автор: Remembrance

Но докато казваше това, пред тях застана бедуинът и ги погледна хитро.
- Вие хора, никога ли не ядете? Животните са отзад на една поляна, заедно с целия товар. Нека се върнем.
Двамата се зарадваха, че го видяха. Още повече така се надяваха той да има отговори на техните въпроси. Намериха кротко почиващите си камили и кон, взеха храна и вода от багажите и седнаха на тревата. Докато се хранеха, мълчаливо оглеждаха наоколо, както и един друг. Накрая тя се осмели и попита бедуина:
- Къде сме?
Бедуинът свали покривалото от главата си и я погледна пронизващо.
- Ти правиш ли се или наистина не знаеш?
Тя преглътна притеснено и заби поглед в земята.
- Това е град, но не града, който видях от оазиса. Срещнах другата половина на душата си за кратко, но тя не може да се върне още при мен, защото каза, че не е времето й. Градът е така призрачен... Виждаме го, само когато започнем да вървим из него... И ми казваш, че се правя? Да, знам, че ние създаваме онова, което виждаме около себе си, но наистина съм в недоумение.
- Вие сте в сянката на бъдещето - изсумтя тогава бедуинът.
Двамата го погледнаха странно.
- Човече, обясни... - включи се тогава и той. При тези му думи бедуинът отново покри главата си. - И защо правиш постоянно това? Защо откриваш главата си само когато говориш с нея?
Бедуинът се засмя тихо.
- Нейното отношение ме предразполага да се разкривам. Искам да ме вижда онзи, който съм. Мисля, че това е част от нейната специална дарба и аз й го позволявам.
- Интересно - замисли се той. - Аз се чувствам с нея по същия начин, но не знаех, че действа така и на другите хора.
- Аз не съм просто другите хора - отговори бедуинът. - Аз съм част от нейното аз, от твоето аз.
- Но пред мен не желаеш да се разкриваш така, както пред нея?
- Това е нейната дарба. Ти се радвай на твоите си дарби - отсече бедуинът.
Тогава се намеси и тя.
- Когато дойде в оазиса и доведе камилите, каза че не знаеш коя съм, че не знаеш защо правиш това.
Бедуинът кимна.
- Така е. Спомняш си първия път, когато те видях... След това размишлявах за лицето ти, за тъгата ти... После открих и камилите... Поисках да ти ги дам... не знаех защо, наистина... Но като видях теб втория път, когато те усетих по-добре, когато поговорихме... постепенно всичко си дойде на мястото.
- Никой човек тук не е случаен - каза тихо тя. - Досега не сме срещнали никой, който да не е част от пътя ни.
Бедуинът се усмихна и докосна ръката й, при все че той се наежи до него и го погледна изкосо.
- Прости ми това своеволие - каза бедуинът и бързо отдръпна ръката си. - Съвсем спонтанно е, от нея извира такава сила...
След това той се изправи и разгледа наоколо.
- Задачата на този град е да ви накара да мислите. Всичко, което ще градите, ще е плод на вашето взаимно решение.
- Човече - каза тя спонтанно и се изправи до него - всичко е като приказка...
Бедуинът се обърна към нея и както в онази нощ, хвана лицето й за брадичката и каза:
- Ти си приказка...
След това бързо се отдалечи и подхвана коня си.
Той се приближи до нея.
- Следващия път просто ще изяде боя, честна дума - но докато казваше това, той осъзнаваше колко по-ясно ставаше всичко пред очите му и колко ценна всъщност беше тя... Имаше дарби, необходими и за другите хора... Всичко това беше много важно и той не искаше да бъде пречка. - Има хора, които просто искат да те докоснат, за да попият от силата ти... Това няма да ме ядосва. Но да му мислят, ако поискат да ме изместят. Тогава ще ги съсипя.
Тя се усмихна на яда му и хвана ръката му.
- Никой няма да те измества.