автор: Remembrance

Той погледна към нея и я погали по лицето.
- Как може да кажеш, че съм се усъмнил в любовта ти?
- Не бях аз. Тя беше...
- Тя е ти.
Тя се взря сериозно в очите му.
- Кажи ми какви са страховете ти. През целия път се борим с тях, не е моментът да се затваряш и да се бориш сам.
- Не е просто до страхове, не е просто до съмнения. Пуснал съм зверовете в нашия свят, разбираш ли?! Това е ужасно, това най-много ме плаши. Как аз ще опазя теб от самия себе си?
- Това важи за всички ни. Как да се пазим един от друг. Хората се нараняват ежедневно, постоянно.
- Искам да те опазя, но има нещо, което ме боли.
- Кажи ми - лицето й се доближи до неговото.
- Онези думи, които ти каза да повторя, онези от оазиса...
- Да?
- Ти не ми отговори на тях. Тогава нищо не каза! Тръгна си от шатрата, отиде някъде другаде и нищо не ми отговори!
Тя тъжно го погали по лицето.
- Съжалявам, че така си го приел. Тогава, когато ти ми ги каза, бях в особено състояние. Чух те много добре, чух всяка дума, запомних ги, но не бях в състояние да ти отговоря. Бях изгубила себе си, трябваше първо да се върна към смислено състояние, за да мога да ти отговоря.
- Можеш ли да ми отговориш сега?
- Всъщност аз ти отговорих и преди, но тихо в сърцето си. Казах ти, че бих посветила пътя си, за да растеш и за да си истински с мен. Казах ти, че бих искала да се събуждам и заспивам с теб. Всеки един миг след това ти показвах, че те обичам и че винаги това ще е така.
Той наведе глава.
- Този път ни научи на много. Но най-вече разбрах едно. Че трябва да се грижа за теб, че трябва да те пазя. Страх ме е, че няма да се справя. Страх ме е, че съм твърде слаб. Мразя се, когато изпадам в чувство на несигурност или на ревност.
Бяха се отдалечили на известно разстояние от другите и той си позволи да извади знаците от джоба си. Показа й ги.
- Подчинение?
Той кимна.
- Трябва да подчиниш последното съмнение в себе си. И така да правиш с всяко друго, което се появи.
- Ти нямаш ли съмнения?
- Съмнения в какво? В живота ми ли? Че не ми принадлежи? В любовта ти ли? Аз знам, че ме обичаш. Че не мога да те опазя ли? Ще ни се случват хиляди неща, но аз ще те пазя близо до сърцето си. А ти ще ме пазиш до твоето. В какво да се съмнявам? Знам дори, че ти сигурно ще имаш отново съмнения. Кажи ми, да се съмнявам в какво?
- Добре. Съгласен съм. Ще го подчиня.
Тя кимна в съгласие.
- Докато не изчезнат всички, до едно.
- Какво ще правим с другата? С бедуина? Какво ще правим оттук занапред?
- То само ще си покаже. Важното е, че ръката ми е в твоята, важното е, че искаш да вървим по нашия път.
- Аз чаках хиляди години.
- А аз те разпознах.

Когато се върнаха обратно, ги завари почти празна поляна. Изчадието липсваше, както и бедуинът. Единствено другата беше там, но едва видяла ги, се затича и се сля с нея. А някъде в далечината той дочу песента на детско гласче.

/край/