце. Хубаво беше, самодивско. И още по-хубаво стана, защото на брега му безшумно пристъпи момиче-омайниче. И тя влезе навътре, а дългата й бяла риза мигом се намокри, нежно обвивайки я като втора кожа. И с магия сякаш, водата разкри всяка гънка и извивка на тялото й, дори и най-скрито пазените. Тогава се появи момче. Стройно и високо. Не само ризата, всичко по него беше бяло. И босите крака, и тесните беневреци, и лицето, и косата му белееше под лунната светлина.
Момичето помами момчето във водата с усмивка на жена, но то, милото, не посмя да отиде при нея. Остана при брезичката, тънко порастнала, устремила се нагоре, към небето, към звездите. И протегна ръка, та се опря на ствола й, за да търси помощ и подкрепа от невинното дръвче и от великата му майка - земята. А момичето, като видя това, отдаде се на водната стихия и се гмурна в дълбокото, а съблечената й риза остана да се носи отгоре и отдалече приличаше на лебед, който тъгува за своята сродна душа. Изплува момичето и отметна назад дългата си черна коса. Гърдите й повикаха неговите. Толкова нежни и беззащитни изглеждаха те, копнееха да бъдат докоснати и опознати. Устните й безшумно прошепнаха „Ела!”.
Момчето остави брезичката. Остана тя самотна на брега и замислено полюшваше кичестите си клонки. До нея полегнаха дрехите му. Ризата не свали, но тя беше по-къса, мъжка и затова ясната луна до насита можеше да се опива от огромната сила, която се таеше в гъвкавите му крака и бедра еленови. И като стъпи във водата, плисна ненедейна вълна, та го заля и пред светулките отведнъж се зографиса цялото му тяло. Красиво беше момчето. Нямаше по него ни сянка, ни бръчка. Само младост и една румена надежда за добро бъдеще и за любов.
И ето – доближиха се най-после момчето и момичето. И бяха голи – нейното тяло и неговата душа. Защото луната виждаше как струи желанието му, и възторгът, и радостта, и момчешката боязън. Ръката му несмело потърси убежище върху рамото й. Тя потръпна под плахия допир, а лицето й разцъфтя, толкова живо и толкова морно, като на жена, усетила какво означава да имаш всичко. Погали мекия му врат и твърдите му плещи, и дланта й пое по гърба му надолу, надолу, до безкрай. И стана това, което искаше тя. Гърдите им се докоснаха. И като се докоснаха, сляха се и започнаха да дишат заедно. С едно сърце, с една тръпка, с един дъх. Момичето се притисна неудържимо към момчето и устните й затърсиха неговите.
Тогава аз се изправих и закрещях:
- Спрете!