Никой не разбра колко продължи съня им. Но когато се събудиха, имаха чувството, че е минала цяла вечност. Бавно се изправиха. Той и тя бяха един пред друг, бавно разглеждайки се, усещайки се взаимно, за кратко поглеждайки през рамото на другия, за да видят какво става наоколо.
Слънцето беше високо горе и беше горещо, но не тази горещина ги смути. Вътре в тях имаше едно ново усещане - за топлина и вечност, за болка и щастие, за мрак и нежност, за светлина и страст - което ги държеше неподвижни, неспособни дори да пожелаят да мръднат в каквато и да е посока.
Дишаха и вкусваха дълго време присъствието на другия - онова ново чувство, което ги завладя и покори.
- Какво ми стори? - попита тихо той накрая, взирайки се в очите й.
Тя премигна кротко, без да знае какво да отговори.
Тогава той чу детски смях в далечината и подскочи.
- Този смях... този глас.... познат ми е....
Тя се огледа.
- Нищо не чух...
- Момичето... тя... дали се е родила?
Той се раздвижи, направи няколко крачки в страни и едва сега започна да осъзнава нещо много съществено. Наоколо нямаше и помен от пясъци, нито от пустиня. Краката им потъваха в тъмнозелена, гъста и ароматна трева. С всяка крачка напред той успяваше да види още и още. Пред него се разкриваха дървета, цветя, пейки... Това беше парк... Невярващ на очите си, той се обърна и понечи да се върне към нея, за да види и нейната реакция.
Вместо това замръзна на място. Пред нея стоеше другата половина на душата й. Двете мълчаливо се наблюдаваха, дори и да споделяха някаква информация, беше единствено и само с помощта на мислите си. Не след дълго другата й половина просто изчезна и той усети болка в сърцето си. Бързо се приближи.
- Какво стана? Защо изчезна тя? Как въобще е дошла тук?
Тя се обърна към него и той усети тъгата й.
- Не е дошло времето й. Каза, че още не е дошло времето й да се върне при мен - повтори тя думите си, с приведена глава. - Но поне знам, че е свободна от затвора си.
- Тя... тя не иска да се върне при теб?
- Не, не че не иска... не е времето й...
- Но нали търсихме нея? Нали трябваше да я откриеш, да я освободиш?
- Тя вече е свободна. Свободна е заради мен... аз съм го направила, като съм се отделила от крепостта. Крепостта я няма. Но още не е дошло времето й да се върне при мен.
Той поклати глава леко недоумяващо, но все пак й се довери.
- Значи трябва да се изпълняват още неща? Още нещо липсва?
- Да. Още нещо липсва. Къде сме? - попита тя накрая, оглеждайки се. Хвана го за ръка и го придърпа, крачейки напред. Тогава пред тях се разкриха и езеро, и мост, скулптури... различни красиви неща, които той не беше видял преди това.
- Къде е бедуинът? - тихо прошешна тя. - Видя ли го, когато се събуди?
Той поклати глава отрицателно.
- Странно е това, не мислиш ли... че виждаме нещата наоколо, само след като направим крачки напред. Твой ред е.
Той я дръпна напред и я поведе. Намериха се на края на парка, видяха улици и сгради...
Той застина на място.
- Няма жива душа...
Тя кимна.
Наоколо наистина нямаше никого. Въпреки вятъра, поклащаш листата на дърветата, светлината от яркото слънце... Всичко тънеше в тишина.
- За Бога, къде сме? - запита се тя и въздъхна.
Той я прегърна през рамо и каза тихо:
- Знам, че ти си до мен. От тук насетне другото ще го разберем. Хайде да поогледаме.