автор: mirabilis

Свекърва ми имаше такава склероза, че забрави да умре.
Споходи я някак изведнъж. Беше си съвсем добре, макар и на 80 години. Леко пълна, с гладка и опъната кожа на лицето и с наперения израз на човек, който се счита винаги прав. На стари години се сдоби със собствено жилище, в което, по нейни думи, се чувстваше „като царичка”. Спеше си до обяд, после обикаляше квартала и се заприказваше с де когото срещне. През лятото береше вишни и круши от дърветата между блоковете и затваряше сладка. Част от тях вкисваха, друга част – мухлясваха, но тези, които се запазеха, имаха чуден вкус и аромат.
После изведнъж рухна. В началото не обръщахме внимание на оплакванията и, дотолкова бяхме свикнали да я виждаме бодра и здрава. Спомена на няколко пъти, че е загубвала равновесие и е падала – за щастие само у дома. Решихме, че това не е чак толкова тревожно, още повече, че на външен вид нищо не и личеше. Но когато веднъж я намерихме на земята, неспособна да се изправи сама, проумяхме, че нещата са сериозни. Прибрахме я у дома.
Сега, като се замисля, нещата са започнали по-отдавна.
Може би тогава, когато за първи път отстоях важно за мен решение – да имам второ дете. Тя беше против. Беше начертала бъдещето на семейството ми в съзнанието си и не искаше така лесно да се раздели с него. Дъщеря ни е вече пораснала, след няколко години ще си хване пътя, а ние със сина и ще си ходим по екскурзии в чужбина, по забавления, по театри... И изведнъж – някакви си приказки за бебе. Опита се да разубеди сина си, но той не се съгласи с нея. Бях твърде заета със собствените си чувства, бях и обидена, затова не си дадох сметка как ли се е чувствала тя. Отнех и една мечта, която не е могла да осъществи някога за себе си, а сега и синът и се размина с нея. Беше си поражение, а в такива случаи човек се свива в себе си.
Или пък по-късно – когато някак незабелязано прекрати един навик, който много ме дразнеше. Да дойде у дома в мое отсъствие и с най-добри чувства да приготви вечеря. Доматите за салатата винаги се киснеха във вряла вода, за да се обели кората им (аз така не ги харесвам), яденето е странно – например зеле с ориз, а за десерт – дежурните масленки. Нямаше как да знае, че не ги обичам. Смяташе ги за много полезни. А за капак – миеше съдовете, но те си оставаха мазни и след като си тръгнеше, аз ги вадех и миех повторно. Печката беше в ужасно състояние и трябваше да се чисти, а по земята задължително имаше нещо сладко и лепкаво, което се разнасяше из цялата къща. Сега се питам дали наистина съм успявала да прикрия раздразнението си, или тя го е разчитала по лицето ми и си е тръгвала огорчена. Но в поведението и това по никакъв начин не пролича.
Когато се роди синът ми, беше много щастлива.
– Я, колко е малък! – Главичката му е колкото портокал.
Колкото и да е странно, не се засегнах. Пък и вярно си беше, наистина беше колкото портокал. Може би тогава за първи път я почувствах близка. Споделяхме едно и също чувство към едно малко същество.
Гледам снимките и от този период и не мога да повярвам. Изглежда толкова свежа и жизнена, гушнала бебето с щастлива усмивка на лицето.
Когато дойде да живее у дома, негласният спор за надмощие между нас вече беше решен. Тя беше уязвима и нестабилна, а аз бях силна и в разцвета на егоизма си. Животът ми беше поднесъл всичко, каквото си бях поискала и аз очаквах още много от него.
Той се изплъзваше от ръцете и. За няколко месеца се стопи. Оказа се, че нейната пълнота и пухкавост се дължат не на природата и, а на събиране на течности в организма, които пък натоварваха сърцето. Когато започна за пие лекарства за отводняване, първо спаднаха подутите и крака, а след това тя рязко отслабна, кожата и се сбръчка и тя заприлича на ходеща кука. Вече не излизаше от къщи. Започна да спи почти денонощно. Мислехме, че това и се отразява добре. После аз започнах леко да се тревожа, защото не искаше да яде. Само малко попара или някакво кремче. Казваше, че се чувства добре, че сънят я ободрява. Но не беше така. Тогава склерозата я хвана здраво за гушата.
– Ти и Мими сестри ли сте? – питаше ме тя замислено, а аз и обяснявах, че ми е дъщеря.
– Ама ти женена ли си?
Чувствах се неловко да и обяснявам семейните връзки, но тя сякаш не страдаше от своето объркване. Или пък не искаше да ни безпокои...
Когато се наспеше, започваше да крои планове. Искаше да прави бизнес с домашни сладка. Или пък да гледа деца у дома.
– Ами и аз трябва да работя нещо – настояваше тя, а аз с убедителния тон на човек, който здраво държи живота в ръцете си и обяснявах, че е дошло време да си почива и няма нужда да работи. Можех поне по-често да стоя при нея и да разговаряме, но все нямах време.
После съзнанието и се проясни донякъде и сънната треска мина. Вече не бъркаше кой какъв е в семейството и тръгна отново да се разхожда из къщи. Но най-често плетеше. Ама как само плетеше... Изпускаше бримки, правеше възел до възел, после разплиташе и пак плетеше, а там, където двете части не съвпадаха, идваше на помощ иглата с конеца. Най-много обичаше да плете полички за сина ми, който вече беше на 4 години, но нямаше нищо против да ги облича из къщи. И задължително – вълнени гащи. Изплете едни и на мъжа ми. Нещо като чувал с две дупки отдолу. В черно и розово по краищата. Още ги пазя. И един оранжев пуловер без ръкави. Мъжът ми го носи, когато е на село.
Някъде по това време останахме сами с нея. Нямаше как всички да заминем на море, трябваше някой да остане да я гледа. Първо останах аз, след две седмици мъжът ми ме смени.
За първи път от толкова време се чувствах съвсем уютно у дома. Носех си работа в къщи и засядах пред компютъра, а в съседната стая свекърва ми плетеше шал за сина си. Между нас цареше абсолютна хармония.
– Габи, дай да си спретнем купон.
– Дадено, ще купя печено пиле и масленки.
– Вземи и две бири – заговорнически ми казваше тя. Не се бях сетила.
Вечерта след пиршеството тя продължи с шала си, а аз и правех компания, пуфтейки над една рокля, която трябваше да подгъна за следващия ден, а и да махна ципа на гърба и, който беше излишен и само я загрозяваше.
Не че всичко беше идилия. Ние сме нормално семейство и понякога се караме. Случвало ми се е да си изпусна нервите и да викам на сина и. А тя дума за упрек не ми каза, въпреки че трепереше над него. И досега се чувствам гузна.
Периодът на плетките свърши. Върна се времето на продължителния сън. Само че вече не можеше да става от леглото. Минахме на памперси.
Не можеше да става, но с едно единствено изключение. За да стане ясна цялата случка, трябва да започна по-отдалече.
Свекърва ми никога не е имала много пари. А когато е имала ги е раздавала. На сина си, но най-вече на внуците си. Беше с малка пенсия, затова пък как и се радваше...
– Кога ще дойде Свети 5-ти? – питаше тя, а щом получеше парите, сто пъти премисляше как да ги разпредели. Успя да спести за златни накити на дъщеря ми и за играчки на сина ми.
Когато легна на легло, вече не и давахме пари. Само по малко, колкото да им се радва. Криеше ги на всевъзможни места. Под възглавницата, в джобчето на пижамата, в любимата разпарцаливена книга, с която не се разделяше. После започна да ги крие в памперсите.
Веднъж едни 10 лв., попаднали в памперса, бяха станали неизползваеми. Аз го смених и го оставих заедно с парите в банята, защото звънна телефонът.
По едно време чух някакъв трясък и с ужас се затичах към шума.
Беше станала от леглото, достигнала до банята, навела се и щастливо си прибрала парите. Но загубила равновесие. Добре, че не се беше наранила сериозно. Не посмях да и ги взема.
Май това беше последната и разходка. И сега се чудя как го беше направила, след като от месеци беше все на легло.
Угасна тихо. Сякаш нарочно избра да го направи в наше отсъствие, когато бяхме заминали на село. Дежурна беше дъщеря ми. Тя се обади някъде към 5 часа следобед и разтревожена ни съобщи, че баба и е зле. Трака със зъби от студ, а в стаята е 30 градуса. Тъкмо бяхме пристигнали и се чудехме как да постъпим. През пет минути звъняхме по телефона и давахме инструкции. След това събрахме багажа и потеглихме обратно.
По пътя дъщеря ми се обади и каза, че кризата е отминала. Двете си попели, а сега баба и спи.
Когато се върнахме, тя все още беше топла.
Но вече не беше тук.
Затворих се насаме с нея и я преоблякох. Почистих тялото и колкото можах, облякох любимата и рокля, която носеше в празнични дни от 40 години насам.
Тогава и казах думите, за които нямах достатъчно топлина в сърцето си, за да ги изрека приживе. Поисках и прошка. Дано да ме е чула, а съм сигурна, че още приживе ми е простила.
А, забравих да ви кажа – казваше се Мария.