Между селата Извор и Дебели лак се намира баирът
Котеш. На него била крепостта на някой си цар Котис, а под
крепостта било селището Оролаци. Между Дебели лак, Егълница и
Блатешница в местността Шундола също имало голямо селище.
В селото Оролаци живеел Димо сирак...
Писах аз, недостойният и многогрешен монах Методий от егълнишката света обител „Свето Възнесение”, позната на простия народ като „Свети Спас”, в лето Господне 1640-то или 7148-мо от Сътворението на света. В това време се изпълниха 245 години от смъртта на последния християнски господар на областта Мрака деспот Константин, след която турците обладаха земята ни. Изпълниха се 187 години от падането на християнската гордост и утеха – славния и достоен Константинопол под ногата на бежбожния Мехмед. И се изпълниха 42 години от великото пленение на светата обител „Свети Никола”, наричана още Мрачка и Ореховска, на която сам цар Иван Александър бе подарил села и имоти със златопечатен хрисовул, а ако някой не вярва, нека дойде в нашия манастир „Свети Спас”, където царската книга се пази и до днес.
Това, братя, са дни на скръб и ридания. Твърде много са бедите по българската земя. Като къртове рием всички в земята без надежда за спасение, защото ето – и войната за обновление на България, започната в старопрестолния Търнов, биде удавена в кръв. А турците се множаха и заселваха навред, та много наши се обърнаха към скверната мохамеданска вяра. Помнете и разказвайте, че за чудо невиждано в наш Радомир вече има три турски махали, а в село Извор по Великден изгориха последната българска къща...
В това време писах аз, братя, и да ме прости Господ, писах не за светии и за пустинници, нито за царе и патриарси, но за живи хора писах, за любов и за предателство, и за човещина, и още писах за турските насилия и беззакония. И писах не по канона, както са ме учили, със старите букви и забравените думи, но писах по нашенски говор, та да разбере простият народ моите слова и да помни и знае за своя български род. Много тегло претеглих, защото беше глад велик и нямаше що да се яде, и студ беше, а игуменът се сърдеше, че хабя пергамента и вощениците и ме поругаваше без да се срамува от белите ми коси. Затова, братя, ако намерите грешно или неправо написано, не ме проклиняйте, а поправете погрешеното и благословете. И от себе си добавете нещо, та да не погива паметта на българския род, а да пребъде. Пък аз, колкото можах, толкова и написах. Поменувайте, братя, недостойния монах Методий и от тая книжица извлечете поука и за много други неща...
Аз не съм от Мраката. Роден съм далече, далече към изгрев слънце, във великата планина, наричана Хем или Хемус, близо до старата престолнина. Нашето село беше дервентджийско, чисто българско, там турски крак нямаше право да замръкне. И по не се усещаше робският хомот, защото нашите люде не бяха обикновена рая, служеха на султана, дано Бог прокълне семето му вовеки, като пазеха проходите от разбойници, пък и бедни не бяха, защото не плащаха данък и къде явно, къде тайно въртяха някаква търговийка. Баща ми беше от първенците. Взел си той лична мома от стар болярски род. Родила ме майка ми и умряла. Така се отворила първата рана в татковата душа, та не повторил венчило, нищо дето всички му говорили, че е грехота млад и здрав мъж да стои вдовец и с едно дете само. Вместо дом и жена, захванал той да трупа пара върху пара, та белким златото угаси мъката му. Веднъж бил в Солун и видял как гърците се подиграват с българите, че били прости орачи и копачи, и че нямали ни даскали, ни книги за своя род, а поповете им били по-прости и от народа, та не знаели да четат и пишат. И вместо да излекува първата, отворил втора рана в душата си, загдето народът ни чезне в тъмнина и безпросветност и няма кой да го изведе наравно с другите народи. Затова, когато си отворих очите и станах човек – сиреч на 7-8 години, баща ми ме отдели от себе си и ме прати да уча. Първо в Бачковския манастир, после в Рилския и накрая в Света гора. Там прекарах много лета и видях, и четох старите хрисовули и кондики, и разбрах, че лъжат гърците като казват, че не сме имали царство и господарство, и сме били безкнижни и безпросветни. Защото тъкмо гърците горяха нашите книги без срам и милост, а и българи го правеха – поради небрежност и от простотия. В манастирите се изучих изтънко да чета и пиша на български и гръцки език, че и на турски се изучих. Имаше един стар монах – дядо Григорий, да се свети името му, дето казваше, че всички езици са от Бога, и че турският, ако и да е погански, и той е от Бога, и ме учеше на него, нищо че го кълняха и пустосваха другите братя. Когато станах на 15 ме постигна беда велика. Баща ми затворил всичките си пари в стока, продал я, а когато се връщал с печалбата, нападнали го турци разбойници и го убили. Повикаха ме от Атон да уредя делата му. А като ги уредих, видях, че не само една пара не е останала, но и бащината ми къща искаха да вземат. И се възбуди голям гняв у мене, та турих огън на всичко, оставих селото и отидох при турците, защото си мислех, че те, макар и поганци, поне са чужди, а кога те мамят своите, що да сториш и кому да се оплачеш? Така ме довя вятърът при татарпазарджишкия кадия и тръгнахме ние в лето Господне 1576-то да правим списъци на джелепкешаните по българската земя. Обиколихме Пловдивската, Пазарджишката, Софийската, Ихтиманската каза и други още, на брой всичко дванайсет. Дойдохме накрая и в Радомирско. Там за пръв път чух историята на Шуна.
Много, много отдавна, не знам кога, ала като да е било при достойния и приснопаметен цар и самодържец на всички българи и гърци, славния Иван Асен Втори, та по негово време шетал по Българско някой си рицар латински на име Милохнев. Заживял той при царския велможа Богорис. Веднъж по време на лов мечка току-речи убила рицаря. Спасила го щерката на болярина Ладика. Залюбили се младите и Ладика станала трудна от Милохнев, ала той я оставил и си заминал за неговите земи. Едни разправят, че му дали да пие вино в черепа на Никифор, та се погнусил, други казват, че се уплашил, защото Ладика била магьосница и баячка. И така, и иначе, заминал Милохнев и сетне умрял в голямо нещастие. Умряла и Ладика като раждала детето, не от болка, а от мъка. Останало, горкото, сираче и го прибала прабаба му, старата Асла. Тя била велика чародейка. Разправяли, че живяла повече от 200 години и сам Боян Магесникът я учил на забравеното и забранено българско древно знание. Взела Асла детето и се запиляла вдън горите тилилейски, дето и звяр не смее да минава. Там отгледала внучката си и й предала всичко що знаела. После умряла. Погребала младата Шуна прабаба си и на път тръгнала. Вървяла ни малко, ни много, та стигнала накрая до селото Егълница и рекла в него да се засели. Вдигнали егълничани голям вой, че отдалеч й се носела славата на вещица и не рачили да я пуснат в селото. Тогава заживяла Шуна наблизо на един хълм, дето имало камъни още от римско време. Така минали много години. Добре, ама видели егълничани, че кога в село град бие, при Шуна роса роси, кога в село овце мрат, при Шуна агнета скачат, кога в село чума ходи, при Шуна гайди свирят. Обърнали егълничани другия тефтер и захванали да я калесват да слезе в селото: „Шуно, слезни доле, Шуно, слезни доле!”, ала Шуна хич и не ги слушала, а си останала на баира. Тогава някои се качили при нея, други си останали в старото землище, а трети – напук (че са инатливи егълничани, Бог да им прости), напук надалече се заселили. Така Егълница се разтроила и разчетворила, и захванала земя колкото трябва за десет села, както е и до днес. А Шуна, като станала на 100 години, намерила отнякъде момиче – хранениче, дала му името и му предала занаята си, пък сетне умряла. Заживяла новата Шуна над село Егълница, а после следващата и по-следващата. На хълма започнали да викат Шундоле или Шундола. А на мене ми било писано да видя славата и смъртта на последната Шуна.
И така, обиколихме ние кази всичко дванайсет, та дойдохме накрая и в Радомирско. В града, помня, стигнахме почти по тъмно. Град, град – град го било. То да речеш и София, и Пловдив не са повече от спомен за минала слава с порутени къщи и потънали в кал криви улички, ала Радомир, милият, и до днес е чисто село – затънтено и забутано. И ако въобще му се чува сегиз-тогиз името някъде, то е защото се намира на стария римски път през Кюстендил, Диканите и Друган за Бали ефенди и София. А пътят пък от Върба за Радомир прави голям завой на запад, за да заобиколи блатата и мочурищата, и докато да влезем в града, комарите – лято беше – все ни поядоха, та моят кадия ги намрази радомирци още преди да ги е видял... Нейсе, настанихме се в хана, дето го държи грък от Янина и турците бързо забравиха комарите, като ги напоиха с червена канелена ракия, нищо че уж им било забранено от Мохамеда.
Не беше зъл човек кадията Сюлейман, ама лош беше! Нямаше у него като у други турци тоя мерак да мъчи раята и да се наслаждава на християнското страдание. Обаче колкото беше дебел, толкова беше лаком, та ненаситен. Поне да събираше тия пари за прокълнатата им царщина, а той само за себе си гледаше и до края не можа нито да се наяде, нито да се напие, нито да се награби. А много пари завлече кадията. Само от Радомирско се наброиха 18 390 овце като джелепкешански данък за султана, но поне още за толкова Сюлейман прибра подкуп да ги скрие. Зная аз най-добре, защото всичко аз записвах и ако Чуче Стоян от Дебели лак имаше да дава 50 овце, кадията викаше: „Пиши 25!”, ако Степан Димно имаше да дава 60, оня викаше: „Пиши 30!”, а после джелепите един през друг му носеха торбите... Прибираше ги верният слуга на Сюлейман – едни див анадолец, сух, мръсен, грозен и прост. Приличаше повече на караконджул, нежели на човек, та майките по селата с него си плашеха децата да слушат. Трудно го търпях Анадолеца, не искам и името му да споменавам, ала пред телопазителя на кадията този ми се виждаше ангел същи. Оня беше Сатана. Пари не трупаше, искаше само от всичко да има най-доброто – било коне, било кучета, било оръжие, било дрехи, било какво било. Целият светеше в аба чохена и сърма коприна, а и хубав беше, дяволът, строен и младолик. Влезеше ли в някое село, яко черно пожарище влизаше – силеше наред моми и невести, че и на момчета посягаше. Писнало беше мало и голямо. Няколко пъти се събираха хайдути българи да го трепят, ала за зла беда оня беше голям стрелец и ятагана въртеше, та сума глави наби на кол, а него го нищо не стигаше. Ще питате що правех аз с тия. И аз питам. И мене си питам, и Господа. И Шуна съм питал. Господ още не ми е продумал. А Шуна ми рече: „Така било писано”. И е право – ако не бях тръгнал с турците, нямаше сега да съм монах в егълнишкия „Свети Спас”. Нямаше да видя Мраката и Радомир.
Който не знае, нека да узнае – не е богато Радомирско, ала хората не се оплакват, защото си обичат родния край. Поминуват като гледат повече овце. Сеят мешано жито, зеле, праз, кромид, бостани, коноп. Имат и плодни дръвчета – круши, ябълки, череши, орехи. Ловят риба, а за Божик колят свине, както е от време оно. Пестеливи, честни и работливи са радомирци, ако и да са малко завистливи, та се плодят и умножават, дори и в тия черни дни на кланета и неправди. Множат се обаче и поганците – пришълците и потурчените. Само в радомирските махали – махалата „Джамия”, махалата „Базар” и махалата „Меджид Мехмед-бег” живеят 59 ханета и 26 неженени мъже. А потурнаците по селата – във Върба, Беланица, Горна Диканя, Углярци – тях кой да ги брои? Ето - Муси бей и Извор са си вече турски села. В Кондофрей пък оказаха голяма съпротива и се запазиха християни и българи, само не знам до кога ще удържат. И селото Егълница е чисто българско. Помагай, Боже, да запазим светата православна вяра и светия език български, защото за тия три махали в Радомир стърчат три минарета на джамии. Първата от тях вдигнал някой си Юсуф, недостоен потомък на деспот Константин. На джамия е обърната и най-голямата радомирска църква „Свети княз Борис Покръстител”. Говорят, че тя била построена някога от болярина Радомир, ала да вярва ли човек на това, що се говори и на това, що се записва? Гледам, някои братя писали по църковните книги „Свети цар Борис” вместо княз, но то е поради незнание или от преголямо усърдие в родолюбството. Нека четат Тодор Дуксов, братов син на Бориса, който казва: „Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил.” Така е писано – княз, а не цар. Даже е казано, че и синът му - книголюбецът и преголям грешник Симеон, и той не е бил цар, ами го е излъгал цариградският владика, като му сложил на главата не царска корона, а своя си епириптарий. Виж неговият вече син – свети цар Петър - си е бил самодържец български и праведник. Бил той честит да се учи от отеца наш и застъпник свети Ивана Рилския, дето е живял по него време и в пещера близо до съсипаната крепост Перник, просияла при великия Кракра.
Но стига вече за царе и князове, зарекъл се бях да пиша за простия народ, да пиша за Шуна и за Денка, да пиша за Егълница и за Радомир, огън да го гори... И за Димо. За него се зарекох да пиша аз, недостойният. За Димо Сирак.
Между селата Извор и Дебели лак се намира баирът Котеш. Там била крепостта на някой си цар Котис. А под баира отдавна, много отдавна имаше село. Толкова отдавна чак, като да не е било истина, а някаква чудна приказка от вехти времена. Стоя на върха и гледам тръни и бурени, камъни и пепелища, лисичи дупки и змиярници. Защо, Господи? Каква беше тая вина на поруганите моми и на децата, закланите?... И на клетите им майки?!... Защо го няма Оролаци, нали там твоята камбана биеше? Нали си Бог на християните, а не на турците? Или не си?...
В това село живял някога сиромах Стойо. И беден бил, та нещастен. Злато да хванел – на камък ставало. Рано останал без баща и майка, та все по чужди къщи ходил и горчив хляб ял. А когато порастнал, с триста мъки струпал една къщица в края на селото и се оженил за мома, нито богата, нито хубава, но пък била работлива и уредна. Родила му набързо три дребни дечица и я отнесла чумата. Останал Стойо без счупена пара, с три деца на ръце. Какво правил, какво струвал – не е за говорене. Той един си знаел мъката. Тъкмо се поочовечил и ето ти нова беда – дошли турци-еничари, та взели сина му – Богданчо. А се намерили лоши хора българи, които искали и другото му момче да дадат за еничарин вместо своите, че било бедно и неугледно, а техните деца повече стрували. Разлютил се Стойо, подбрал пред себе си Димо и сестричката му Денка, запилял се в горите. Не щеш ли – срещнала го мечка стръвница и му взела душата. А децата му били с него и какво друго да направят, освен да плачат върху трупа на баща си. Пък мечката – от жал ли, от що ли, оставила ги да живеят, но тоя живот си бил вярна смърт – сами деца в гората без помощ и подкрепа. Там ги намерила старата Шуна и разтопили те коравото й сърце. Прибрала ги при себе си и ги гледала, както гледала и своето хранениче – младата Шуна. Учила ги на тайно знание и изгубена сила за полза на българите и за пакост на турците. Растяли децата, крепнели и едно лято кръвта си казала своето. Отишли Димо и младата Шуна на езерото да се къпят, и като се съблекли голи – харесали се. И втори път отишли, и трети. Разбрала някак старата дяволица, разделила ги със страшна клетва, че било речено наследницата й да е без мъж и венчило, инак щяла да изгуби силата си. Прогонен бил Димо, а с него и сестра му Денка, и заселил се той наново в Оролаци. Там заживял Димо Сирак.
Сега ще разкажа как срещнах Шуна. Бяхме вече почти обиколили Радомирско с кадията, само едно село ни оставаше – и то беше селото Оролаци. Ала ние зарязахме работата и отидохме на ядене и пиене у Петко Бано от Егълница. Длъжник беше той на Сюлейман, че вместо 200 овце данък, ние му писахме 50. Като видяхме месото и виното, рекохме си, че това не може да се изяде и изпие за по-малко от седмица. А е скъпо виното в Радомирско, защото тук лозите много не виреят и трябва да се докарва от други краища. Като седна кадията – яко ламя влезе в къщата – тъпчеше се като невидял. Сатаната и Анадолецът – и те като него. Пък аз седях до тях и взеки залък ми засядаше на гърлото. Петко Бано и жена му ни се кланяха до земята, ала в очите на сина им гореше бясна омраза. По-малко към турците и повече към мене. Имат българите тоя обичай, горди сме, нищо че ни наричат роби – като се потурчи някой от племето ни – по-чужд става и от най-чуждите. Аз не бях се потурчил, ала за Петковия син бях по-долен и от мърлявия Анадолец. Затова ми засядаше залъкът, а и защото оня мръсник – Сатаната – все по момчето се заглеждаше, че беше хубаво българчето - с бяло лице и черен чумбас, с извити вежди и снага стройна. И само Бог знае какво имаше да става, ако не беше дошъл пратеник на запотен кон. Самият ага на еничарите дошъл в Радомир. Искал да види кадията. Веднага.
И тръгнаха. Посред нощ. Пияни – заляни. Тръгнах с тях и аз. И уж по пътя вървяхме, а се замотахме в някакви шубраци и долове, и по баири се катерехме, загубени, та задръстени. А беше нощ черна, без звезди и луна, без светлина божия. Едно само потайно пиле пищене някъде в мрака. Кадията пъшкаше на всяка крачка – пак беше ял като за последно. А Сатаната в тъмното ми се видя като паднал ангел – лек на коня, свободен и силен. Завидях му. Тъкмо да отворя уста да кажа, че сме се загубили, пропищяха отнякъде куршуми и се зачуха български псувни. Нашите нападаха. Някъде до мене Анадолецът въздъхна тежко и се стовари върху ланшната шума. Кадията не знам къде беше, но още помня как Сатаната извади ятагана и се пусна в атака. Беше като Конника на Откровението, син на Велзевул, който сее ужас и смърт. Нямаше какво да го спре. Колко българи съсече онзи тогава – планината знае. Мога само да кажа, че и днес още чувам писъците на умиращите: „Майко, майчице!”. Конят под мен падна и изведнъж се намерих сред фъртуна от кръв, барут и погибел. Изправих се и затичах обезумял кой знае накъде. Страх ме беше за жалкия ми живот. Какво толкова имах да губя?...
Луната изгря тъкмо когато бях прецапал през някакво поточе. Уж нищо и никакво, а студено като змия. Аз и без това треперех от страх, а сега и от студ ми затракаха зъбите, та щеше ченето да ми се откачи. И в същото време от челото ми се търкаляха едри капки пот. Да се потиш и от студ да се тресеш – който знае, ще ме разбере. Който не знае, Христе милостиви, дано и да не му се случи. Че е страшно. Луната изгря и видях пред себе си самодива. А до тогава не вярвах, че ги има. Но пред мене стоеше. С дълга коса, пусната, на челото превързана. Нито с литак, нито с престилка, но с мъжки кожени гащи и препасан нож. Риза бяла, с разтворена пазва, току-речи до гърдите. А очите – черни и остри като шишове.
- Какъв си ти, – проговори самодивата. – поганец ли си?
- Българин съм! – едва-едва отговорих.
- От тия ли българи, дето са приели скверната вяра? – попита отново тя.
- Щом съм българин – значи съм и християнин. – рекох аз и неволно свих юмруци. – Бива ли да се кажеш българин, ако не почиташ Бога наш Иисуса Христа?!
И се усмихна тогава момата, с жал ли, с подигравка ли, та продума:
- Да си българин и да си християнин – то не е една и съща работа. И нивга не е било!
Що видя Шуна у мене тогава – не знам. Можеше да ме остави из тия проваленици, дето се бях залутал и да забрави за жалкия хлапак, подложил се на турците, с които се биеха нашите през тая страшна нощ в планината. Или още по-лоши неща да направи с мене. Можеше. Но тя ми подаде ръка и ми рече: „Ела!”. И заведе ме в незнайна пещера, та запали огън и ми подаде хляб, като рече:
- Нахрани си тялото и си стопли душата.
Пък аз отвърнах:
- Сполай ти за огъня, ала хляба няма да взема, защото ме е срам, че вчера ядох български хляб, но го ядох не като българин, а като турчин.
А Шуна ми рече:
- Знаеш ли ти какво е да си българин?
- Българин е - рекох. - кой не краде, не завижда и не сменя светата Християнска вяра за печена кокошка. И пази своя род и език.
И отново се усмихна тя с нейната си усмивка:
- Добре са те учили, но не са те изучили докрай. Защото да си българин е много повече!
И тогава се събуди у мене един от смъртните грехове – гордостта, че се бях учил и изучил в най-великите манастири, сред най-светите монаси, пък тая девойка, била тя и самодива, ще ми дума, че не съм знаел добре за бащината ми земя и за нашия народ:
- Че речи ти, девойко, какво е да си българин!
И за трети път се усмихна тя, и сега видях, че няма подигравка у нея, а море-океан от горест.
- Да си българин – то не е лесна работа. Не може да се обясни. Само може да се почувства. Но не от всеки. Само от тези, които са приели Българския Бог.
- Кой Бог? – прошепнах аз.
- Старият Български Бог. Забраненият, отреченият, изгубеният. Синът на Майката-Земя. Роденият от камък. Богът-Слънце. Митра!
През тая нощ Шуна ми наговори много неща. И чудни, и странни, такива, каквито никой преди това не ми беше говорил и после никога не чух. Не знам дали това е истината, или е една хубава приказка. Но го запомних. Дума по дума. И си го повтарям всяка нощ преди да заспя. Заедно с „Отче наш”. Сега го предавам на вас. Помнете и разказвайте. За да не се загуби, а да пребъде.
- Българите, - рече Шуна. – са народ много стар. Нашата прародина е далеч на изток, в долините на една велика планина. Щастливи били българите, защото се подчинявали на волята на своя Бог. А Той искал от народа си само две неща. Първо искал да са честни и да пазят закона. И такива били българите. Прочули се те като най-справедливите хора на света. И затова чужди градове и чужди народи доброволно се присъединявали към държавата на българите. Защото знаели, че ще живеят с ред и закон. Голяма сила давала тая справедливост. Крепила тя в добри дни и във време разделно, когато враговете побеждавали и разрушавали българските градове. Но българите все намирали нова земя и нова родина. И създали те много Българии, и всичките били славни и достойни. Защото имало ред и закон. И всеки си вършел работата под страх от смъртно наказание. Дори и царят, и той не смеел да даде лош закон или да отстъпи от бащината слава и чест, защото тогава най-близките му хора първи щели да му вземат главата. А най-славната България била нашата, Дунавската, която създали Омуртаг и Крум, и всички преди тях от рода Дуло до Тервел и великия Аспарух! Сам императорът, господарят на половината свят, треперел пред българската сила и плащал данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. И се чудили близки и далечни като слушали, че той е победен от нашия народ. А то било, защото в България имало ред и закон!
И второ искал Бог от българите - да не са алчни. И не били алчни те! Данък се вземал само по едно повесмо прежда, по едно яйце и една лъжица масло на година. Това бил данъкът и друго нищо не не се искало. И затова била богата България, не с хазната, а с хората си. И затова в България най-богати и най за почит били не търгашите, не лъжците и измамниците, а работливите хора. И те били начело на държавата! И затова за най-славни и честити се брояли не тези, които имали най-много жени или коне, или волове, а тези, които са дали най-много от своето на ползу роду. И така било във всички Българии, и затова били те страшни и чуени по целия свят, а българите - по-многобройни от песъчинките в морето.
Така било много години – никой не знае колко. А после дошъл християнският Бог. Коварен излязъл той и лукав. Казват, че Борис покръстил българите и то е истина, но само на половина. Защото и преди него мнозина вече се повлекли след Исуса. Защото така било по-лесно. Защото нашият Бог казвал: „Прави, каквото трябва!”, а християнският казвал: „Прави каквото искаш, пък сетне се покай!”. Така полека и потайно се развратил народът ни, колкото и да се борили с тая зараза нашите първенци. Хубавото трудно се гради, но бързо се разваля. Като видял Борис каква е работата, уплашил се съвсем да не се затрият българите и приел гръцката вяра, но съхранил нашия език. Ала един гол език държава пази ли? Разрушени били капищата, прогонени колобрите, а 52 достойни рода били избити, ведно с жените и пеленачетата, загдето не пожелали да се кланят на лъжливия бог! И великото медно гумно – сърцето на България, в което императорите векове напразно мечтаели да забият копието си – и него разрушил Борис – езическо било! Синът му – храбрият, мъдър и злочест Расате виждал пропастта, зейнала пред българското племе и се опитал да го повърне назад, към стария бог и старите обичаи. Клетникът! Колкото можел да върне назад реката, толкова върнал и вярата! Писано е, че старият Борис победил сина си и го свалил от трона, но то е глупост и за деца приказка. А истината е, че Расате разбрал, че няма как да оправи държавата и народа, и доброволно подложил очите си под шишовете на полуделия си баща. На негово място дошъл Симеон. Половината си живот той живял при гърците и станал полугрък. Така му и викали. От гърците приел той алчността, високомерието и гордостта. Ненаситен бил Симеон. И цялата България стенела и пъшкала под скиптъра му. Война след война водил той. Чет нямали. И били черните забрадки по нашите села яко попарена шума в гората. И се намножили манастири и монаси, дето не ги било еня ни за род, ни за държава, а се гоели като свини в кочина. Дошли гръцки закони – позорни и нечестни - на мястото на справедливите български. И данъци зашибали немилостиво народа – трябвало да се храни тая паплач от иноци и послушници. Забогатявали и заповядвали зверовете и гадовете. А истинските българи гаснели от мъка по своята държава, превърнала се в мечта, в легенда. И синовете на Симеон се вдигнали срещу тая развала, и брат му – самият Боян Магесникът, ала и те не могли нищо да направят. Злото е по-силно, отколкото изглежда. И така и до днес.
- Помни, момче! – изправи се Шуна и ядно ритна един въглен в угасващия огън. – Още има такива, дето си мислят, че могат да възкресят България. Виждам те, че и ти си от тях. На тебе ти казвам, да знаеш, и на другите да разказваш – не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!
- Девойко – промълвих – не те ли е страх поне малко от Иисуса Христа? Та мигар не дойде той на света с мир и за мир? Не каза ли Той, че са блажени плачещите, защото те ще се утешат, и са блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят?
Шуна скръсти гордо ръце на гърдите си:
- Когато някой търси истината, Бог вижда. И когато някой лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда!
- Тръгвам си! – рекох и обърнах гръб на момата.
- Спри! – някак другояче рече Шуна. – Като си ходил по Радомирско... срещал ли си Димо Сирак от село Оролаци?
- Не съм. – отвърнах.
- Ако го видиш... носи му здраве от мене! – гласът й се пречупи, изчезна в дълбините на пещерата.
Излязох навън. Слънцето грееше.
Ще попитате вие, читатели и слушатели, роде български, християнин ли съм, или съм езичник същи, като пиша тия скверни слова в моята книжица и петня Христовото име. И като пиша още, че за мене те са наравно с „Отче наш”. Пък аз ще отговоря: бях християнин. Преди много лета. Преди да се напълни душата ми с горчилката на всичките неправди, дето нашироко, нашироко се се простряли над мъченицата наша българска земя. Сега съм само монах. И днес, като виждам вече пред себе си моя раззинал се гроб, не знам кому да се моля и кому да се кланям, та да се отърве България от превеликите теглила.
Стигнах в Радомир и аз не знам как. Ала трябва да съм бил безумен и страшен, защото простите хора с ням ужас ме заобикаляха отдалече. Стигнах в хана и се проснах да спя в сламата, но да съм спал колко – час ли, два ли, преди да ме срита някой и да лисне върху мен ведро ледена вода. Прозях се мързеливо и се завъртях на другата страна, а после рипнах изведнъж, защото видях пред себе си Сатаната. Кръвта още червенееше по дрехите му.
- Много бил важен тоя мръсен българин! – рече оня. Подиграваше се. – Кадията те чака в конака. И другия кадия – радомирския. И агата на еничарите – и той. Пък ти лежиш тука със свинете и хъркаш. Проста ти майка българска!
Да беше друго време, бих се свил и премълчал, ала у жилите ми още клокочеше тая отрова, дето Шуна пося. Изправих се полека и стиснах юмруци.
- Слушай, турчине, - рекох. – Аз съм чел и познавам „Шахаик ал-ну’мания” и „Мавду’ат ал-‘улум” на Ахмед Ташкьопрюлюзаде. И съм учил за молла Хюсрев и Адуд ал-Дин. И за други почитаеми молли и шейхове. А ти знаеш ли друго, освен да убиваш, и виждал ли си училище, барем и през плет?!
Вятър съм учил, чул ги бях някъде тия турски имена прокълнати, но трябваше да изтрия кривата усмивка от безбожно красивото лице на Сатаната.
Не можах. Наглецът продължаваше да се хили.
- Харесват ми такива умни момченца като тебе. И някой ден ще ми паднеш в ръцете. А сега върви! Инак еничарите ще те одерат жив и ще иде зян бялата ти кожа!
Има хора, дето казват, че могат да усетят нещастието, когато то прибижава към тях. Аз нищо не усетих. Оставих Сатаната с мазния му смях и се повлякох към конака.
Дебел, та дебел беше кадията Сюлейман. Като половината миндер да беше захванал с безкрайните си месища. Насреща му седеше радомирският кадия Мустафа Ловчанлията. Тогава го видях за пръв път, но после разбрах, че макар и турчин, той е кротък и разумен човек. Много християни са видели добро от него. По време на великата война за обновление на България обаче на неговото място дойде един луд албанец и донесе безчет злини на радомирци. За него и за срамовете му ще разкажа нататък. По средата на одаята стоеше друг човек. Като го видях, разбрах що значи да се превърнеш в статуя от сол като жената на Лот от Библията. И тоя беше направен от сол. Нямаше у него ни сълза, ни милост, ни влага, ни човещина, а само една гола вярност към прокълнатия му султан и една корава омраза към българите. А мразеше българите, защото майка му и баща му били българи и той сам българин беше. Виждали ли сте човек от сол? Дано и да не видите!
Щом влязох, Сюлейман лениво ми махна с ръка да дойда при него. Кога беше успял пак да се напие? Радомирският кадия се усмихна и се загледа в мен със сините си очи. И той като Сатаната харесваше момчета. Не е за чудене, то си е нещо обикновено при турците.
- Ти ли си българинът? – попита агата на еничарите.
Не усетих кога съм паднал на колене, а до тогава не бях коленичил пред никого.
- Аз съм, господарю. – отвърнах. Мой ли беше тоя уплашен глас?
- Да четеш и пишеш знаеш ли?
- Знам, господарю!
- На турски ли?
- На турски, господарю.
„И на гръцки, и на български”, мислех да добавя, но го преглътнах.
- Мисли му, ако лъжеш! – смръщи се еничеринът, обърна се и излезе с бързи крачки, а дъските тежко скърцаха под ботушите му.
Излизе онзи и ми олекна. Отново можех да дишам. Или не можех? Какво ме тормозеше? Както си стоях на колена, някъде отдалече дочух тъжния глас на Шуна: „Не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!”
Лицето ми почервеня. Но не от срам. Добре познавам срама. Това беше по-лошо.
- Стани! – благо рече кадията Мустафа.
Изправих се.
- Голяма милост се падна на нахията Радомир. - продължи той. – Нашият падишах Мурад ІІІ, винаги победител, благоволи да ни изпрати този ферман, нека да се възвеличи името му!...
И зачете кадията от дебелия жълтеникав лист с прокълнатия печат на трижди прокълнатия им султан:
- Настоящият височайши ферман бе написан, защото от стари времена е издаден закон и е установена традиция да се събират момчета за еничарския корпус, поради което заповядвам да бъдат събрани такива от санджаците Авлоние, Албасан, Охри и другите мои санджаци. За целта изпращам агата на еничарите в принадлежащия към високия ми двор вилает Румелли, да се продължи щастието му, и като издавам настоящата си височайша заповед, нареждам, като пристигне в споменатите санджаци и кадилъци, да вземете мерки и от всяко село и махала на кадилъка колкото и гяурски момчета да има в тях, да ги съберете дори и с бащите им, без да пропускате нито едно от тях, да ги докарате при себе си и лично да ги огледате. Ако някои гяури имат много момчета, при вас да остане едно от тях и то да бъде най-годното. Добре да ги пазите и да вземете от тези, които имат по-малко момчета, и не допускайте бащите да ви досаждат или пък да подменят някое от тях. На всяко от момчетата записвайте собственото име, името на бащата, селото и името на спахията, а също така характерните му черти и белези по списък така, че ако се случи някое момче да се укрие, да може да бъде установено, заловено и върнато обратно. Когато записвате момчетата, изгответе два регистъра. Единият да вземе със себе си агата на еничарите, а когато изпратите момчетата, човекът, който ги води, да предаде другия регистър, след което двата да бъдат сравнени. Това ще отнеме всякаква възможност за подмяна или друга измама, а на човека изрично заповядайте, докато ги води да не разрешава да се разхождат, и от никого нищо да не вземат, а да вървят само по пътя си...
И ушите ми писнаха, та не чувах вече кадията. Спомни си ти, читателю, какво е да си на погребение и да чете попът това и онова от окъсаната си книга и наоколо да се носят жалните му вопли: „Помилуй, Господи! Помилуй, Господи!”. И да вият като вълчици жените около тебе. И да капят страшните мъжки сълзи, и да мокрят рамото ти.
Само че онзи ден в конака сълзите капеха не по бузите, а по сърцето ми. И никой не чуваше плача ми. И аз не го чувах. И ужаса не виждах. И не исках да го видя. Какво ме засягаше? Аз нямах деца! Никого нямах! Без баща! Без майка! Сам!
А кадията все четеше с мекия си глас: „...не проявявайте никакво милосърдие и снизхождение... молбите и оплакванията да не ви влияят... така да знаете и да имате доверие в свещения ми знак...”
Някъде, като от дълбок вир, някой ме попита:
- Наемаш ли се да бъдеш писар и помощник за събирането на момчетата?
- Наемам се, господарю! – отговори глас на страхливец.
Беше чудно хубава юлска утрин. По-хубава така и не видях, а в малкото дни, които ми остават, надали ще дочакам тепърва. Разказвали са ми, че такъв е бил изгревът, когато турците вземали Царевград Търнов. И са ми разказвали още, че когато един от тях се качил на върха на „Възнесение Христово” – майката на всички български църкви, за да смъкне кръста и да побие байрака си, димът от пожарищата някак се разделил и се показало ясното слънце, и онзи, като се вторачил в червената му хубост, хванал се за сърцето и паднал долу, заедно с байрака.
Пътят между пръснатите радомирски села минаваше току-речи само през гората. Имаше много гори навремето, после ги поизсекоха, отидоха за султанските кораби, дето ги потопиха венецианците. Особена е радомирската гора. Нито е най-голямата, нито е най-хубавата, но някак ти е близка до сърцето като сестрица. На нея приличаш - нито си най-хубавия, нито най-смелия, нито най-силния, пък нà – тук си, живееш. И един сладостен мирис се носи из нея. Шуна ми е казвала, че той иде от лечебната кал, каквато се намира изобилно в Радомирско и най-много при селата Чокльово и Ново село.
Пред мене имаше еничари и подире ми – пак еничари. Ходеха пеш. На мене ми дадоха кон, но не смеех да го яздя. Водех го. Един от онези още на тръгване ме беше попитал:
- Ти ли си новия писар?
- Аз съм.
- Смел си! – рече той.
- Защо?
- Предишния агата го изкорми, загдето беше сбъркал някаква сметка. Още го ядат псетата около онова загубено село Перник...
Миналата вечер турците надълго и нашироко се съветваха как най-лесно да вземат децата на българите. А бяха разбрали нашите защо са дошли еничарите и всичко живо беше настръхнало. Агата искаше да коли и беси наред, ако му се изпречи някой на пътя, но кадията Мустафа му говореше, че ако избият хората, няма кой да работи земята и да плаща данъци и няма откъде султатът да вземе пари, та да ги даде на еничарите. Накрая се разбраха да почнат от село Оролаци, защото то било най-будното и бунтовното. И ако там превият гърба на българите, нататък лесно. И така тръгнахме към Оролаци, а тия села, покрай които минавахме – Върба, Прибой, се бяха свили и затворили като през чумаво време – ни петел се чуеше, ни куче. Знаеха по каква работа сме тръгнали и се чудеха защо ги отминаваме. Майките стискаха синовете си и се кръстеха, дано ги пожали тая напаст. Нещастните! Коя ли горчива чаша ги е отминала?...
И аз вървях с другите. И да се чудите, и да не се чудите – това е. Ще речете че съм недостоен. Ще речете, че съм предател. Знам! Каква беше тая лудост? До онзи ден броях агнета, сега ще броя деца. За турците разлика нямаше, а за мене? Тия поне бяха поганци-езичници и не разбираха що вършат. А аз разбирах ли? Четете нататък и ме съдете накрая, защото имам още много грехове да изповядам.
Стояхме насред пътя и се питахме да вярваме ли на очите си. Насреща ни идеше цялото село, начело с поповете и хоругвите. Камбаните биеха като за Великден. Не се е чуло досега нигде по българската земя поробителите да са посрещани по друг начин, освен с оръжие от силните и с омраза от слабите. Добре се бяха изучили поганците какво да чакат от нашия народ. А сега тия идеха с китки и гайди като за сватба. И водеха децата със себе си! Не, нещо не беше както трябва! Бунт беше това някакъв! Агата на еничарите вече готвеше ятагана, но Мустафа Ловчанлията го спря и му говореше нещо. Мъдър беше кадията и не искаше размирици по казата. Затова дойде с нас, вместо да си гледа кефа в конаците, нищо че това не му беше работа. Хората спряха на стотина крачки и от тях се отделиха трима души. Водеше ги един достолепен старец с бяла коса и дълга бяла брада, който едва ходеше и се подпираше на дебела дрянова тояга. Зад него вървяха момче и момиче на моята възраст, ще рече – едва-що прехвърлили юношеството, руси, руси, та чак бели и те като стареца. Момичето носеше хляб и сол. Турците мълчаха и чакаха. Старецът спря пред коня на кадията и се поклони дълбоко. И както беше наведен, рече на турски:
- Бъдете здрави, почитаеми първенци и вие, почитаеми гости! Споделете с нас хляба на майката земя и бъдете добре дошли в селото ни!
Момичето пристъпи напред и повдигна погачата към кадията. А ръцете й трепереха. Мустафа Ловчанлията се пресегна, та откъсна залък хляб.
- Добре сме ви заварили, чада на Падишаха! – отговори той.
Навря се и моят кадия Сюлейман. И той беше дошъл, не за друго, сеир да гледа.
Момичето поднесе погачата на агата на еничарите. А беше то хубаво като капка, с цветя в косата и с нов, везан литак. Обаче се виждаше, че дрехата не й е по мярка. Чужда беше. Агата погледна хляба и се изплю върху него. Еничарите около мене се размърдаха, зашумяха, един гръмна с пищова си. Цялата кръв се дръпна от лицето на момичето. То изпусна хляба и отсъпи назад, та се скри зад гърба на дядото. Момъкът – наопаки – пламна целият. Брат и сестра бяха. Приличаха си.
- Тоя хляб е наш – рече агата. – и селото е наше. И вие сте роби, дето живеят по наша милост.
Дядото се поклони още по-дълбоко.
- Прости ми, господарю, ако съм те оскърбил. Стар съм, бъркам. Всички ние сме верни слуги на Падишаха, да се умножи щастието му, и благодарение на Него преживяваме дните си!
Поклони се и момичето. А момчето не се поклони. Само понаведе глава. И ни дебнеше изпод русия перчем с ясните си сини очи. Не се срещат често тук такива като него, защото хората в Радомирско обикновено са тъмнокоси и тъмнооки.
- Нашият Падишах, да се възвеличи името му, - рече Мустафа Ловчанлията. – благоволи да изпрати своите еничари в щастливата ни нахия Радомир, за да съберат те неговия данък девширме, както е по обичай и закон.
- Ага – отвърна дядото с дълбокия си глас. – с голямо усърдие плащаме всичките си данъци на милостивия ни господар Мурад ІІІ, винаги победител, ала с мъка ще кажа, че по Божията воля тая година нямаме ние момчета за даване, според както е по обичай и закон.
- Как да нямате? – слиса се кадията. – Луди ли сте бре, хора!?
- Нямаме, господарю. – твърдо рече старецът. И като рече, отведнъж камбаната млъкна. А до сега все биеше.
Мустафа го изгледа внимателно.
- Дал ви е Бог, гледам, доста деца – и момчета, и момичета. – кимна той към скупчилите се селяни. – Само дето май не сте довели всичките да ни посрещнат...
- Всичките са, господарю, всичките... И е вярно, дал ни е Бог доволно. Но все са или много малки, или са прехвърлили вече възрастта... или пък са женени вече... – добави старецът.
- Женени, казваш... – повтори кадията.
- Млади са, господарю, луди. Не се удържат.
- А и без друго... – обади се момчето. И то говореше турски.
- Сус бре! – смръщи се недоволно Мустафа – Де си завираш гагата, пишлеме такова! Да мълчиш!
- Защо? Нека да каже! – продума отведнъж агата на еничарите. А досега все мълчеше.
Всички се учудихме, учуди се и само момчето. Погледна агата, после сестра си, пребърса с ръкав челото си. А жега беше и мараня.
- Ние, господарю, сме вече вакъфски имот и сме освободени от тия данъци.
- Похвално е младите да знаят законите и да ги пазят. – понечи да се усмихне агата, но то е все едно камък сълза да пусне. – Я да дойде писарят!
Тръгнах напред. Знаех защо ме вика.
- Прочети тука на всички да се чуе – уж кротко ми рече агата. – каква е волята на нашия падишах за тия неверници, дето живеят на вакъфски земи.
Поех дебелия свитък и целунах печата. Студен беше като змия. Разгърнах го и затърсих мястото. И моите ръце трепереха като на момичето.
- Ако гяурите в някои вакъфски имоти... – започнах.
- Не така! – спря ме агата. – На български му го прочети. Нали и двамата сте българи.
А момчето все гледаше агата и все така – изпод вежди и изпод русия си перчем. И като рече оня, че и двамата сме българи, само за въздишка време се обърна към мене и пак се вторачи в еничарина. Но то стигаше. Сърцето ми се стопи и изтече. Не знаех, че някой може да ме мрази толкова. По-добре да ме беше закопал жив.
Сетне устата се отвори. Моята ли беше? Думите – силни и звучни – заотлитаха към синьото небе.
- Ако гяурите в някои вакъфски имоти казват, че притежават заповед, според която са освободени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, проявяват упорство и не дават момчета за еничари, в такива случаи заповедта ми е следната: в селата, в които раята казва, че не се вземат момчета от тях, да знаете, че това не е вярно и независимо, че са опростени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, без да се съобразявате с това, както от всички неверници и от тях вземете момчета за еничарския корпус и по друг начин не постъпвайте.
- Стига! – рече еничаринът и очите му като ножове се забиха в момчето насреща. - Само да си отворил отново мръсната си уста, ще ти отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, а останалото ще изпратя на анадолците, дето не са виждали жена от три години!
И като рече това, обърна се и съсече стареца.
Какво повече да ви разказвам? Да ви разказвам ли как момата писна и падна върху обезобразения труп на дядото? Да ви разказвам ли как я вдигна брат й и я понесе посред еничарите и никой от ония не посмя да му стори нещо, защото момчето беше изгубило човешки лик и образ. И така изчезнаха двамата в гората, в дъбравата, както е писано и в светото Евангелие: „Тогава взеха камъни, за да хвърлят върху Му; но Иисус се скри и излезе от храма, като мина презсред тях и така си отиде”.
А хората останаха сами. Да ви разказвам ли как се нахвърлиха турците върху тях яко вълци на стадо? Та мигар сами не знаете и не сте виждали турска справедливост? Не сте ли виждали как палят и бесят, как взимат дете от майка и чест от мома? Има ли късче от нашата земя, дето да не е познало кръв и страдение? Да разказвам? Има ли полза? Не думи трябват на моята България. Мъже трябват, които да я отърват от великите скърби. А мъже няма. Защото момчетата стават еничари. И така е вече много години. Ако на теб, читателю, ти е мило всичко родно и българско, остави тая скромна книжица и се нареди под знамето с разярения лъв. А ако не ти стига смелост и сила, ела при мен. Ела в Егълница. Ела в манастира „Свето Възнесение” и аз ще ти разкажа, ще ти изпея, ще ти изплача българската мъка. Дори и да не съм жив, дори и да я няма вече светата обител, пак ела. Загледай се и се заслушай. Ще видиш неспокойната ми сянка. Ще чуеш немия ми глас. Ще ти разкажа. Ще ти изпея. Ще ти изплача. Защото бях там. Чух и видях.
Чух и видях как пробират момчетата като ярета – според зъбите и телесната хубост. И те като ярета се дърпаха, но нямаше къде да идат. И навред се носеха писъци и клетви като някога във Витлеем, когато Ирод избивал младенците. И по-лошо, защото онези са били пеленачета, а нашите – големи, гледани деца. И защото мнозина казваха, че е по-добре да умрат рожбите им, отколкото да станат турци. Една майка, запомнил съм я – едра, груба и разчорлена жена, като й взеха сина, се хвърли над него и започна да го души. Удариха я с ятагана. А момчето прибраха. Един баща пък говореше, че не дава своето, защото било приело мохамеданска вяра. И го показваше в турски дрехи и с чалма на главата. Агата го съблече до голо пред всички, за да види дали е обрязано. Не беше. И турците го обрязаха още там, на мегдана. Прибраха и него. А бащата пребиха с тояги. Някои момчета се дърпаха, че били женени вече. Едни от тях се отърваха само с плесници и подигравки, а с други – по-стройните, силни и хубави се погавриха турците, като ги накараха да доведат жените си и да им покажат дали знаят как да спят с тях. И като не стана по тяхному, насилиха поповете да развалят венчилата поради маломъжество на младоженците. Първият поп се заинати и претегли такива мъки, каквито много от светците не са си и представяли. Накрая един от зверовете се смили и му пръсна главата. Вторият поп се покори и остана жив. И тези момчета прибраха. А невестите им останаха да се чудят дали са вдовици. Много родители казваха, че децата им ги няма – я избягали, я умрели. На такива турците палеха къщите и ги биеха страшно. Няколко момчета изгоряха с къщите. Други сами дотичаха, като не можеха да гледат и чуват как изтезават майка им, баща им. Трети ги довличаха съседи и роднини с надеждата, че като предадат чуждите синове, ще спасят своите. Четвърти така и не се намериха. По-късно разбрах къде са били и какво са правили. По-имотните стопани се опитаха да бутнат някоя пара в ръцете на агата, но тоя не се подкупваше, не беше като моя кадия.
А през цялото време аз седях и пишех: „Никола, син на Михаил, от село Оролаци, вакъф на Иляс, висок, тъмнокос и тъмноок, с белег до лявото ухо. Владислав, син на Воислав от село Оролаци, вакъф на Иляс, с черни коси и очи, лице – бяло... Михаил, син на Марко... Мино, син на Цветко... Тодор, син на Рале...” Пишех. И в ума ми имаше само една мисъл. Нито за жертвите, нито за мъчителите, нито за моето малодушие. Мислех си какво ще стане, когато идем в Егълница. Какво ще направи Шуна?
Свърши се. Скръбното Оролаци остана зад мене. И зад момчетата, дето никога вече нямаше да го видят. А ако го видеха, щяха да идат там не като свои, а като убийци и зверове еничари. Половината от турците обаче останаха в осиротялото село. За да ядат и пият. В домовете на бащите и майките, чиито синове отвлякоха. И за да почернят утре още български домове. Пък аз с другата половина тръгнах към Радомир, за да предам момчетата и регистрите на когото трябва. И после да се върна при агата.
Уж не е дълъг пътят, но замръкнахме из горите, та реши водачът да спрем и нощуваме. По-безопасно било. Бояха се поганците, че българите ще се опитат да отърват новите слуги на падишаха! И така спряха и запалиха огньове. И слухтяха, настръхнали към тъмните букаци с ръце на пищовите. А момчетата, като разбраха, че съм българин, все около мене се събираха, пък аз бягах от тях, защото ме беше срам да ги гледам в очите. Но като спряхме, нямаше вече къде да бягам. И седнах до огъня, а те седнаха около мене. И се притискаха едно в друго като агнета преди клане по Гергьовден.
Току до себе си видях момчето, което турците бяха обрязали още в селото. Имаше кръв по дрехите. Не ставаше то за войник. Слабовато беше и понакуцваше с единия крак, но поганците го отмъкнаха, защото беше необикновено красиво в лицето. Всеки знае, че султанът им, дано Бог прокълне семето му вовеки, харесва такива момчета. И затова не може да спи с жена като хората. И че везирите му обличат момичета с мъжки дрехи, та дано някоя му хване окото и направи наследник, но напусто! Още в Оролаци си рекох, че е прекалено хубаво това селянче и не се учудих, че му се случва нещастие, защото подобна красота е прилична само на ангелите, дето летят по небето около Бога. А сега до огъня пък то се виждаше още по-хубаво. Заради черните си очи, които искряха и светлееха. От сълзите.
- Как те викат? – попитах го.
И замълчах. И другите мълчаха.
- Нали ти ми записа името? Аз съм Владислав, син на Воислав.
Много имена бях записал. Как да помня всичките?
- Какво ще бъде с нас сега? – събра смелост да продума отново момчето.
- Ще идете в Цариград. – отвърнах. – Ще се учите. Едни от вас ще станат славни войни, най-добрите в империята. Други ще са царски сановници. Големци.
- А баща ми?..
- Забрави го! – отсякох.
Жесток бях, но така трябваше. Тия след мене щяха да са по-жестоки.
- Той не е умен. – замислено рече момчето. – И сръчен не е. Но аз го обичам. А майка ми умря.
- Добре, че е умряла. Да не види как те вземат турците.
Има ли по-лоша дума от жесток? Ако има – за мене е!
- И тя не беше умна. – поклати глава Владислав. – Все се боеше за нещо. Я за сина си, я за мъжа си. Даже и като умираше, и тогава се боеше, да не вземе да я прескочи котка, та да вампиряса... А баща ми, като я видя умряла, все едно сам той умря. И се вкопчи в мене като удавник в дърво. Все викаше, че няма да ме даде на турците. И какво стана? Опозориха ме пред цялото село. И пак ме даде.
- Това не е позор. Всички ги чака същото, каквото сториха с тебе. Ти само беше първият.
- Защо го правят? Това е скверно и срамотно.
- Така им е казал техния бог. Турският.
- Но ние не сме турци. Ние сме българи.
- Ще станете. Видя ли агата, дето нареди да те обрежат? И той някога е бил българин като вас.
- Как така българин може да стане турчин? – запита ме момчето.
- Не знам. – отвърнах и потреперах. Не исках да приказвам повече, защото знаех, че иде друго питане, и кой да ме научи на него какво да отговоря? И другото питане дойде.
- А ти какъв си – българин или турчин?
Момчетата се скупчиха по-близо до нас да чуят по-добре отговора. И едно от тях ме докосна, та почуствах с гърба си топлината на рамото му. И като не можех повече да издържам на тая горест, изгубих съзнание и духът ми хвръкна нейде из Божиите селения, а тялото ми се килнало право към огъня и щяло съвсем да изгори, но Владислав скокнал, подхванал ме и ме бутнал назад.
- Защо не го остави да се пържи? – попитали го. - Тоя ни предаде на турците!
А Владислав нищо не отвърнал, а заплакал. И всички заплакали с него. Пък еничарите, като нищо не разбирали, но виждали, че нашите плачат, те пък започнали да се смеят. И се смеели страшно, до насита, до сълзи. Не знаели какво ги чака.
Лицето й беше красиво. Майка ми приличаше на севастократорица Десислава, както е зографисана в Боянската църква. Който е ходил там – ще разбере. Който не е ходил – да иде. Да иде и види що е красота. Златотъканата й дреха леко се полюшваше от гальовния ветрец. Краката й се губеха в тревата зелена, а синьото небе се оглеждаше в нейните сини очи.
- Защо си тъжен, сине, чедо мое? – попита тя с омайния си глас.
- Болно ми е, мамо, и ми е жално, че съм си самичък на света. Защо не си ми, мале, породила я мил братец, я мила сестрица, та да имам и аз кому да се оплача и да имам кой да ме утеши, и да имам свой човек в тоя опустял свят. Пък нà – сам-самин... и все в тегло и несгоди...
- Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! – рече и протегна ръка да ме погали.
Ала не можа.
– Да знаеш, сине, да помниш: Като стъпваш на българска земя – не си сам! Защото в тая земя са костите на баща ти и дядо ти. Като гледаш българско небе – не си сам! Защото там е духът на майка ти. В българските гори са камъните на твоето минало. Българските поля и върхари са твоите сестри и братя. Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! Заслушай се в кръвта си – алената и българска. Ще чуеш! Ще чуеш гласа на предишните и на тези, които ще се раждат. Ще чуеш как бие сърцето ни. Вечното сърце на българския род. Един род, една мисъл, един дъх – България!... България!...
Пък аз покрих с ръце лицето си и едри и горчиви сълзи покапаха по мръсните ми бузи.
- Предадох, мале, своя народ и език и се повлякох по турците. И няма прошка за мене!... Децата!... Момчетата!...
А майка ми наведе глава и ме погледна с кротката нежност на светица.
- Момчетата ще влязат в Рая. Някои тази нощ. Други по-късно. Но всичките. А ти дерзай! Смелост, чедо мое! Или мислиш, че случайно си изпратен на това място и в тоя живот?...
И като рече така, образът на скъпата ми майчица започна да се топи, да се губи в нищото и бели, пухкави облаци се събираха, та го затулваха от мене. Изчезна майка ми там, откъдето беше дошла, а аз напразно се силех да тръгна след нея и потъвах в невинната белота. И докато се борех да зърна поне още веднъж красния й лик, отнякъде се понесе блага ангелска песен като в черква:
- На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички други, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожниците турци и проляха кръвта си за православната Христова вяра, вечна им памет!... На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач вечна памет! На Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Войсил, Константин, Годеслав вечна...
Мрак. Нощ. Пропадане.
Мрак.
Първо усетих миризмата. Особена беше. Сладостна и лукава. Омайва те и ти пие силата. Отворих очи и на светлината на огъня видях валма дим да се носят към небето и ясните звезди. Нещо тежеше като камък върху гърдите ми. Посегнах да го отместя. И изпищях. Защото ръцете ми бяха омазани с кръв...
Тъкмо била изгряла месечината и някои от злочестите пленници на еничарите започнали да се унасят в сън. От гората припукали пушки и пищови, звъннали и стрели. Българите нападали турския стан. Били трийсетина мъже и още толкова момчетии. Половината без оръжие – кой с вила, кой със сопа, кой с какво намери. Водил ги млад мъж, едва що прехвърлил юношеството. Рус, рус, та чак бял. Биел се като дявол с два дълги ножа. Ритал, търкалял се, скачал, мушкал, посичал. И другите посичали. И всички били с кърпи, вързани на лицата. Да, ама еничарите не са случайна сган – зверове са те и като се развъртели, много от нашите попадали мъртви и се представили на Бога като нови мъченици. И останалите ги чакало същото, но като вихрушка долетяла отнякъде мома на червен кон, с разпуснати коси и мъжки кожени гащи. Еничаринът отсякъл с един удар главата на коня, но момата сполучила да стигне до огъня и да хвърли в него нещо си. Мигом се вдигнал голям пушек и ударил ония право в носовете. Започнали те да се люлеят и да залитат като пияни. А нашите това и чакали – натиснали ги здраво. И като видели поганците, че ще се мре, от злоба решили поне да избият вързаните момчета. И започнало клане и олелия, каквито, Христе милостиви, от векове не е имало. Клали се и се избивали едни други мъже и момчета, еничари и селяни, турци и християни. И текла кръвта преизобилно, смесвала се в общ поток, а земята я пиела ненаситно. Най-голяма беля направило едно младо еничарче, тънко и стройно, с белег на челото. Сетило се и то да върже кърпа на лицето си и така му се върнала силата. Не само, че много деца избило, ами успяло и да избяга в гората. Не могли да го хванат нашите, спрели се, отпуснали ножовете и се огледали. Видели море от трупове. Коленичили на кървавата земя и захванали да се кръстят. Само момата и русият мъж, какъв ти мъж, момче още, не се кръстили, ами тръгнали от човек на човек да видят дали няма някой оцелял. Имало. Помагали им, колкото можели. И тогава изпод труповете съм се надигнал аз...
Надигнах се, а върху гърдите ми лежеше Владислав. Поех тялото му в ръцете си. Нямаше я вече неговата хубост. Красивото лице беше разпрано в лявата си страна от ятаган. Вместо око имаше кървава дупка. Беше промушен на още две места – в корема и в гърдите. Но дишаше. Още дишаше. Заридах.
- Това е онзи, предателят! – рече Димо на Шуна.
Погледнах ги. И ги познах.
- Убийте ме, но преди това спасете момчето. Ти, девойко, можеш! Знаеш тайни билки и лекове. И знаеш на самодиви магии!
Шуна се приближи и сложи ръка на челото му.
- Ще живее. Но като половин човек. Жалко!
Димо вдигна ножа си, но момата му препречи пътя.
- Спри се! Нека остане тук да ми помага. Малко ли наказание е това? А вие бързайте за селото!
И тръгнаха всички, и мъже, и хлапаци, та останахме само аз и Шуна. И тия останаха, дето трябваше да станат еничари. Закланите и ранените. И онези, които се бяха отървали без драскотина. Намерихме и такива. От нищото се появиха старци и бабички с волски коли и каруци. И старците чистеха телата на умрелите с изворна вода и със сълзите си. А бабичките превързваха раните на оцелелите. И ги лекуваха с обич и с гняв. Винаги така е било. Мъжът е слаб, жалостив е, знае той само да плаче и да скърца със зъби за изгубеното. А жената е силната. Само тя може да създаде нов живот. Тя вдъхновява победения да се изправи отново и да потърси сметка на мъчителя си. Клетите жени, клетите майки! Знае ли някой какво им струва тая сила?! Знае ли някой какво им струва да копаят гробове за синовете си?! Да копаят гробове и да раждат. Да раждат още синове, които също ще бъдат заклани.
Аз вървях след Шуна. И като вървях, нагазих в мъката. И търпях. Но видях пред себе си тяло на дете. Не на мъж, не на момче, а на дете. Слабичко, недорасло. А тялото нямаше глава. И като не можех да търпя повече, грабнах телцето, та го притиснах до гърдите си, а после го протегнах към Шуна:
- Това ли искахте? Ето, пийте българска кръв! Яжте българска плът!
А Шуна ме погледна с черните си очи.
- Мълчи! Ти нищо не знаеш!
- Не знам ли? Ето какво знам – вчера това дете беше живо, а сега не е! Защо умря? Заради България ли? Няма вече България! Ти го рече, девойко!
А момата отново скръсти гордо ръце на гърдите си. Отново, както преди в пещерата.
- Та мигар, като я няма вече България, трябва да забравим и свещените български закони?! Нашите закони, момче, са по-силни от всеки враг и от всяко нещастие, дори и от лукавия християнски Бог! Помагали са ни те много пъти, ще ни помогнат и сега, под нечистата турска власт!
Поклатих унило глава. И отпуснах мъртвото тяло на меката трева.
- Какви закони, девойко, какви нареди!? Не видиш ли, че е дошло време живите да завиждат на по-рано умрелите?
- Строг е законът, – рече Шуна. – ала е закон! Българите имат един цар! И той е от рода Дуло! И е цар в добро и в лошо, в щастие и нещастие. До смъртта си. Или докато не отстъпи от бащината слава и чест. Тогава се избира нов цар.
Отново поклатих глава.
- Няма вече такива. Не остана княз или вожд, или наставник между людете, няма кой да ни избави и спаси. Всички са обзети от турския страх!
- Ти така мислиш! – ядно ми отвърна Шуна. – Но вчера пред очите ти е бил посечен внукът на последния български цар. Внукът на царя Фружин!
В лето Господне 6897-мо от Сътворението на света или 1389-то от Христа, на Косово поле станала голяма битка. Юначният Милош Обилич разпорил корема на проклетия султан Мурад и взел мръсната му душа. Неговият син обаче, наричан Илдаръм или Светкавицата, трижди по-мръсен и от баща си, удържал войската и надвил християните, а водачът им – свети княз Лазар – заклал като яре. Така над сърбите се възцарил Стефан Лазаревич. Този станал най-верният слуга на турците. Като видял всичко това, нашият цар Иван Шишман паднал в голяма несрета и се чудил какво да прави. Решил накрая да върви при маджарите за помощ. И тръгнал той, тайно уж, но турците веднага разбрали. И като се разбесували нечестивците, прехвърлили Балкана и обсадили славния Търнов. Повдигнало се цялото множество, пристъпвало към градските стени и пращало толкова стрели, та не можел да се вижда въздухът, нито слънчевото сияние. А българите се противили, колкото им било възможно и прогонвали турците. Начело стояли Шишмановият брат цар Ясен и светият патриарх Евтимий. И като видял цар Ясен, че много са се разлютили поганците, писмо написал на батко си: Ой те тебе, цар Иван Шишмане, скоро помощ да изпратиш!
А Шишман, като получил хабера, много се нажалил, па литнал обратно за Търнов, а при маджарите оставил сина си Владислав, наричан Фружин, да се кланя и плаче пред краля Сигизмунда, та дано онзи се смили и изпрати помощ. И се върнал царят в своя град посред лято, месец юли, в годината от Христа 1393-та. И влязъл той в Търнов по един дълъг и забъркан таен ходник, по който влязъл навремето и Иван Асен, за да улови Борил. Добре, ама тъкмо тогава една глупава болярка, като гледала през стената, познала в някой от еничарите отдавна загубения си син. Махнала му с ръка, а синът й кимнал да дойде при него. И минала нещастницата през скрита потерна, та отишла при сина си. Хванал я той, и като я заклал, повел другарите си през потерната право в Търнов. Тъй в ръцете на турците изведнъж дошло онова, което им се струвало, че никога няма да получат. Но не заради силата им, а защото Бог допуснал.
Разказват, че когато Шишман побягнал обратно през същия този ходник, забил една факла в земята и казал със сълзи на очи: Когато тая главня се разлисти, тогава отново ще има България! Така казват, но аз много не вярвам, защото съм бил на Царевец и никаква главня не съм виждал.
Избягал и цар Ясен и още много време се бил с турците в Софийско. А Шишман се затворил в Никопол с последната надежда синът му Фружин да доведе маджарска помощ. И пращал писма и повели до своите воеводи – до Баул и до Алдимир, и до другите по-скоро да съберат що ми са тука войници и по-скоро да дойдат с оръжията си в Никопол. Никой обаче не дошъл. Нямало ги и маджарите, защото кралят им повече го теглело към охолство и почести, отколкото към християнски подвизи. А клетият Фружин си изплакал очите и си протъркал коленете от молби, но нямало що да стори.
В това време Баязид вдигнал отново многочислена сган и тръгнал срешу власите на Мирчо войвода. А с него вървяли деспот Константин, крал Марко и Стефан Лазаревич. И яздил Стефан до дясното коляно на убиеца на своя баща. А Марко и Константин, като видели иконите и хоругвите на власите, много се нажалили, та се отделили от турците и застанали от другата страна до Мирчо войвода. Закипял бой. Накъсо речено, турците били победени. Деспот Константин загинал. А за крал Марко така и не се разбрало. Според едни го убил някой си сърбин на име Йован Доманович. Според други само го ранили и посестримата му самодива го приспала за триста години. И така, и иначе, върнал се Баязид посрамен обратно през Дунава. Влязъл той в Никопол, хванал Иван Шишман и го заклал за отмъщение. Така свършил този български цар.
Скоро след това Сигизмунд най-после тръгнал на поход, като събрал всичките западни войски – сиреч крале, князове, властелини, панове и кардинали, мощни и свободни люде. Вървял с него и Фружин. Нечестивият Баязид събрал и той множество от своите измаилтяни. Настанало сражение, кръвопролитие и погибел на началници и войни. И започнали християните да побеждават, но не щеш ли, дошъл Стефан Лазаревич със сърбите си на помощ на своя господар Баязид. Тогава се огънали рицарите и побягнали, а Сигизмунд пръв побягнал. Започнало клане невиждано и нечувано, а Фружин бил спасен по чудо от реката, която вместо да го удави, изхвърлила го на един малък остров. Имал още да се мъчи. Но и Баязид, нищо че бил победител, и той бял ден не видял, защото от слънчевия изток се вдигнали агарянските чада със своите войски. И тия го хванали, та го затворили в желязна клетка, за да го развеждат и показват по селата. И пукнал нечестивецът в голямо нещастие, като оплаквал горчиво съдбата си.
Тогава Фружин събрал всички българи, прогонили те турците от нашата земя и поставили на главата му Шишмановата корона. Ех, Царевград Търнов не могли да вземат, но пък даже и старият Асен с брат си Петър много време не успявал да влезе във Велики Преслав. Проводил Фружин пратеници при сърбите и при ромеите заедно да изтикат измаилтяните отвъд проливите и да се свърши, но онези много се били възгордяли и даже и за цар не го признавали. А турците, като видели голямото несъгласие между християните, окуражили се, дошла им силата и пак вдигнали война, а Фружин се чудил и маел как и накъде. Бил се колкото могъл, но накрая се принудил да побегне през планините, гладен и жаден, гол и бос. Докретал някак си до Радомирско и поискал хляб, вода и дреха. Ала всички врати се захлопнали пред носа му, защото турците търсили Фружин под дърво и камък. Не са лоши хора радомирци, но като дойде бурята, гледат да превият глава и да се скрият при жената и децата. Не им се мре за нищо и никакво. Точно пък те ли ще оправят царщината?..
Така се скитал царят немил-недраг и тука и щял да си умре за вечен позор наш, но по Божията воля го прибрала една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Тя единствена се осмелила. Така станало, мисля си, защото не била българка по род, а произхождала от латинските рицари, които някога Калоян зас