автор: RockAround_theC_l_ock

Една, че две...,
че двадесет и две усилни
и паметни години… Боже,
за кой ли грях ръце всесилни,
издигна Ти, и нас наказа?
Да беше мор или проказа,
а то, градушка ни удари,
а то, порой ни мътен влече,
довчерашните ни „другари”
съвсем не са „другари” вече…

Че то, сами си ги избрахме,
че то, все „наши хора” бяха –
как всичко наше стана тяхно?
По-зле от турци ни и..ха (обраха)!

А ние, кротки и послушни,
отдавна бял ден невидели
си тръгваме, букета гушнали,
с надежда вол да се отели.
Но волът ще умре в браздата,
до него, верната Сивушка,
до край пестила „за оттатък”,
угасва като стара крушка...

И ето – тъжна върволица
забързани в калта и боси
от млади стари и дечица
отиват – черно зло ги носи,
там, сред нивята запустели –
завиждат... Живи – на умрели!