автор: Remembrance

Той се наведе и взе от тревата малък предмет. Някога сигурно блестял, но сега потъмнял от времето и със стар, трудно разчитащ се надпис. Той го пъхна в джоба си, с намерението да го разгледа по-късно.
Сега искаше да я намери.
Беше се отдалечила от известно време, и той не знаеше къде е. Бедуинът го изгледа и кимна.
- Скоро ще си тръгна - тихо каза той. - Няма да имате нужда от мен.
Той се усмихна.
- Прости ми за притесненията. Несигурен съм.
- В какво? - попита бедуинът. - Дали е твоя ли?
- Не търся притежание. Нямам нужда от робини.
- Какво търсиш? - попита бедуинът.
- Преди векове, преди много епохи и вселени, сме били едно с нея. Търсих я, до пълно изтощение. Мислех си, че вече няма надежда да я открия, а и тя да ме разпознае. Искам да се върна в Началото, когато не само сме споделяли пътя си заедно, но и когато ние самите сме били пътят.
- Изграждането на връзки между определени светове понякога може да е опасно - вметна бедуинът. - Особено, когато раздялата е била предизвикана от детонация.
Той се засмя.
- А понякога от големи взривове произлизат нови светове и те нямат нужда от разрешение, за да съществуват.
Бедуинът потупа коня си и се приближи.
- Какво е твоето притеснение?
- Че не мога да я опазя. Че не мога да я запазя. Искам да я гушна в душата си и да я топля там, без да ме е страх, че нечии ръце ще я изтръгнат от сърцевината ми. Страх ме е от бъдещето.
- Бъдещето не е нищо друго, освен наниз от днешни решения. Ти извършѝ твоята част, другите ще извършат своята.
- Но много често не става така. Много често се появяват трудности от нищото. Сякаш всички се наговарят срещу нас, без дори да осъзнават какво правят.
Бедуинът го погледна строго.
- Нима трудностите предопределят решенията ти спрямо нея? Нима близостта ти е производна на безоблачното време? Тогава горко й!
- Не! - извика той. - Ние вече преминахме през доста препятствия, и аз бях там, за да ги прескочим заедно.
Бедуинът продължаваше да го гледа почти ядосано.
- Ако се ръководиш от страховете си, никога няма да имаш това, което ти принадлежи по начало.
- Кое ми принадлежи по начало?
- Началото! - избухна в смях бедуинът. - След това светът се изгражда взаимно.
Тогава бедуинът свали покривалото от главата си, косите се разтлаха по раменете му, а очите му светнаха в очарованието си.
Едва сега той забеляза белега, който започваше от врата му и се спускаше надолу под дрехите към сърцето му.
- Понякога незарастналите рани не ни позволяват да продължим съществуването си - отбеляза бедуинът. - Тогава дори приемането на себе си не ни помага.
Той оглеждаше мистичната, но някак пресъхнала красота на бедуина, изпита от времето, и потъна в размишления.
- Като че ли не съм готов.
- За какво?
- Да потъна в света й.
Бедуинът поклати глава.
- Всъщност никой не иска това от теб. Нито пък тя.
- Но ние сме в сянката на нейното видение!
Бедуинът се усмихна.
- За колко ли още неща си се заблуждавал до сега... Вие сте във взаимните си видения. Тя изгражда онези, в които можеш да стъпиш без страх. Ти изграждаш онези, които тя да обикне. Но се появяват онези, в които се пресичате.
Той бръкна в джоба си извади металния предмет. Вдъхна върху него и го разтърка, за да изясни гравирания надпис.
Бедуинът го загледа.
- Намерил си знак? Това е прекрасно. Какво пише?
Той се взря с внимание в надписа, докато накрая го разчете.
- "Постоянство".
Изведнъж бедуинът се притесни, покри отново главата си и отиде да хване коня си.
- Наближават! Прибери знака!
Той се учуди.
- Някой приближава? Тук?