автор: rumlas

из Магическата „Плиска”

Още при първото си посещение в близкия супермаркет забелязах, че се предлагаха огромен брой български стоки, предимно консерви. И в това едва ли имаше нещо чудно, тъй като по онова време страната ни бе позната на света като селскостопанска държава. Реколтата от плодове и зеленчуци бе толкова завидна, че се получаваше излишък, който бе най-осезаем при чушките и доматите. Така болшинството от тази продукция се консервираше и изнасяше в чужбина.

Колкото и невероятно да звучи, предлагаха се всякакви пюрета от споменатите зеленчуци, само не и във вид на лютеница. Причината така и не я разбрах. Ето защо бяхме принудени да си я приготвяме сами. Размесвайки ги в различни пропорции, получавахме и различни вариации. Когото и от нашите немски познати да почерпехме, всеки оставаше очарован от превъзходния ú вкус.
Отделно се предлагаха само чушки или само домати, цели, нарязани, белени или небелени, в буркани или в консерви. Имаше и грах, кисели краставички, боб, гъби и люти чушки. За пресни плодове или зеленчуци, както и за нектари или компоти – да не говорим! Асортиментът им тук със сигурност бе по-богат, отколкото в самата държава-производител.
Тези факти обаче не означаваха, че си живеехме като царе. Напротив, лишенията се оказаха сериозни. Да вземем например бозата. В Берлин никой не бе и чувал за нея. Поради това се наложи да се обърнем за съдействие към художника на Центъра – другаря Василев.
Другарят Василев рисуваше веднъж годишно, и то в периода преди отбелязването на националния празник на България в Германия. През останалото време събираше идеи и вдъхновение. Щом наближеше моментът, се захващаше със задачата си, подобно на домашен любимец – втора ръка, подушил шанс да се превърне в първа. Смесваше багрите, нанасяйки ги с привидна лекота върху огромното бяло платнище и в резултат се получаваше, както самият той твърдеше „велико произведение, което ще остави незабравим отпечатък върху всички, които разбират от изкуство”.
Чудно защо, но сякаш никой не бе в състояние да го интерпретира.
― Напрегнете мисълта си, другари! Как е възможно да се заглеждате по облаците и да ги оприличавате на най-съкровените си идеали, а тук – да не виждате очевидното?! Че то е същото, само дето е малко по-червено! Цветът на революцията, на пролетариата, на победата, другари!
― А-а, това ли било?! Вярно бе! Как можахме да не го забележим? ― питахме се ние, подхилквайки се зад гърба му.
― Изкуството, освен жертви, изисква и голяма доза въображение! Абстракция се нарича това. Но какво пък – всички по-известни художници са били признати едва след смъртта им. Явно и с мен ще стане същото!
При тези му думи изведнъж прогледнахме, или поне се престорихме, че виждаме. Все пак човекът се бе старал. Не биваше да остава разочарован. Освен това, за нас той играеше огромна, много по-съществена роля, защото бе известен и с кулинарните си наклонности. По някакъв начин бе успял да получи напитка, досущ като бозата. Рецептата обаче я пазеше в тайна и не я споделяше с никого. Казваше единствено:
― Ако някой желае да пие боза, нека донесе два нектара от дюли и моркови и една бутилка „Клуб кола”. Останалото е от мен.
Носехме му ги, а той се усамотяваше в ателито си и малко по-късно, не щеш ли - хоп! - и бозата бе готова. Притежаваше леко плодов аромат, но иначе бе резлива, а и цветът ú напълно отговаряше на оригинала.
Друго голямо лишение се оказа киселото мляко, сиренето и кашкавалът. Всъщност, кисело мляко нямаше. Предлагаха се всевъзможни подобия, но те, освен с непривичен вкус, бяха и по-редки като консистенция. Наименованията им „сметана”, „йогурт” и „извара”, подсказваха, че тук ставаше въпрос за нещо коренно различно. Проблема го решихме, като още през първата си отпуска донесохме истинско кисело мляко от България и започнахме да го заквасяме.
И със сиренето ситуацията бе същата. Такова освен че нямаше, се оказа, че бе и напълно непознато. Едва към края на престоя си открихме едно магазинче в Западен Берлин, където събственикът - турчин - си беше направил сандвич и така го забелязахме. Обясни ни, че го произвеждал от краве мляко, тъй като овче не можел да намери, а и количеството му не било голямо, защото задоволявало, така да се каже, собствени нужди. Предложи да ни заделя по бучка-две на месец и ние, разбира се, приехме, без да се замислим.
С кашкавала положението бе друго. Асортиментът бе огромен, но на вкус по-скоро бе еднакъв. Различаваше се по миризмата, но и по големината на дупките. Колкото по-големи бяха те, толкова по-миризлив бе той. При някои разновидности „уханието” едвам се издържаше. Немците обаче го възприемаха обратно. Миризмата за тях означаваше качество и висок стандарт.
Какво да кажа за саламите? Видовете нямаха край, но всички бяха от малотрайните. Вкусовете им бяха най-различни. Едни бяха приятни, други – не чак толкова. Нямаше нито един, който да е сух или шпеков, а за нещо подобно на луканка, да не говорим! Използвахме всяка възможност, за да си ги набавим. Това ставаше през отпуските ни, но и когато ни гостуваха близки или роднини от България. Не пропускахме да им поръчаме по няколко.
Спиртните напитки и цигарите се предлагаха в специализирани магазини. Те бяха отлично подредени и заредени. От тях можеха да се закупят български цигари, марка „Стюардеса” и „БТ” (за износ и на латиница вторите се изписваха „ВТ” и германците шеговито ги наричаха „Булгаришер Тод” = българска смърт), бели и червени вина и разбира се – великата „Плиска”. Въпреки че бе доста скъпичка за времето си, трудно можеше да се намери. Културният център разполагаше с магазин, където освен всевъзможни български стоки и сувенири, се предлагаше и този вид напитка. И тук тя биваше изкупувана моментално. Явно качеството ú бе всепризнато. В безброй спорни ситуации тя се оказваше онази малка частица сила, която иначе все не достигаше за справянето с даден проблем.
Нещо повече. В Германия този еликсир отваряше врати. За първи път го осъзнах, когато ме записаха в тамошното училище, при положение, че не говорех и една дума немски. Техници, автомонтьори, лекари – всички бяха готови да извършат чудеса от храброст, само да се доберат до него.
Същевременно, нямаше българин в Германия, който да не разполага с поне един кашон от чудодейната напитка, пазейки я именно за някой по-специален случай или за преодоляването на дадено препятствие. Интересно как праволинейните и подобни на кон с капаци германци омекваха, проявяваха състрадание, услужваха или просто бяха готови да ти помогнат, нарушавайки собствения си ред и дисциплина, в които допреди малко се кълнеха.
Навремето си мислех, че „Плиска”-та е известна единствено в Източна Германия, но когато закупих една лека кола от Нюрнберг, се убедих в обратното.
По стар български обичай, ей така, за всеки случай, взех със себе си няколко бутилки от нея и се отправих за Германия. Спазарих се с продавача за цената и понеже той ми направи отстъпката без коментар, реших и му подарих една. Погледна я, очите му светнаха, изправи се, сякаш си припомняше новобранството при получаването на предпоследна заповед и рече:
― Айн момент, бите! ― след което изчезна.
Петнайсетина минути по-късно се появи и обясни, че в знак на благодарност бил заредил колата с гориво догоре (в автокъщата имаше две колонки за гориво, едната – с бензин, другата – с дизел, но принципно автомобилите се предаваха на клиентите с минимално количество, достатъчно да се доберат до някоя близка бензиностанция). Счетох, че това е прекалено великодушно от негова страна и му подарих още една. Немецът пак подскочи и отсече:
― Айн момент, бите! ― и отново изчезна.
Забави се близо час. Тъкмо реших да го зарежа, когато изникна изневиделица и сподели, че бил монтирал в автомобила радиокасетофон марка „Блаупункт”, с четири тонколони и еквалайзер (наистина, касетофон в началото липсваше).
Този направо прекали. Извадих още една бутилка „Плиска” и му я подадох. Благодарих му за усилията и му заявих, че повече нямам нужда от каквото и да било (нямах време, бързах да тръгна обратно за България, а ми предстоеше и техният КАТ, където трябваше да взема транзитни номера). Но уви, нямах никакъв шанс.
― Айн момент, бите! ― Удо, така се казваше продавачът, стана за трети път и се изпари.
След 30 минути дойде и ми съобщи, че бил добавил и четири броя зимни гуми, заедно с джантите, като две сложил в багажника и две – на задните седалки, за което ми се извини.
В сака си имах още една бутилка „Плиска”. Погледнах часовника си, видях, че закъснявам и затова не посмях повече да му я предложа. Опасявах се да не вземе да изчезне отново нанякъде и да се наложи да го чакам сума ти време. Казах му, че бързам и че трябва да ходя до ТЮФ (КАТ), след което го попитах къде се намира.
― Айн момент, бите! ― зацикли Удо на тази тема, врътна един телефон, съобщи на някого, че има работа и ми предложи да дойде с мен, за да ми съдейства.
Малко по-късно пътувахме към ТЮФ-а.
― Нах линкс, йетцт рехтс, имер гераде аус! (наляво, сега - вдясно, все направо!) ― направляваше ме Удо и ето че пристигнахме.
Паркирах във вътрешността на един огромен двор. Навсякъде бе пълно с народ. Погледнах за не знам кой път часовника си и въздъхнах. Удо забеляза притеснението ми и ме насочи към главния вход.
― Кайн проблем! Кайн проблем! ― повтаряше ми той.
Проблем наистина нямаше. Служителките стояха зад нещо като рецепция и подканяха клиентите да се обръщат към тях. Имаше доста свободни служителки. Отправих се към най-близката, а тя нагледно ми показа, че не би желала да ми губи времето:
― Гутен таг! Имате ли документ за покупко-продажба?
― Да! ― отговорих аз и и го показах.
― Ще изнесете ли автомобила в чужбина?
― Да!
― Нуждаете ли се от застраховка и за колко време?
― Да! ― и веднага избрах най-краткия срок.
― Как ще платите: кеш или с карта?
― Кеш!
― Моля, платете и идете да си получите регистрационните табели в барака № 8!
Даде ми застраховката и разни други бележки и ми пожела всичко хубаво.
На касата пред мен имаше пет-шест човека. След броени минути платих и се отправих да търся барака № 8. Това не бе трудно, защото над главния вход висеше транспарент, на който, подобно на карта на зоологическа градина, бяха обозначени администрацията, паркингът и отделните бараки. Бързо се ориентирах в обстановката и след миг се озовах на прага ú.
Вътре отново имаше няколко човека и само един работник. Вземаше квитанциите, записваше нещо в една тетрадка и започваше да реди буквите и цифрите в матрицата на пресата, която отпечатваше номерата. Поставяше в специален отвор лист алуминий, следваше изсъскване и номерът бе набит, а табелата – изрязана.
Следващият етап от технологичния процес бе напълно автоматизиран. Една малка поточна линия транспортираше табелите до някаква машина, която им нанасяше боята, при това последователно. Фонът бе бял, в единия край – червен. Буквите и цифрите пък бяха черни. Оттам табелите продължаваха пътя си през сушилнята. Щом напуснеха и нея, бяха готови и топли като прясно изпечен хляб.
― Бите шойен! ― изрече работникът и ми подаде номерата.
― Данке! ― отвърнах аз с едно на ум, сякаш все още очаквах нещо да се закучи.
Но уви, това бе всичко. Грабнах номерата и хвърляйки един последен поглед към вътрешността на не повече от десет квадратни метра широката барака, си тръгнах. Удо ми помогна с поставянето им и ми предложи да изпием по едно кафе. По навик отново погледнах часовника си и установих, че откакто бях дошъл в ТЮФ-а, бяха изминали точно 19 минути. Съгласих се.
Докато се наслаждавахме на шварца, Удо ми разкри как бил на ски-почивка в Боровец, колко много му харесало там и как се научил да пие по снежните писти чай с коняк. Именно тогава пробвал и „Плиска”-та. От този момент молел всеки, който пътувал до България, да му носи от нея. Това обаче се оказало несигурно, тъй като познатите му също я опитвали, харесвала им и количеството, което взимали със себе си, оставяли за тях, докато на Удо обяснявали, че не са могли да я намерят.
Бръкнах в сака, извадих и последната си бутилка „Плиска“ и му я подадох. Удо прие трудно, но прие. Сбогувахме се и ето че „най-после” можех да се отправя към България.
С четири бутилки „Плиска“ се добрах без презареждане до Белград (колата бе мерцедес 200, дизел), слушах си музика, при това качествена, и получих като подарък цял комплект зимни гуми заедно с джантите. Единственият проблем бе, че колата не бе за мен. В случая правех услуга на един приятел.
Съпругите на българските дипломати и онези на обслужващия персонал също разчитаха на помощта на „Плиска”-та. Записваха се за шофьорски курсове, а когато се явяваха на изпит, бутилките бързо сменяха притежателя си. Дори и полицаите от изпитната комисия бяха безсилни пред нея. Макар и с цената на неимоверни усилия, все пак успяваха да се овладеят, оставяйки някои от по-неподготвените кандидатки за следващия път. Така и жените се сдобиха с шофьорски книжки – повечето от първия, други – от втория или третия път.
Между тях имаше и един мъж, който даваше вид, че е специалист по всичко, но с автомобилите бе, меко казано, скаран. Казваше се Костов и изпълняваше ролята на търговско аташе. (Разбираше от търговия, колкото един папагал от сняг!) С други думи, принадлежеше към онези другарчета с малките и умни кръгли личица, чиято дейност се състоеше в наблюдението и доставянето на информация на началниците си, известни предимно с партизанските си имена.
Костов бе простоват човек. Дошъл от село в големия град, бе получил куп привилегии, с които не знаеше какво да прави. В София му осигурили апартамент, добра заплата, диплома, шофьорска книжка, даже и шофьор. Именно от разговорите си с шофьора научил, че колите в службата им били „автоматик” и че се „движели сами”.
Не щеш ли, го изпратили на работа в Германия. На български трудно се изказваше, камо ли на немски. Въпреки че интелигентността му не надвишаваше първата сигнална система, според учението на Павлов, бе естествен и земен човек. Обичаше майтапите, лензеше се и говореше, общо взето, онова, което му паднеше на езика. От всяка част на тялото му лъхаше задоволство и позитивизъм.
Като отговорник за магазина към Българския културен център в Берлин, Костов имаше достъп до определен брой стоки, предназначени за износ. Така, благодарение на него и другите сътрудници се сдобиваха с тях. Правеше услуги на всеки, без да се замисли и от сърце.
Наблюдавайки лекотата, с която жените уреждат шофьорските си книжки реши, че и той трябва да опита. Както вече споменах, Костов притежаваше свидетелство за управление на МПС, но то му било издадено без изпит. Сметна, че няма да е зле, ако вземе да изкара един курс на обучение, записа се с още няколко жени и тръгна да се учи.
Жените се справяха, Костов – не. Придобиваха умения, Костов – не. Изпита по теория жените взеха от първия път, Костов – от петия. При това, човекът раздаваше „подаръци” с кашони.
Никога досега не бях срещал мъж, който да е по-некадърен от една жена при управлението на автомобил. Странно, но Костов сякаш беше антишофьор. Правеше всичко наопаки. Инструкторът му казва да даде газ, а той натиска спирачка. Или, опитва се да потегли, без да е превключил на скорост. Увеличава оборотите, моторът реве, та чак буталата ще се стопят, Костов трепери, поти се и стиска волана, но колата не помръдва. Така и не можа да се примири с факта, че автомобилите могат да са или с ръчни, или с автоматични скорости. Заяви, че това бил и основният им недостатък, тъй като бил свикнал на автоматични и ако си купел кола, то тя задължително щяла да бъде с такива.
Конякът свърши, но Костов още не бе изкарал изпита. Инструкторите явно не желаеха да поемат толкова голяма отговорност върху себе си и му препоръчаха да се откаже.
Един ден Костов сподели, че му бил даден последен шанс.
Толкова много пътни полицаи, събрани на едно място, не бях виждал. Паркираха откъм задната страна на Центъра – там, където се зареждаше магазинът. Наотвориха багажниците на патрулките си, а Костов взе да ги пълни с какво ли не. Коняци, ракии, вина, цигари – всичко. Мисля, че ги запаси за години напред. После се качи в едната от тях и всички изчезнаха. След обяд се появи наквасен до козирката, но с неизменната си усмивка и гордо размахвайки новата си немска шофьорска книжка.
Още същия ден помоли баща ми да го придружи до Западен Берлин, за да си купел автомобил на старо и понеже не бил на „ти” с шофирането, да му го докара до тук. Така и стана.
Автомобилът бе бял форд таунус с две врати. Но не личеше да е автоматик. Костов обаче бе убеден в противното. Независимо от споровете по въпроса, колегите му препоръчаха възможно най-скоро да се качва на колата, понеже именно така човек най-лесно свиквал с нея.
Рано сутринта на следващия ден целият личен състав на Центъра, заедно с жени и деца, се бяхме строили, за да го изпратим. Някои му предложиха да излезе на главната улица и поемайки по нея направо, да се включи в магистралата за Лайпциг, да се движи по нея все така направо и щом наближи града, т.е. след около 160 километра, да обърне и да се върне обратно.
Костов прие. Настани се във форда, сякаш му предстоеше изстрелване в хиперпространството. Безкрайно развълнуван и под непрекъснатите наставления на колегите си, потегли едва-едва.
Колата подскочи и угасна. Костов се запоти. Запали, но задържа ключа в крайно положение. Чу се неприятното стържене на стартера. За миг застинахме в болезнени гримаси и запушихме ушите си. Три секунди по-късно се усети и го пусна. Напрегна сили, смръщи вежди и успя да отлепи от място. Зави по главната улица, скривайки се от погледите ни.
Очаквахме го да се прибере към обяд, или най-късно до 14:00 часа. Всеки нормален шофьор би взел разстоянието за не повече от четири часа. Ние му дадохме шест.
Часът наближаваше 17:00, но от Костов следа нямаше. Взехме да се тревожим. Излязохме на булеварда и се заоглеждахме. Тъкмо решихме да го пуснем за издирване, когато появявайки се из пресечката отзад, натисна клаксона и ни изненада. Спуснахме се към него и наобикаляйки го, сякаш бе най-нашумялата филмова звезда, го засипахме с въпроси:
― Хайде бе, човек, какво стана? Всичко наред ли е? Как е колата?
― Екстра е! Но трябва да ви призная, че се държа странно. Двигателят ú ръмжеше, сякаш съм вдигнал 200, а всъщност се движех с 40 км/ч. Не пожела да вдигне повече. Освен това, забелязах, че харчи и доста бензин. Май ще се наложи да я карам на сервиз, за да ú направят диагностика.
― Абе, Костов, ти скоростите сменяше ли ги изобщо? ― попитаха го двама-трима.
― Че те не се сменят, нали е автоматик! ― отвърна той.
― Кой ти каза, че е автоматик, бре? Та ти си карал през цялото време на първа скорост! Нищо чудно, че колата не е могла да вдигне повече от 40 км/ч и че е харчела като фадрома. Как само не са изхвърчали буталата?! Ръмжела била!