автор: khanas

Сега ще разкажа защо хората в Оролаци посрещнаха еничарите с хляб и сол, с камбани и хоругви като на сватба. Помните ли? Когато заклаха дядото, внука на Фружин.
Щом се зачуло по радомирските села, че са тръгнали турците за мъжки деца, свило се отново скръбното българско сърце. Не било за пръв път. На империята й трябват лични и прилични момчета. За войници и управници. И като няма свои – краде нашите. И ужасът на кръвния данък начесто-начесто залива изгорената ни земя. Би рекъл някой, че вече трябва да сме свикнали. Нека този някой да благославя Бога, че не го е постигнала нашата съдба. Нека благославя Бога, че не е опитал сам как се свиква.
Еничарите идвали. И както всякога, майките завили като вълчици. И заоплаквали още живите си синове, все едно, че са умрели. Мъжете мълчали. Някои псували. Но тайно, че знаеш ли какво може да ти дойде до главата?... Други пък – малцина – още по-тайно свивали ръце около ножовете и си мислили за ония времена, когато българите със Самуил и Асен гонили враговете пред себе си. Трети отишли в Егълница да се жалят на Шуна. А тя им се скарала страшно. Изгонила ги и ги натирила да търсят помощ от Исуса, комуто се кланяли в църквите си.
В това време турците се събрали в радомирския конак и умували как по-лесно да изтръгнат момчетата от ръцете на майките им. А с тях бил и някой си писар българин, дошъл отдалеч с татарпазарджишкия кадия да записва данъците на джелепкешаните. Сега щял да записва и деца. Вместо агнета.
И решили турците най-напред да идат в селото Оролаци. Още в началото най-будните да превият. За пример на другите. Да видят мръсните гяури кой е господарят и кой е робът. Скоро тая новина по неведоми пътища стигнала до внука на Фружин. И повикал той в църквицата по-първите хора на селото. Повикал старците, защото те най-много са чули и видели. Повикал уредните стопани, защото на тях всичко им иде отръки. Повикал майсторите, защото ги почитал за майсторлъка им. Повикал алчните, защото те знаят най-добре как да пазят своето. Повикал кротките, защото те ще наследят земята. Повикал и лудите, защото на такива се винаги пада да свършат работата. Повикал и двамата попове. Първият, който не се покори на турците и умря. И вторият, който остана да живее. Повикал и Димо Сирак, защото той водил младите. Искал да чуе и тяхната дума. И те да чуят неговата. Затова бил там Димо, нищо че се мръщили и въртяли глави онези останалите. Така се събрал много народ, всичко тридесет и трима души. И коленичили най-напред да се молят. Проснали се на студените плочи, размирисало се на тамян и на свещи. А поповете занареждали същите думи, които и аз говорих на Шуна - че плачещите щели да се утешат, а гладните и жадните за правда щели да се наситят. Някога.
Дълга била молитвата, но накрая свършила. Дали я чул Бог, не се разбрало. Мъжете се изправили, а поповете си свалили патрахилите. И излязъл напред внукът на Фружин.
- Братя! – рекъл той. – Задава се отново еничарска напаст. И право срещу нас иде. Кажете сега как да я срещаме.
- Ще я срещаме, както всякога сме я срещали. – отвърнал Степан Димитри. Тежък човек бил той. Със стада и ниви. – Ще дадем някои деца. Които можем, ще скрием. Така са правили бащите ни. Те са оцелели, ще оцелеем и ние. Трябва да оцелеем. Деца се раждат, народ не се ражда.
- Говориш така, защото нямаш синове! – обадил се някой.
- И за това ли ми завидяхте?! – процедил Степан и огледал съселяните си. А на онези им се привидяло, че сълзи намокрили очите му. Сигурно са сбъркали, защото всеки знае, че такъв мъж сълза не пуща.
- Немой така, Димитрие, - казал внукът на Фружин. – не сме се събрали да се караме.
- Гледам ви, – подел Степан Димитри. – колцина ли от вас биха посмели да тръгнат срещу поганците с нож в ръката? Сега сте смели на приказки, ала като дойдат ония, ще си потрошите краката да им правите селями! Нямам синове, казвате. По-добре, че нямам! Не искам да раждам робове!
- Аз не съм се родил роб! – пристъпил напред Димо. – И брат ми роб не се е раждал!
Говорил той за батко си, дето го взели за еничарин.
- Мълчи! – сгълчали го. – Дете си още, не ти прилича. Тука редят старите.
И надигнал се тогава един дядо Стоян. А бил той тъкмо от най-старите – нещо около седемдесет години. Така и продумал:
- Селяни! Братя! Стар съм. Толкова съм стар, че вече ме е срам да живея. Но да ви науча на моето, пък вие правете, каквото знаете. Много пъти са идвали еничари в селото. Много пъти съм виждал как влачат момчетата. И вие сте виждали. Тия нямат жал. И ще вземат своето. Няма да ги спрете. Не се надявайте. Току гледайте поне да поприкриете най-умните и най-хубавите.
- Че кой ще каже кои са най-умни и най-хубави? – попитали. – Всекиму своето е най-мило.
И рекъл тогава внукът на Фружин:
- Не са ли всичките деца наши – от един език, от една кръв? Чудя ви се на акъла как ги делите – това е мое, това е твое. Толкова ли пък сте сигурни, че тъкмо вие сте ги правили? Слушайте сега да ви кажа: колкото момчета има в това село – едно не давам на турците! Много дадох, уморих се. Нека си търсят на друго място. Но и бунтове да правим - не бива. Само ще ни изколят. Спасението е да се мушим между капките, да извъртаме, да лъжем.
Така ги учил царевичът. Мъдър бил той. И решили хората на Оролаци – старите и младите, бедните и богатите, кротките и лудите, решили да лъжат и мажат, да извъртат и да се държат за турските закони, докъдето им изнася. И решили да си пазят децата, пък нататък – каквото Бог отсъди. И още решили да срещат еничарите като най-скъпи гости. Защото е ставало какво ли не. Даже и змия да се смили над жертвата си.
И както решили, така и сторили. Ала, за срамотия, от страх никой не се наел да върви с дядото при турците и да носи хляба с него. Само Димо се наел и сестра му Денка. Пък тя, горката, нямала що да облече, защото била бедно сираче. Дали й чужда дреха. Всичко биха й дали, но да не са на нейно място. И така, тръгнал напред внукът на Фружин, а по дирите му Димо и Денка. Другото го знаете.

Тука забравих да спомена нещо. Докато еничарите наближавали, а селяните навличали празничните си одежди, половината от момчетата били изпратени в едни гъсталаци нагоре над Оролаци. Половината, защото всичките не било посилно да скрият. Как са решавали кое дете да остане в селото и кое да иде в планината, не ме питайте. Не знам. Може чоп да са хвърляли. Само не се сетили оролачани да проводят и двама – трима възрастни с тях, а ги оставили сами. И като започнала олелията, дочули я момчетата и се пръснали като пилци, затото нямало кой да ги научи какво да правят. Едни припнали обратно в селото да са при майка си и баща си. Така отишли право при турците. Повечето пък хукнали да бягат из балкана накъдето им видят очите. От тях някои застигнали хайдутите, които обикаляли около Оролаци, гледали що става там и люто се заканвали. Други намерила Шуна и ги прибрала в същата пещера, където и мене отведе. Така се спасили общо трийсетина момчета. Но не били малко и тия, които пропаднали в планината. Изяли ги мечки и вълци. А най-послушните от децата – две или три - останали да се крият на същото място, както им било заръчано от възрастните. Тяхната съдба била най за окайване, защото ги издала черна душа и паднали в ръцете на Сатаната и на още няколко като него. Какво са правили тия изверги с момчетата, не ща да говоря. И днес да идете на онова място, ще видите само сухи черни букаци. Нищо не расте вече там. И е безвидно и пусто. Аз ходя понякога. Когато усетя, че почвам да забравям. А не бива. Трябва да помня. Помни и ти, цял български народе, страданията на своите синове.

А Димо, като видял как се търкаля главата на дядото и като паднала сестра му в неговите ръце, вдигнал я и я понесъл към Шуна. Къде другаде да иде? Пък и мила му била тая дива самодива, все към нея го теглело. Горяло го отвътре да я види, но стоял надалече, заради клетвата на старата Шуна, умрялата. Защото вещицата прорекла, че беда велика ще сполети Радомирско, ако се съберат двамата. И че нейната наследница ще погине без време, загуби ли моминската си чест. За Шуна се боял Димо, не за себе си, затова не смеел да застане отново пред очите й. Сега посмял. Вече не вярвал на никого и на нищо. Само на нея. Само на Шуна. А тя го искала. Знаел, че го иска.
Какъвто беше тънък като фиданка, дивил съм се неведнъж как е носил Димо сестра си през ровините и урвите около връх Котеш и по егълнишкия балкан. Виждал съм да гонят глигани по тия места. И те си преплитат краката. А какво ли остава за човек? Питал съм го. А Димо ми е отвръщал, че и други са правили такива неща. И ми е разправял за Стоян и Люба. Слушали ли сте за тях? Ако не сте, да ви кажа:
Живели някога Стоян и Люба. Обичали се младите и щели да се женят, но турци харесали момата и се сговорили да я откраднат и потурчат. Хванал я Стоян за ръката и побягнали двамата към планината. По средата на пътя седнали да починат, но дочули конски тропот. Трябвало пак да бягат, но Люба вече нямала сила. Тогава я метнал момъкът на гърба си и се закатерил нагоре. Падал, пълзял, но най-сетне стигнал върха. Там го надвила умората и могъл само да каже: „Любо, дай ми вода!” А вода наоколо нямало. Спуснала се Люба надолу към извора, напълнила цървула си и бързо се върнала. Но Стоян вече бил издъхнал. Поръсила го с водица, затворила му очите, строполила се до него и умряла. После хората нарекли тоя връх Любаш.
На Любаш съм ходил. А дали е вярно за Стоян и Люба, това не знам. Знам само, че Брезнишките чукари са малко по-високи, ама нашите са по-проклети с тия тръни и сипеи. И че Димо се е мъчил с Денка поне колкото онзи Стоян. Пък той не умрял. Не тогава.
И както носил Димо сестра си на ръце, в най-дълбокия овраг, дето и звяр не смее да минава, чул сух клон да пропука нейде зад гърба му. Обърнал се и що да види – Шуна се подпряла на едно дърво и го гледа. Хубава била. Стройна като него, но пък колкото той рус и бял, толкова тя мургава и тъмнокоса. А косата й свободно се веела и играела по разтворената пазва на ризата.
- Жива ли е? – попитала Шуна.
- Жива. – отвърнал Димо.
- Ти имаш ли рани?
- Една рана имам. Отвътре.
- Я не ми въздишай като калугерица! Ако си мъж, говори по мъжки. Ако не – махай се! Аман от фусти и кръстове!
- Коя е мъжката дума, Шуно? – попитал Димо и в светлите му очи се разгорели мътни пламъци. – Да ти кажа, че нищо ми няма, когато в моето село поганците турчат и бесят, това ли е? Или да ти кажа, че съм добре, докато в Оролаци пищят децата и майките им? Е, нищо ми няма, добре съм!
- Не се гневи. – по-меко рекла момата. – На тебе не ти прилича. Чия е кръвта по дрехите ти?
- На дядото. Заклаха го пред очите ми.
Шуна скръцнала със зъби и пречупила якия лък, който държала в ръцете си. А Димо доста се зачудил. До тогава не бил чувал, че дядото е внук на Фружин. Ех, знаел, че е добър и честен човек, но не и за рода и корена му. Чак сега в скръбта си Шуна му казала кое-що. И веднага се разкаяла, защото ония лоши огньове лумнали наново и попарили сладкото лице Димово. Почерняло то и погрозняло. А такова лице да погрознее, дори и за малко, вярвайте ми – страшно е да го видиш и престрашно. Уплашила се девойката, нищо че била чародейка и баячка. Рекла му:
- Вдигай сестра си и тръгвай след мене!
- Къде?
- В пещерата. При хайдутите. Сбират се да мъстят.

Много пъти съм бил в пещерата. Запомнил съм я широка и дълбока. За стотина души. Че и за повече. А Шуна й викаше „Малката”. Може и друга, по-голяма, да е знаела тя. Не съм питал. Не съм търсил. И вие не питайте. И не търсете. Не търсете нито Голямата, нито даже Малката, за която ви разказвам сега. Не ще я намерите. Няма я вече. А я е имало години стотици. Да не кажа хиляди. И все е била подслон и прибежище за такива като нас – гонени, подтиснати, угнетени. И е била църква на много вери и много богове. На забравени вери и победени богове.
Намирал съм в нея да се търкалят прастари фигурки на жени с огромни кореми и бутове. Имаше и оброци на траките – с техните конници и хора без дрехи. До тогава не бях виждал човешка голота, освен грешниците в ада по иконите. Така се случи, че тъкмо там - под земята - разбрах, че няма нищо по-красиво от голото тяло. Мъжкото и женското. По-късно към тая истина прибавих и още една – че живото тяло от плът и кръв е още по-красиво от изписаното. Затова се гневя на тия монаси и свещеници, дето с пяна на устата лаят, че това било греховно и от Дявола. Глупости! Всяка хубост е от Бога. Нали затова е Бог?! А Дяволът прави грозотиите. Нали затова е Дявол?!
В пещерата имаше и много надписи, изчегъртани със странни знаци, с черти и резки. Шуна казваше, че това бил езикът и това била азбуката на българите. Старата и истинската.
„Тази”, викаше момата, „на която се е писало само за победи и за слава, и за чест. А с новата, дето ви я дадоха двамата ромеи, друго не правите, освен да се жалите за кланета и пожарища. Ама и това заслужавате, като хвърляте своето и се влачите по чуждото!”
Двамата ромеи. Така наричаше светите братя Кирила и Методия. Дано й прости Господ. Понякога я хващаха бесовете, та ме водеше от надпис на надпис.
- Гледай! – думаше ми тя. – Тука пише как българите са дошли по тия земи преди хиляда години! Виж! Тука пише колко градове от камък и колко мостове са построили българите! На, чети! Тука пише какви данъци са ни плащали враговете, защото са се бояли от нашата сила!
Пък аз, вместо към надписите, повече гледах към лицето й. И все си мислех, че Шуна ще заплаче. Да й олекне. Но така и не видях сълза от нея. Никога. Виж, камъни да плачат – видях. Не ми ли вярвате? Ваша воля! Ще ви разкажа и за това. Но после. По-късно. Толкова спомени съм събрал, че вече няма място за всичките. Губят се, после пак идват, хвъркат насам-натам. И ако веднъж изпусна нишката – втори път не ще я намеря! Затова ще карам всичко по ред. Разправях ви за пещерата. Малката. Под връх Котеш, в Егълнишкия балкан. Тази, която не бива да търсите. Защото нищо от нея не е останало.


И като стигнали Шуна и Димо в Малката пещера, намерили в нея трийсетина момчурляци. И трийсетина мъже. Но то не били мъже, най ми били хайдути. Гледам и обикалям Радомирско, докато пиша моята книжица, и да ви кажа, не виждам вече мъже като тия, които бяха навремето. Пък вие, дето ще четете след години, не сте и чували за такива. Но се помъчете да си ги представите. Представете си мъж българин, висок, як, с широки рамене, с рошава гугла и дълги мустаци. С пушка, ятаган, барутница и всякакви други оръжия и потреби в кожения силях, дето тежи повече от гледано агне по Гергьовден. Представете си. Лесно е, нали? Защото такива юнаци вие познавате. Никога няма да спре Майка България да ражда силни и смели мъже. Ще ги има и днес, и утре и другиден. Разликата с ония, предишните, е в очите. Много пъти съм гледал хайдути в очите и все не съм могъл да повярвам, че това са хора обикновени като мене и вас. Тези бяха свободни. Нямаха господар. Те вярваха в себе си. Светът за тях беше открит. Не бяха роби. Като мене. И като вас. И като децата ви. Дивил съм се неведнъж, бидейки честит да познавам тия, чудил съм се какви ли ще да са били онези, старите, Аспаруховите и Крумовите българи. Но май е по-добре да не знаем. Че нима е потребно на роба да равнява прекършения си гръб с този на великаните?.. Мълчете. Свивайте се. Кланяйте се. Крийте се. Молете се. Така ще изкарате по сто години. И ще отхраните децата си. Това е най-важното. Нали?
И намерили Димо и Шуна в Малката пещера хайдут Ненко и хайдут Дончо Кюлафчийски от село Дрен. Намерили хайдут Иво от Долна Секирна. И хайдут Дамшо от Пчелинци. И хайдут Миленко от село Извор. Него най-добре го познавах. Плашеше ме. Не че беше лош човек, Боже опази! Но когато започнало да се турчи селото му, станало му нещо, озверил се, да не се изправяш на пътя му. Разправяха, че си правил опинци от кожата на убитите турци. Дали е вярно – не знам, но е истина, че често съм го гледал в краката и опинците му бяха някак по-различни от другите. И като съм започнал за него, нека да кажа и как свърши, че после може и да забравя. Минавал турски керван със стоки и злато през Арамлията в Конявската планина. Нападнали го хайдутите на Миленко войвода. Турците бастисали, а златото ограбили и си го поделили. Отнесъл Миленко своя дял при любовницата си Иванка от село Кленовик да му го пази. А тя пък – жена – слаб й ангелът, полакомила се за парите и го предала. Обградили поганците къщата и я запалили. Гръмнал войводата трима или четирима, но накрая и сам паднал под куршумите. Така умрял. Заради жена и заради злато. Но това се случило след много години. А в онази вечер, за която ви разказвам, си бил жив и здрав. И беснеел. И като видял Шуна и Димо да влизат в пещерата, избоботил:
- Този ли чакахме? Отбила ли го е вече майка му или е още сукалче?
А Димо нищо не казал и оставил полека настрана сестра си Денка, но му пламнали ушите. Пък Шуна отговорила вместо него:
- Мълчи! Като си толкова мъж, какво търсиш тука при дечурлигата? Що не си там, дето неверниците турчат и колят?
Миленко изсумтял и отвърнал погледа си.
- И друго да знаеш – изпъчила се пред него самодивата. – Тая нощ сукалчето ще ти е войвода! Ако ти изнася – добре, ако ли не – ей я де е гората, широка е!
Подскочил Миленко, сложил ръка на силяха и зинал, но от преголям гняв загубил и глас, и слово. Опулил се страшно срещу Шуна. Стреснал се и сам Димо. Качила се още кръв в главата му, целият почервенял. С тия румени бузи замязал на хубаво момиче. Проговорил накрая един от дренските войводи, хайдут Ненко:
- Не е време за шеги, събрали сме се работа да вършим. За мъст и за смърт. Как ще ни води някой, дето до вчера гащи не е носил?
А чародейката викнала срещу всичките:
- Слушайте ме добре и помнете коя съм! Да ви правеха мъже гащите, вдигнала бих цяло Радомирско гащи да шие! Но е друго. Друго е! Този там – Димо Сирак, дето се е учервил като мома, го познавам, още откакто го доведе старата Шуна, вещицата. Живял е при нас със сестра си. И с гащи е бил, и без гащи. Учеше го бабата на мъдрост за живот и на мъдрост за убиване, каквито вие не сте и сънували, че може да има, защото сте прости и безкнижни. И да ви кажа, понаучи го на много неща. Да води хора, да ги пази, да мре за тях. Но и два пъти по толкова остана ненаучено. Защото беше прогонен. И то...- позапънала се Шуна. - ...и то заради мене. Млад е още Димо. Буен. Не мисли, хвърля се като петле. Но по-добър от него няма да намерите.
Някой понечил да продума, ала тя не му позволила.
- Знам, че вашите радомирски кратуни от приказки не разбират. Вие искате с око да видите и с ръка да пипнете. Е, гледайте тогава и решавайте добре кой да ви е войвода, сетне да се не каете!
При тия думи в ръката на Шуна от нищото се появил нож и тя го запратила с все сила към Димо. Толкова бързо полетял, че острието се превърнало в сребърна светлина. Пък Димо с едно такова бавно, разлято, ще речеш лениво движение, някак го хванал във въздуха и го върнал обратно. Прерязал ножът силяха на хайдут Миленко и се забил дълбоко в някакъв дирек зад него, защото бил заточен като зъб на змия.
А после всички замълчали. И малко ли мълчали, много ли, никой не знае. Накрая един от войводите, май бил Дамшо от Пчелинци, се провикнал:
- Да го вдигнем на щит, както е по обичай от старо време!
И всички отведнъж ревнали и захванали да тропат и да дрънкат с оръжия. И вдигнали Димо. Ех, не на щит - щитове не се намирали вече, но на рамене го вдигнали. На Миленковите, че се прочул Миленко хайдутин като най-силен между силните. То и не било голямо геройство точно Димо да понесе, защото растнал сиракът тънък и лек. И ту се червял, ту бледнеел, и се чудили хората как може толкоз бърже да си сменя боята. А тайната се криела в гърдите му, в сърцето му. Имаше Димо голямо сърце. Голям човек беше, Бог да го прости!
И както се носил Димо над главите на хората и белеел на светлината на факлите, разперил из един път ръце и отворил уста.
- Мили братя! – рекъл той. – Мили братя!
И после заразказвал за своето село Оролаци и за внука на царя Фружин. И за всичкото друго. И колкото повече разказвал, камъните на пещерата се топяли, чезнели, ширвало се пред очите на българите едно безкрайно поле, поле на победи и на мирен труд, на свобода. Пренесъл ги Димо в старото време, когато светът се тресял под копитата на бългрската конница, когато да си българин било най-голяма гордост, за която може да се мечтае.
И тия побъркани хора избухнали и започнали да крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие и да се тръгне срещу еничарите. И се юрнали момчетата и мъжете да излизат от пещерата, а Шуна застанала срещу тях да им говори за ум и разум, но даже и тя не могла да ги спре, толкова ги била хванала бесовицата. И като видяла мъжката глупост, заклела ги поне като нападат турците, да си сложат по една кърпа пред носа и устата. Инак, казала Шуна, никой да не се надява да оцелее. Димо обещал. Сетне Шуна повикала тънконогия си жребец, за когото се носили легенди из Радомирско. Яхнала го и изчезнала в тъмнината. А мъжете се затичали по следите на еничарите. Да отърват момчетата от Оролаци. И да отмъстят за Дядото. Ако могат.