Една невинна сива птичка
се влюбила във роза бяла.
Била готова тя на всичко
за нейната любов изцяло.
По цели нощи този славей
възпявал с песни свойте чувства.
Със трели хубостта й славел
и пресъздавал я в изкуство.
Но с злост се розата присмяла
на песента му извисена.
"Ще бъда твоя, но не бяла,
а стана ли на цвят червена."
И дълго славеят унесен
се взирал във цвета й скрито.
Изпявайки последна песен
допрял гръдта си до бодлите.
От мъка птицата умряла,
целувайки цвета ранена.
Сменила краската си бяла
тогава розата с червена.
Поуката се крие толкоз
не в мъдрост, а в страстта себична,
че любовта се ражда с болка
чак след смъртта на тази птичка.
Накрая розата червена
сбогувала се със живота:
чрез егоизъм оцветена,
увехнала сама-самотна.