автор: miela

Живота на човек преминава неусетно. С минусуте и плюсовете, с добрите и лоши моменти, с красивите и грозни мигове. И когато минусите сякаш са в повече на всеки му се иска „палачинката да се обърне”. А тя упорито се е залепила за тигана на живота и стои само откъм
лошата си страна. Прегаря и не става за ядене. Ама не ще да се обръща.
Е,аз дълго я чаках таз палачинка и накрая реших да й помогна. Лекичко повдигнах от единият край, с ножа,естествено. Иначе може да се изгоря. Та поповдигнах,ама съъъъвсем лекичко. И какво да видя. Под палачинката ми се бяха събрали сума ти непознати, които я ползваха за завивка.
- Ей, затвори вратата, че ще ни простудиш. – извика ми някой от тълпата.
- Извинете ме, моля ви, но какво правите под моята палачинка? – недотам уверено попитах. Струваше ми се правилно да знам. Все пак се опитвах да променя живота си към по добро.
- А, туй твоята палачинка ли е? Че то никъде не е написано. Пък и като си толкова собсвенически настроена да знаеш, че отоплението не работи като хората и трябва да го ремонтираш. А и да ни смениш инсталацията, че е нещо много тъмно напоследък. А, да не забравя- да смениш олиото, че вече взема да понамирисва, а това хич не ни се харесва.
- Чакайте малко – опитах се да протестирам, - аз просто искам да подобря стандарта на живота си. А така, както сте се самонастанили под моята палачка, нямам шанс да я обърна.
- О, я не бъди нагла. Ако обърнеш палачинката ще разрушиш дома ни. А ние не искаме да оставаме на улицата.
- Ама как така? –започвах да се изнервям. – Това е моят живот, моята палачинка и ще правя с нея каквото си искам. Мога даже да я изхварля на боклука.
- Че ти вече си я изхвърлила на боклука! – гласчето бе пискливо и неприятно. – Откъде мислиш, че сме дошли ние.
- Е,не бъдете арогантни, не сме от боклука. Аз съм от висша класа, идвам от бунището.
Вгледах се. Тези хора си бяха истински. И нямаха намерение да напускат топлото убежище, което им даваше моята скромна, сладка палачинка. Само че за мен нямаше време. Годините минаваха. Аз остарявах. И с всяка изминала година надеждата палачинката да се обърне ставаше все по имагинерна. А така исках промяна.
- Не искам да ви оставям на улицата,но няма да е лошо да ме разберете. Това е моят живот. И го искам по- добър от преди.
- Я не се излагай. Кой в днешно време променя живота си? Това е опасно. Докторите казват,че е противопоказно. Трябва да идеш да се прегледаш. Още по- добре би било ако просто оставиш ножа и си представиш, че нищо не се е случило.
- Стига сте се обяснявали ами затваряйте проклетата врата. Ще хвана пневмония. – този глас бе суров и грозен. Не исках да знам как изглежда притежателя му.
- Е, нека си поговорим с жената. Виж колко е запазена за годините си. Интересна личност е. А иска също така да обърне палачинката ни. А това е лошо. Мноооого лошо. По- добре да поговорим. Така ще се измори и ще ни остави на мира.
- Ти да не си учил за политик? –скастри го грозният глас.
- Не съм, ама имам малко повече такт от теб.
Гледах изумено. Сякаш ме нямаше. Сякаш не ставаше дума за моят живот. Сякаш милата ми позагоряла в краищата палачинка беше изцяло тяхна собственост.
- Ще напуснете ли доброволно територията на моята палачинка или да ви обърна сама?- гласът ми бе строг, но все още имаше положителни нотки.
- Ще те дам под съд за нарушаване на човешките права. – разпищя се някой.
- Я стига. Та това е моята палачинка. За какви права става дума?
- За нашите. Ние живеем тук.
- Но вие живеете на мой гръб.-възмутих се аз.
- Ми че нали това му е хубавото. Ти ни поиш, ти ни храниш. А най –сладкото беше, че дори не подозираше за това. Какво те прихвана сега да искаш да променяш живота си. Я виж как добре си живеем.
Онемях. Онемях от факта, че казваха истината. Колко години търпеливо чаках палачинката ми да се обърне от самосебе си. Даже не смеех да си помисля колко бяха. А то нямало как да се обърне. Съществата, превзели живота ми се бяха окопали добре. О,даже бяха понатиснали тук там краищата на палачинката, та да са сигурни че няма да има изненади. А аз си чаках. И чаках. И чаках. И чаках. Времето минаваше.ставах все по тежка,а на вид слабеех. И то от какво? От една дузина неканени гости под моята палачинка. След първоначалното стъписване дойде място на гнева.
- Значи няма доброволно да се изнесете, така ли? – гневно попитах аз.
- Естествено, че няма. Да не ни е била градушка? – смехът им не бе най – добрият начин да бъда успокоена. Ама те едва ли искаха да ме успокояват. За тях това беше домът им. Независимо,че си го бяха присвоили от мен.
- Щом е така не ми оставяте избор. – извиках аз и с едно рязко движение разтърсих тигана, където стоеше моята мила сладка палачинка.
- Неееееееееееее. Остави ни на мира.
- Олеле,ама тя наистина не се шегува….
- Тюх да му се не види, нова палачинка ли трябва да си търся?- грозният глас сякаш не бе учуден,а му бе просто досадно.
Продължих да разтърсвам тигана. Почудих се дали да не налея малко олио. Така би било по-лесно да обърна палачинката си.
- Е,да,ама ще стане хлъзгаво и може да стане по- трудно да ни изселиш от тук. А ти това искаш. – този грозен глас явно имаше екстрасензорни способности. Четеше мислите ми.
- О, не бъди наивна. Толкова години живея под палачинката ти,че те познавам по- добре от самата теб.
- И все пак дали да не налея олио? –този път на глас попитах аз сама себе си. И понеже не приемах съвети от натрапници, взех пластмасовата бутилка с олио и изсипах част от съдържанието й в тигана.
- Ще ни удавиииииш! – изкрещя някой от натрапниците.
- Да не сте се нанасяли неканени.-сопнах се аз. Със заучено движение повдигнах тигана и ментах палачинката нагоре. Палачинката полетя към тавана,а с нея и всички неканени гости. Вгледах се в гърчещите се малки тела,които от години пречеха на живота ми да върви в правилната посока.” Дали не греша като ги гоня” –проблясна предателска мисъл в съзнанието ми. „ Дали няма да ми стане самотно без тях. А и наистина не съм ли твърде стара, та да се променям тепърва?”
Този миг на съмнение бе голямата ми грешка. Тигана се изплъзна от ръката ми и последното нещо, което помня бяха ухилените лица на натрапниците, хвърчащи във въздуха.


Събуди ме капка. Ритмично отброявана капка. Кап,кап,кап,кап……опитах се да отворя очи. Неуспешно. Имах смътното усещане, че нещо не е наред. Не можех да разбера какво. Дали капката. Дали факта, че не можех да отворя очи. Или болката, която изгаряше цялото ми тяло.
- Непознатата дойде в съзнание. – този глас бе ясен и чист. Чист като изворна вода. Блестящ. Макар че не знаех как един глас може да бъде блестящ. По важното бе, че слухът ми си беше наред. Значи нещата не бяха съвсем излязли от контрол.
- Можеш ли да отвориш очи, девойче? – друг глас, нежен, мъжки, топъл.
Опитах отново, но безуспешно. Исках да кажа, че опитвам, но глас не излизаше от гърлото ми.
- Хм,вижда се, че е будна. Има всички признаци на пробуждане, а не реагира. Дали не прекалихме лекарствата?
- Какви лекарства? – крещях наум. –Аз не съм болна.
- Може би трябва да почакаме малко. Все пак този вид ни е непознат. Вероятно нашите методи на лечение се проявяват по различен начин.
- Вид? Какво говореха тези непознати гласове? Аз не съм вид! Аз съм…….
Тук зациклих…. Аз съм…. Аз съм…. Аз съм….. О, Боже, наистина не помня какво съм, коя съм, за къде да не говорим…. А е толкова тъмно. И тази капка. Дразни ме. И ми е студено. Искам у дома. Искам там, където ме обичат. Искам си живота обратно……..

Светлината бе прекалено силна. Ослепителна белота. Хора в блестящи бели дрехи се щураха около едно проснато на нещо като операционна маса тяло. Хубавото е, че виждах и можех да се движа. Лошото, че ми се струва, че това тяло там долу е мое. Ами да, моето си е. Ей, ей, ама какво правите, защо ме натискате по корема, мен нищо ми няма. Е, като изключим факта, че малко съм поизлязла от тялото си, всичко друго си ми е наред. А, да, и не си спомням защо съм тук, ама и това ще се нареди. Само да намеря пътя към себе си.

Нова светлина. Още по- силна от преди. Облаци. Лелееееееее, много яко, както обича да казва дъщеря ми. Супер, оказва се, че имам дъщеря. Това е добре. Спомен е все пак. А това какво е? Нещо като захарен памук. Цветно и красиво. Опааааааа, чакай сега да видя мога ли да вляза в него. Яяяя, мога. Светлината е ослепителна. Сама съм. Хората ги няма. Е, поне е тихо. И спокойно. Свежо. И нищо не ме боли. А ако можех да си спомня защо съм тук. Дали не търсех нещо. Или просто така си летя. Да пробвам новопридобитите си крила. Крила? Крила! Лелеееееееееее,ама аз да не съм станала….
Не, не може да е истина. Сигурно съм си ударила главата лошо тази сутрин. О, а може и да съм поумряла малко. Е, от малко умиране глава не боли. Ще науча някоя и друга мъдрост и после ще ми е по- лесно в живота.
Ама друго си е да имаш крила,а? Супер е. е, истината е, че малко понатежават, ама може да е защото не съм им свикнала. Кой да предположи, че ще си имам крила. Та аз съм най –обикновена женица, с много простичко желание.
Чакай малко,само да си спомня какво исках…..ох, май наистина съм си ударила главата. Нищо не помня. Е, поне мога да летя. В бялото и пухкаво пространство хад душите на хората. Ехааааа, харесва ми. Виждам нещо насреща си. Ще отида да погледна какво е. Че тук в това бяло е доста самотно. Чак е тъжно. Летя, летя, летяяяяяяяяяяяя……ама не е майтап, аз наистина мога да летя. А това насреща ми е една врата. Ще поседна да помисля. Я, пейка. Това място е невероятно. Само да си помислиш нещо и то веднага се появява. Ох, седнах си на крилото. Така е, като нямам навик да съм горд притежател на чифт крила. А, така, наместих се. Сега да помисля.
Какво ли има зад вратата? Дали да вляза? Ами ако е заключено? Е, няма как да знам, ако не опитам? Ааа,ама ако вляза, да не е много страшно от другата страна? Ами ако има опасни големи кучета?
О, спомних си, страх ме е от кучета. Но сега си имам крила и мога да прелетя над всички кучета и те да си лаят. Нека си лаят. Аз съм нависоко. И не могат да ме стигнат.
Ох, скучно ми е тук сама. Нека погледна какво има зад вратата.

Ново двайсет. Зад вратата има много, ама много врати. Направо си е стряскащо. По- страшно е от глутница подивели кучета, да знаеш. Хубавото е, че крилата ми са още на гърба ми. За жалост от тази страна на вратата няма пейка. Няма и достатъчно светлина. А и няма как да се върна от другата страна. Вратата се хлопна зад гърба ми и сега ми остава само да вървя напред. И вероятно да си избера нова врата за отваряне.
Ама те са толкова много. А аз съм толкова уморена. Толкова много съм уморена. И ме боли глава. Дали не съм си я ударила тази сутрин, докато правех закуска?

- Реагира! Непознатата реагира. Опитва се да каже нещо. – това е хубавия глас.
- Естествено ,че се опитвам да кажа нещо. Много неща. Ама вие само ме дупчите с някакви гадости и не мога да разбера какво правите.
- О, миличка, успокой се, не се напрягай. – докосваха ме, мило и нежно, а аз не можех да отворя очи.
- Боже, какво съм ти сторила, че не ми даваш да гледам? – изкрещях.
- Губим я! – гласовете се засуетиха наоколо ми. А на мен ми бе спокойно. И красиво. Бяло. БЯЛО.
Чакай малко, не трябваше ли да си спомня нещо. Не може да е толкова трудно да си спомня някаква си мисъл. А и тези врати, досадни са, толкова са много. И какво сега, една по една ли трябва да ги отварям? Или да си играя на тука има, тука нема? Ама този Боже е голям шегаджия,а? Поне ми дай жокер, та да ми е по- лесно в спомнянето. Търсех нещо, някой, себе си?
Бинго. Търсех себе си. И защо ли? То е по- удачно да живееш живота си простичко, без излишни движения и главоболия. Е да, ама не. Аз съм явно от модела, дето трябва да ги боли глава. Ама явно съм си я ударила главата яко. Няма как да разбера. Не мога да се видя. Уф, добре, ще пооткрехна онази врата, най в ляво, нещо проблясва под нея. Дано не ме отведе в девета глуха. Че то ми е достатъчно неясно положението.
Детска площадка. Я, тези ги познавам. Ами да, това са моите деца. И защо плачат? А, да бе, вярно, мен ме няма. Аз търся себе си. Толкова дълго търся себе си, че накрая изгубих живота си и връзката с децата си. А какво друго ми остава на тази земя. Обичта на близките ми. Които ме приемат такава каквато съм. И ме обичат, въпреки тъмните страни на характера ми. Да, тази врата си я бива. Дали да не остана тук?

Кап, кап, кап, кап….пак тази проклета капка. Няма ли някой най – после да я спре. Или ще ме тормозите до края на дните ми? То не е ясно колко ми е останало, ама хич не ми харесва да се свърша от яд,заради звука на някаква си капка. Тъпо, нали?
И какво тичате наоколо ми, не виждате ли, че търся себе си. Не ми пречете. Като се намеря, ще мога да се движа, ще мога да виждам, ще си спомня как да се смея и да се радвам. Изобщо ще си бъда АЗ. Тази добричката аз, дето си удари главата, защото искаше да обърне палачинката си. А тя палачинката и сама си се обръща. Накъдето си иска, както си иска. И не пита. Просто го прави. А ти ако не я спреш навреме просто губиш себе си по някое време и започваш да носиш бремето на собственото си неразбиране.
А тези, дето се настаняват под палачинката ти са прави. И те душа носят. И те искат хубав живот. От теб зависи дали ще им позволиш да управляват твоя. Или ще разпериш новопридобитите си крила и ще намериш своето място. Там, където си обичан. Там, където си ценен.
Там, където дъгата целува земната повърхност и лежи гърненцето с твоето съкровище.
Кап,кап,….разкарайте я тази капка, искам си живота обратно. И ако не ви харесва – оплачете се. Нека защита на потребителите на чужди палачинки ме осъди. Нека светът се обърне с главата надолу. Аз знам какво искам сега…..и ще го направя……
Ох, само да спре да ме боли главата. Явно лошо съм я ударила.