Свирна свирка, влакът раздвижи вкочанените си стави и малката гаричка започна да се дърпа срамежливо назад.
В същия момент Физкултурника нахълта в нашето купе.
- Свободно ли е? - каза и се тръшна на седалката.
Във въздуха полъхна на спортни рекорди, физкултурни усилия и още нещо. Вторачихме се нелюбезно в прашните му кецове.
- За малко щях да изтърва трена - съобщи свойски той и с професионална сръчност разтри двуглавия си бедрен мускул.
- Още няколко секунди и... - обади се предпазливо някой.
- Какво от това? - каза строго Физкултурника. - При всички случаи щях да го настигна. Запомнете, че моят организъм е трениран.
- Мисълта ми беше за друго - размърда се някой под него.
- Пардон! - извини се Физкултурника и веднага се премести на съседното място.
- Няма нищо - пое въздух дребното жилаво Старче. - Моят организъм е трениран не по-зле от вашия.
Усмихнахме се вежливо. Но Физкултурника постави въпроса сериозно и точно:
- А къде?
- Летовище "Сините зъбери". Бях там...физкултурник!
Погледнахме го изненадани. Едва сега забелязахме, че гърдите му са окичени с дузина спортни значки. А може би медали?
Старчето явно се наду:
- Всички, които минаха през моите смени, покриха рязряди.
Физкултурника разкърши с привично движение трапецовидния си гръбен мускул. После, напълно логично, зададе втория си въпрос:
- И как?
Старчето направи, посредством показалеца си, лек масаж на плешивия си теменен мускул и започна:
- Моят девиз е: "една кофа пот - един месец живот".
- В повече или по-малко? - осведоми се Единствената дама в купето.
- Моля? - каза с желязна интонация Старчето и Дамата млъкна сконфузена.
- Например вие знаете ли - продължи, фиксирайки я, - че ежедневно в организма умират милиарди клетки и се раждат два пъти повече? Моля, без апострофи. И откъде, мислите, се взема материал за новите клетки? От въздуха ли? Ха-ха. Впрочем, Аристотел счита за градивна основа именно въздуха - нещо абсолютно погрешно. Други приемат за такъв материал огъня или водата и разбира се, също грешат. Но откъде тогава организмът черпи сили? От храната, съня, полезното четиво, спортуването на "тото", бирата? Нищо подобно. Запомнете - от физ-кул-ту-ра-та! А най-важното условие за нея е - тук Старчето извиси глас - режим, режим и пак ... - тук се закашля от напрежение. Така. А сега си представете следното.
Ранно утро. Само след час руменото слънце ще позлати върховете на боровете. Над поляната се стеле лека мъгла. В мъглата плуват неясни фигури - моята смяна е вече на крак, летовниците заемат местата си, за да започнат любимата си ведрина! Униформа - черни шорти, бели фанелки. Изключения - никому. Аз не съм злобар, но съм безкомпромисен!
Започваме с леки, общозагревателни упражнения. Следва крос през пресечена местност, отначало - километър, на втория ден - два и така нататък. Обаче, неколцина скоро се изхитриха - започнаха да пробягват разстоянието по шосето. Добре. Аз пък въведох бягането с гирички. Първия ден - една, на втория - две и така нататък. Но кръшкачите отново се приспособиха - криеха гирите по храстите и си тичаха както преди - неефективно. Добре, аз не съм злобар. Но бях принуден да взема мерки - увеличих наклона на маршрута до 45 градуса. Естествено, при това положение кросът отнемаше все повече време. За сутрешна закуска не можеше и да се мисли - накрая тя отпадна от самосебе си.
Ще споделя, че лично аз съм против излишествата. Добро впечатление, например, ми правеха онези летовници, които след кроса се отказваха и от обяда, предпочитайки веднага да полегнат някъде на въздух. А други вършеха точно обратното - ядяха без мярка, денонощно ядяха. Такива аз издирвах щателно и насочвах към специален гимнастически комплекс за отслабване.
Разбира се, винаги съм имал предвид, че човешкият организъм е несъвършен, тоест капацитетът му на натоварване е твърде ограничен. Ето защо понякога следобед, наместо задължителните спортни игри, провеждахме леки, ободряващи излети. До гранична застава, до метеорологическа станция или просто - до най-близкия павилион за безалкохолни напитки. При това съчетавахме физкултурната с културно-масовата дейност. Крачейки бодро към излетната цел, ние разглеждахме пресата или изнасяхме беседи, обсъждахме филм или разучавахме планинарски песни. Нали знаете онази, за Мальовица? Също за еделвайса. И така нататък. Всеки се включваше в мероприятията според възможностите си и предпочитанията. Едни изявяваха желание, докато вървят и пеят, да разглеждат природата наоколо. Други разглеждаха книги, списания. Последните следваха мое специално указание - не за друго, но понеже някои се опитваха да спят в движение - периодически те трябваше да разказват прочетеното на глас. Жените в това време плетяха или изкърпваха чорапи, децата се занимаваха по своему и така нататък.
Но да се върнем на въпроса. В началото споменах и пак ще повторя: всички мои хора покриха разряди. И то не един и два. А някои - и повече. Скъп спомен ще остане за мен постижението на онзи скромен, безименен летовник, който часове преди края на смяната и веднага след прощалния крос изкачи триметрова стена, прескочи ров, широк седем метра и пробяга разстоянието до най-близката гара за рекордно кратко време! Случаят, разбира се, е протоколиран. Неотдавна аз го изнесох пред огромна аудитория специалисти и получих, освен овациите, ето това - значката "Младост", трета степен!
Бяхме зашеметени. Едва посмяхме да я зърнем с крайчеца на очите си.
"Така-така, така-така..." - потракваха зловещо колелата на влака.
- Вие къде? - запита сурово Старчето.
Забелязахме, че Физкултурника се беше присламчил към вратата и здраво стискаше дръжката й
- Аз слизам - заяви той с крайно неуравновесен глас. -
Току-що си спомних - тук някъде наблизо живее един мой добър приятел. Не сме се виждали от деца. Ще го диря под дърво и камък, но непременно ще го...
И наистина взе, че слезе.
- Изглежда, прекалих - натъжи се изведнъж Старчето. - Повярвайте, това беше само шега.
- Как - запита някой плахо, - вие не сте ли...
- Разбира се, че не съм - каза Доцента по римско право, тоест Старчето.
И дори се легитимира.
Това взриви бента - бликна неудържим поток от смях!
- А значките са за колекцията на внука ми.
Нов взрив от смях!
Обаче Единствената дама се нацупи:
- Вие наистина прекалихте. бидихте незаслужено бедния Физкултурник.
Тогава Доцента каза тихо, загледан в някаква си точка в безкрая:
- Защо? Може би нещо от това някога, някъде се е случвало...
Тогава локомотивната свирка изпищя като прозрение и раздра до кръв сърцата ни.