автор: khanas

Свърши се. Скръбното Оролаци остана зад мене. И зад момчетата, дето никога вече нямаше да го видят. А ако го видеха, щяха да идат там не като свои, а като убийци и зверове еничари. Половината от турците обаче останаха в осиротялото село. За да ядат и пият. В домовете на бащите и майките, чиито синове отвлякоха. И за да почернят утре още български домове. Пък аз с другата половина тръгнах към Радомир, за да предам момчетата и регистрите на когото трябва. И после да се върна при агата.
Уж не е дълъг пътят, но замръкнахме из горите, та реши водачът да спрем и нощуваме. По-безопасно било. Бояха се поганците, че българите ще се опитат да отърват новите слуги на падишаха! И така спряха и запалиха огньове. И слухтяха, настръхнали към тъмните букаци с ръце на пищовите. А момчетата, като разбраха, че съм българин, все около мене се събираха, пък аз бягах от тях, защото ме беше срам да ги гледам в очите. Но като спряхме, нямаше вече къде да бягам. И седнах до огъня, а те седнаха около мене. И се притискаха едно в друго като агнета преди клане по Гергьовден.
Току до себе си видях момчето, което турците бяха обрязали още в селото. Имаше кръв по дрехите. Не ставаше то за войник. Слабовато беше и понакуцваше с единия крак, но поганците го отмъкнаха, защото беше необикновено красиво в лицето. Всеки знае, че султанът им, дано Бог прокълне семето му вовеки, харесва такива момчета. И затова не може да спи с жена като хората. И че везирите му обличат момичета с мъжки дрехи, та дано някоя му хване окото и направи наследник, но напусто! Още в Оролаци си рекох, че е прекалено хубаво това селянче и не се учудих, че му се случва нещастие, защото подобна красота е прилична само на ангелите, дето летят по небето около Бога. А сега до огъня пък то се виждаше още по-хубаво. Заради черните си очи, които искряха и светлееха. От сълзите.
- Как те викат? – попитах го.
И замълчах. И другите мълчаха.
- Нали ти ми записа името? Аз съм Владислав, син на Воислав.
Много имена бях записал. Как да помня всичките?
- Какво ще бъде с нас сега? – събра смелост да продума отново момчето.
- Ще идете в Цариград. – отвърнах. – Ще се учите. Едни от вас ще станат славни войни, най-добрите в империята. Други ще са царски сановници. Големци.
- А баща ми?..
- Забрави го! – отсякох.
Жесток бях, но така трябваше. Тия след мене щяха да са по-жестоки.
- Той не е умен. – замислено рече момчето. – И сръчен не е. Но аз го обичам. А майка ми умря.
- Добре, че е умряла. Да не види как те вземат турците.
Има ли по-лоша дума от жесток? Ако има – за мене е!
- И тя не беше умна. – поклати глава Владислав. – Все се боеше за нещо. Я за сина си, я за мъжа си. Даже и като умираше, и тогава се боеше, да не вземе да я прескочи котка, та да вампиряса... А баща ми, като я видя умряла, все едно сам той умря. И се вкопчи в мене като удавник в дърво. Все викаше, че няма да ме даде на турците. И какво стана? Опозориха ме пред цялото село. И пак ме даде.
- Това не е позор. Всички ги чака същото, каквото сториха с тебе. Ти само беше първият.
- Защо го правят? Това е скверно и срамотно.
- Така им е казал техния бог. Турският.
- Но ние не сме турци. Ние сме българи.
- Ще станете. Видя ли агата, дето нареди да те обрежат? И той някога е бил българин като вас.
- Как така българин може да стане турчин? – запита ме момчето.
- Не знам. – отвърнах и потреперах. Не исках да приказвам повече, защото знаех, че иде друго питане, и кой да ме научи на него какво да отговоря? И другото питане дойде.
- А ти какъв си – българин или турчин?
Момчетата се скупчиха по-близо до нас да чуят по-добре отговора. И едно от тях ме докосна, та почуствах с гърба си топлината на рамото му. И като не можех повече да издържам на тая горест, изгубих съзнание и духът ми хвръкна нейде из Божиите селения, а тялото ми се килнало право към огъня и щяло съвсем да изгори, но Владислав скокнал, подхванал ме и ме бутнал назад.
- Защо не го остави да се пържи? – попитали го. - Тоя ни предаде на турците!
А Владислав нищо не отвърнал, а заплакал. И всички заплакали с него. Пък еничарите, като нищо не разбирали, но виждали, че нашите плачат, те пък започнали да се смеят. И се смеели страшно, до насита, до сълзи. Не знаели какво ги чака.

Лицето й беше красиво. Майка ми приличаше на севастократорица Десислава, както е зографисана в Боянската църква. Който е ходил там – ще разбере. Който не е ходил – да иде. Да иде и види що е красота. Златотъканата й дреха леко се полюшваше от гальовния ветрец. Краката й се губеха в тревата зелена, а синьото небе се оглеждаше в нейните сини очи.
- Защо си тъжен, сине, чедо мое? – попита тя с омайния си глас.
- Болно ми е, мамо, и ми е жално, че съм си самичък на света. Защо не си ми, мале, породила я мил братец, я мила сестрица, та да имам и аз кому да се оплача и да имам кой да ме утеши, и да имам свой човек в тоя опустял свят. Пък нà – сам-самин... и все в тегло и несгоди...
- Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! – рече и протегна ръка да ме погали.
Ала не можа.
– Да знаеш, сине, да помниш: Като стъпваш на българска земя – не си сам! Защото в тая земя са костите на баща ти и дядо ти. Като гледаш българско небе – не си сам! Защото там е духът на майка ти. В българските гори са камъните на твоето минало. Българските поля и върхари са твоите сестри и братя. Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! Заслушай се в кръвта си – алената и българска. Ще чуеш! Ще чуеш гласа на предишните и на тези, които ще се раждат. Ще чуеш как бие сърцето ни. Вечното сърце на българския род. Един род, една мисъл, един дъх – България!... България!...
Пък аз покрих с ръце лицето си и едри и горчиви сълзи покапаха по мръсните ми бузи.
- Предадох, мале, своя народ и език и се повлякох по турците. И няма прошка за мене!... Децата!... Момчетата!...
А майка ми наведе глава и ме погледна с кротката нежност на светица.
- Момчетата ще влязат в Рая. Някои тази нощ. Други по-късно. Но всичките. А ти дерзай! Смелост, чедо мое! Или мислиш, че случайно си изпратен на това място и в тоя живот?...
И като рече така, образът на скъпата ми майчица започна да се топи, да се губи в нищото и бели, пухкави облаци се събираха, та го затулваха от мене. Изчезна майка ми там, откъдето беше дошла, а аз напразно се силех да тръгна след нея и потъвах в невинната белота. И докато се борех да зърна поне още веднъж красния й лик, отнякъде се понесе блага ангелска песен като в черква:
- На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички други, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожниците турци и проляха кръвта си за православната Христова вяра, вечна им памет!... На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач вечна памет! На Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Войсил, Константин, Годеслав вечна...
Мрак. Нощ. Пропадане.

Мрак.
Първо усетих миризмата. Особена беше. Сладостна и лукава. Омайва те и ти пие силата. Отворих очи и на светлината на огъня видях валма дим да се носят към небето и ясните звезди. Нещо тежеше като камък върху гърдите ми. Посегнах да го отместя. И изпищях. Защото ръцете ми бяха омазани с кръв...
Тъкмо била изгряла месечината и някои от злочестите пленници на еничарите започнали да се унасят в сън. От гората припукали пушки и пищови, звъннали и стрели. Българите нападали турския стан. Били трийсетина мъже и още толкова момчетии. Половината без оръжие – кой с вила, кой със сопа, кой с какво намери. Водил ги млад мъж, едва що прехвърлил юношеството. Рус, рус, та чак бял. Биел се като дявол с два дълги ножа. Ритал, търкалял се, скачал, мушкал, посичал. И другите посичали. И всички били с кърпи, вързани на лицата. Да, ама еничарите не са случайна сган – зверове са те и като се развъртели, много от нашите попадали мъртви и се представили на Бога като нови мъченици. И останалите ги чакало същото, но като вихрушка долетяла отнякъде мома на червен кон, с разпуснати коси и мъжки кожени гащи. Еничаринът отсякъл с един удар главата на коня, но момата сполучила да стигне до огъня и да хвърли в него нещо си. Мигом се вдигнал голям пушек и ударил ония право в носовете. Започнали те да се люлеят и да залитат като пияни. А нашите това и чакали – натиснали ги здраво. И като видели поганците, че ще се мре, от злоба решили поне да избият вързаните момчета. И започнало клане и олелия, каквито, Христе милостиви, от векове не е имало. Клали се и се избивали едни други мъже и момчета, еничари и селяни, турци и християни. И текла кръвта преизобилно, смесвала се в общ поток, а земята я пиела ненаситно. Най-голяма беля направило едно младо еничарче, тънко и стройно, с белег на челото. Сетило се и то да върже кърпа на лицето си и така му се върнала силата. Не само, че много деца избило, ами успяло и да избяга в гората. Не могли да го хванат нашите, спрели се, отпуснали ножовете и се огледали. Видели море от трупове. Коленичили на кървавата земя и захванали да се кръстят. Само момата и русият мъж, какъв ти мъж, момче още, не се кръстили, ами тръгнали от човек на човек да видят дали няма някой оцелял. Имало. Помагали им, колкото можели. И тогава изпод труповете съм се надигнал аз...
Надигнах се, а върху гърдите ми лежеше Владислав. Поех тялото му в ръцете си. Нямаше я вече неговата хубост. Красивото лице беше разпрано в лявата си страна от ятаган. Вместо око имаше кървава дупка. Беше промушен на още две места – в корема и в гърдите. Но дишаше. Още дишаше. Заридах.
- Това е онзи, предателят! – рече Димо на Шуна.
Погледнах ги. И ги познах.
- Убийте ме, но преди това спасете момчето. Ти, девойко, можеш! Знаеш тайни билки и лекове. И знаеш на самодиви магии!
Шуна се приближи и сложи ръка на челото му.
- Ще живее. Но като половин човек. Жалко!
Димо вдигна ножа си, но момата му препречи пътя.
- Спри се! Нека остане тук да ми помага. Малко ли наказание е това? А вие бързайте за селото!
И тръгнаха всички, и мъже, и хлапаци, та останахме само аз и Шуна. И тия останаха, дето трябваше да станат еничари. Закланите и ранените. И онези, които се бяха отървали без драскотина. Намерихме и такива. От нищото се появиха старци и бабички с волски коли и каруци. И старците чистеха телата на умрелите с изворна вода и със сълзите си. А бабичките превързваха раните на оцелелите. И ги лекуваха с обич и с гняв. Винаги така е било. Мъжът е слаб, жалостив е, знае той само да плаче и да скърца със зъби за изгубеното. А жената е силната. Само тя може да създаде нов живот. Тя вдъхновява победения да се изправи отново и да потърси сметка на мъчителя си. Клетите жени, клетите майки! Знае ли някой какво им струва тая сила?! Знае ли някой какво им струва да копаят гробове за синовете си?! Да копаят гробове и да раждат. Да раждат още синове, които също ще бъдат заклани.
Аз вървях след Шуна. И като вървях, нагазих в мъката. И търпях. Но видях пред себе си тяло на дете. Не на мъж, не на момче, а на дете. Слабичко, недорасло. А тялото нямаше глава. И като не можех да търпя повече, грабнах телцето, та го притиснах до гърдите си, а после го протегнах към Шуна:
- Това ли искахте? Ето, пийте българска кръв! Яжте българска плът!
А Шуна ме погледна с черните си очи.
- Мълчи! Ти нищо не знаеш!
- Не знам ли? Ето какво знам – вчера това дете беше живо, а сега не е! Защо умря? Заради България ли? Няма вече България! Ти го рече, девойко!
А момата отново скръсти гордо ръце на гърдите си. Отново, както преди в пещерата.
- Та мигар, като я няма вече България, трябва да забравим и свещените български закони?! Нашите закони, момче, са по-силни от всеки враг и от всяко нещастие, дори и от лукавия християнски Бог! Помагали са ни те много пъти, ще ни помогнат и сега, под нечистата турска власт!
Поклатих унило глава. И отпуснах мъртвото тяло на меката трева.
- Какви закони, девойко, какви нареди!? Не видиш ли, че е дошло време живите да завиждат на по-рано умрелите?
- Строг е законът, – рече Шуна. – ала е закон! Българите имат един цар! И той е от рода Дуло! И е цар в добро и в лошо, в щастие и нещастие. До смъртта си. Или докато не отстъпи от бащината слава и чест. Тогава се избира нов цар.
Отново поклатих глава.
- Няма вече такива. Не остана княз или вожд, или наставник между людете, няма кой да ни избави и спаси. Всички са обзети от турския страх!
- Ти така мислиш! – ядно ми отвърна Шуна. – Но вчера пред очите ти е бил посечен внукът на последния български цар. Внукът на царя Фружин!

В лето Господне 6897-мо от Сътворението на света или 1389-то от Христа, на Косово поле станала голяма битка. Юначният Милош Обилич разпорил корема на проклетия султан Мурад и взел мръсната му душа. Неговият син обаче, наричан Илдаръм или Светкавицата, трижди по-мръсен и от баща си, удържал войската и надвил християните, а водачът им – свети княз Лазар – заклал като яре. Така над сърбите се възцарил Стефан Лазаревич. Този станал най-верният слуга на турците. Като видял всичко това, нашият цар Иван Шишман паднал в голяма несрета и се чудил какво да прави. Решил накрая да върви при маджарите за помощ. И тръгнал той, тайно уж, но турците веднага разбрали. И като се разбесували нечестивците, прехвърлили Балкана и обсадили славния Търнов. Повдигнало се цялото множество, пристъпвало към градските стени и пращало толкова стрели, та не можел да се вижда въздухът, нито слънчевото сияние. А българите се противили, колкото им било възможно и прогонвали турците. Начело стояли Шишмановият брат цар Ясен и светият патриарх Евтимий. И като видял цар Ясен, че много са се разлютили поганците, писмо написал на батко си: Ой те тебе, цар Иван Шишмане, скоро помощ да изпратиш!
А Шишман, като получил хабера, много се нажалил, па литнал обратно за Търнов, а при маджарите оставил сина си Владислав, наричан Фружин, да се кланя и плаче пред краля Сигизмунда, та дано онзи се смили и изпрати помощ. И се върнал царят в своя град посред лято, месец юли, в годината от Христа 1393-та. И влязъл той в Търнов по един дълъг и забъркан таен ходник, по който влязъл навремето и Иван Асен, за да улови Борил. Добре, ама тъкмо тогава една глупава болярка, като гледала през стената, познала в някой от еничарите отдавна загубения си син. Махнала му с ръка, а синът й кимнал да дойде при него. И минала нещастницата през скрита потерна, та отишла при сина си. Хванал я той, и като я заклал, повел другарите си през потерната право в Търнов. Тъй в ръцете на турците изведнъж дошло онова, което им се струвало, че никога няма да получат. Но не заради силата им, а защото Бог допуснал.
Разказват, че когато Шишман побягнал обратно през същия този ходник, забил една факла в земята и казал със сълзи на очи: Когато тая главня се разлисти, тогава отново ще има България! Така казват, но аз много не вярвам, защото съм бил на Царевец и никаква главня не съм виждал.
Избягал и цар Ясен и още много време се бил с турците в Софийско. А Шишман се затворил в Никопол с последната надежда синът му Фружин да доведе маджарска помощ. И пращал писма и повели до своите воеводи – до Баул и до Алдимир, и до другите по-скоро да съберат що ми са тука войници и по-скоро да дойдат с оръжията си в Никопол. Никой обаче не дошъл. Нямало ги и маджарите, защото кралят им повече го теглело към охолство и почести, отколкото към християнски подвизи. А клетият Фружин си изплакал очите и си протъркал коленете от молби, но нямало що да стори.
В това време Баязид вдигнал отново многочислена сган и тръгнал срешу власите на Мирчо войвода. А с него вървяли деспот Константин, крал Марко и Стефан Лазаревич. И яздил Стефан до дясното коляно на убиеца на своя баща. А Марко и Константин, като видели иконите и хоругвите на власите, много се нажалили, та се отделили от турците и застанали от другата страна до Мирчо войвода. Закипял бой. Накъсо речено, турците били победени. Деспот Константин загинал. А за крал Марко така и не се разбрало. Според едни го убил някой си сърбин на име Йован Доманович. Според други само го ранили и посестримата му самодива го приспала за триста години. И така, и иначе, върнал се Баязид посрамен обратно през Дунава. Влязъл той в Никопол, хванал Иван Шишман и го заклал за отмъщение. Така свършил този български цар.
Скоро след това Сигизмунд най-после тръгнал на поход, като събрал всичките западни войски – сиреч крале, князове, властелини, панове и кардинали, мощни и свободни люде. Вървял с него и Фружин. Нечестивият Баязид събрал и той множество от своите измаилтяни. Настанало сражение, кръвопролитие и погибел на началници и войни. И започнали християните да побеждават, но не щеш ли, дошъл Стефан Лазаревич със сърбите си на помощ на своя господар Баязид. Тогава се огънали рицарите и побягнали, а Сигизмунд пръв побягнал. Започнало клане невиждано и нечувано, а Фружин бил спасен по чудо от реката, която вместо да го удави, изхвърлила го на един малък остров. Имал още да се мъчи. Но и Баязид, нищо че бил победител, и той бял ден не видял, защото от слънчевия изток се вдигнали агарянските чада със своите войски. И тия го хванали, та го затворили в желязна клетка, за да го развеждат и показват по селата. И пукнал нечестивецът в голямо нещастие, като оплаквал горчиво съдбата си.
Тогава Фружин събрал всички българи, прогонили те турците от нашата земя и поставили на главата му Шишмановата корона. Ех, Царевград Търнов не могли да вземат, но пък даже и старият Асен с брат си Петър много време не успявал да влезе във Велики Преслав. Проводил Фружин пратеници при сърбите и при ромеите заедно да изтикат измаилтяните отвъд проливите и да се свърши, но онези много се били възгордяли и даже и за цар не го признавали. А турците, като видели голямото несъгласие между християните, окуражили се, дошла им силата и пак вдигнали война, а Фружин се чудил и маел как и накъде. Бил се колкото могъл, но накрая се принудил да побегне през планините, гладен и жаден, гол и бос. Докретал някак си до Радомирско и поискал хляб, вода и дреха. Ала всички врати се захлопнали пред носа му, защото турците търсили Фружин под дърво и камък. Не са лоши хора радомирци, но като дойде бурята, гледат да превият глава и да се скрият при жената и децата. Не им се мре за нищо и никакво. Точно пък те ли ще оправят царщината?..
Така се скитал царят немил-недраг и тука и щял да си умре за вечен позор наш, но по Божията воля го прибрала една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Тя единствена се осмелила. Така станало, мисля си, защото не била българка по род, а произхождала от латинските рицари, които някога Калоян заселил в Кондофрей. Останал Фружин при нея, докато се свести, а като си тръгнал, поклонил й се до пояс и за благодарност й оставил неродено дете в утробата. И друго й оставил, но за това ще разкажа по-нататък. Воювал той още дълги години с турците и накрая загинал при Варна, до рамото на крал Владислав. А младата вдовица латинка останала в Кондофрей, но като разбрали съседите, че е трудна и непразна, голям вой надигнали и с камъни искали да я убият. Тогава дошла Шуна, не моята, друга, от предишните, взела я и отвела я в селото Оролаци. Там я оженила за добър и кротък човек.
Родил се царският син. Да би била майка му проста женица, научила го би да натиска ралото и да си натиска парцалите пред турците. Но тая била от по-друго тесто. Като поотраснало момчето, хванала го, обяснила му какъв е и що е, па после пъхнала в ръката му пръстена си, който се пазил в рода й от двеста години. Иди, сине, рекла му, иди на запад да се научиш на ум и разум и да се научиш да живееш като свободен човек. И после, сине, се върни при своята земя и своя народ. На тебе те чакат. Кой друг да им помогне, ако не ти?
И тръгнало момчето, но скоро нагазило в нещастия. Приличало на дядо си Шишмана злочестий – и той бил добър и жалостив, и смел човек, но инак много не го бивало. Опряло момчето до пръстена, но някакви търговци власи, по-право речено разбойници власи, го излъгали и му го взели за без пари. И така останало голо и босо, гладно и жадно, досущ като баща си, когато бягал от турците през радомирските пущинаци. Една вечер в Маджарско се бил прислонил царевият син под порутен мост и като нямал що да яде, викнал да пее: Църней, горо, църней, сестро, с тебе двама да църнеем!... И ето късмет – минал благороден и богат човек българин, бежанец от Прилепско. Умилило му се сърцето и го прибрал да го гледа като свое дете. После го пратил да учи в немската земя. Там се замогнал синът на Фружин, оженил се и му се народила челяд. И се понемчил, та забравил езика, на който някога майка му шепнела приспивни песни. И преживял така много години. Жена му умряла, а синовете му тръгнали по лош път и се затрили. Веднъж, възрастен вече, като пътувал с кораб, дочул един презрян роб, угаснал от мъка и страдание, да реди странни думи. Трепнало сърцето му, спомнил си за своя род и език, заболяло го и го досрамяло, че е престъпил майчината си клетва. Па разпродал всичко и поел към Българско, към Радомир и село Оролаци.
А радомирските турци, като го видели такъв учен и заможен, посрещнали го на крака и му дали да реди селските работи. И на съвет при кадията го викали. Така се върнал синът на Фружин в селото си. А майка му била умряла. И никой не го помнел. Само Шуна. Била тя тогава към деветдесет и петата си година, а той – с двайсетина лета по-млад. Помогнала му да си върне бащиния език и отново да стане българин. И за друго му помогнала тя. Ако щете ми вярвайте, ако щете – недейте, но Шуна му сварила незнайни треви и билки, намерила му жена, та могъл старецът да направи още един син, за да не прекъсва царският род. Така се появил внукът на Фружин. Израсъл той кротък, умен и честен. Прочул се в цялата каза. Не че го обичали радомирци – не са им много по сърце на тях умните и честните, Господ да им прости, но го почитали и се бояли от него. И направил той безчет добрини на Оролаци, и от една паланка го издигнал до най-голямото и будно село наоколо. Случвали се, разумява се, турски насилия и неправди – то без туй може ли – но просветнало малко пред очите на сиромашкия народ. Пък и било времето на султан Сюлейман, който показал, че даже и в прокълнатата империя има как да се пази закон. Понякога.
Само една голяма болка тежала на тоя селянин с царско потекло, защото като малък прекарал лоша болест и останал без деца. Тоя път даже и Шуна нямала що да стори. Само го крепяла със своите тайни и магии да е здрав и силен, та дано от само себе си да се оправи. Затова, когато го закла агата на еничарите, дядото бил прехвърлил стоте години, а изглеждаше по-млад

Това, дето го изредих до тук, не съм го научил наведнъж. Шуна ми разказа кое-що, но малко и накратко, защото имаше други грижи на главата. По-късно чух още много легенди и предания за Шишман и Фружин и за техния род. И песни слушах. И в овехтели книги се рових. А после разсъдих, че не всекиму е посилно да събира парче по парче истината. Затова се потрудих, та събрах всичкото в едно. А вие, ако намерите повече и знаете по-добре, поправете тая книжица и я допишете. И предайте я на децата си, за да не им се смеят и подиграват гърците, че нямат своя история. Но ви заклевам, като четете и пишете, като пеете и зографисвате църквите си, не забравяйте и тия българи, сегашните, които стоят срещу поганската напаст и пазят своя език и обичай. Не ги забравяйте, хора! Защото царете, макар силни и чуени, погребаха България, а Димовците - безименните и безвестни селяни, някой ден ще я възкресят отново.

А в оная безумна нощ на момчетата, които не станаха еничари, луната изгря и някак посребри тревите и листата, и кървавите петна, и труповете даже. Поддухна ветрец, умири се гората и заспа. И измамният покой накара страха да изглежда по-малко страшен. Как се лъже сама себе си човешката душа! Като че ли има значение дали смъртта идва като млада невеста или като грозна бабичка! Все е смърт! Омразна и отвратителна. Зла.
Измежду дърветата отново се появи Димо. Този път сам. Луната и него посребряваше. И какъвто беше бял, целият светеше от младост и доблест.
- Турците избягаха! – късо рече той.
- Казах ти! – още по-късо отвърна Шуна.
А случило се ето що:
Нашите се юрнали обратно към Оролаци да завардят и ония турци, дето останали да преспят там. Обаче еничарчето, което оцеля след битката, и то натам бързало да ги предупреди и да търси отмъщение. И бесът му давал сила, та летяло яко черен гарван към мърша. А като наближило селото, намерил го моят стар враг Сатаната. И той останал в Оролаци, но не спял, а душел наоколо. Защото усещал като диво животно, че нещо се крои. И така двамата разбудили агата и другите. Тогава неверниците избили колкото българи им се мярнали пред очите и се оттеглили по обиколни пътища към Радомир. Когато нашите най-после стигнали селото, намерили там само ревящи деца и догарящи къщи. Димо ги оставил да помагат с каквото могат, а сам той се върнал при Шуна да търси съвет и подкрепа. А тя се беше намръщила като градоносен облак:
- Мъже! Капка разум нямате в дървените си кратуни! Говорих аз, ама кой да ме слуша! Ти знаеш ли, че мюезинът вече вика от минарето на джамията, а спахиите и башибозукът се стягат да избиват гяурите?
- А какво трябваше да сторим? – запита Димо. - Ти сама каза, че сме длъжни да отмъстим за дядото...
- Но не като стадо кочове! А с хитрост и вещина!
Тоя път момъкът не намери какво да отговори и смутено наведе русата си главица.
- Както и да е! – въздъхна Шуна. – Било какво било. Да вървим да видим как ще спасяваме хората.
- Дай да убия този. – предложи Димо и кимна към мене. – Една беля по-малко.
- Той ще дойде с нас! – твърдо рече самодивата. – Може да ни е от полза. А ти си пази силата за поганците!
- Да го вържем поне да не избяга!
- Де ще иде?! – усмихна се Шуна горчиво. – Не го ли виждаш, че нито е турчин с турците, нито е българин с българите!
Не знам стана ли ми мъчно като рече така. Сигурно. Как да не му е мъчно на човек при такива думи? Знам само, че извърнах глава и улових с погледа си волските коли и каруци, които полека изчезваха в мрака. В една от тях лежеше Владислав, син на Воислав. Жив беше. Жив.