Като цвете
ще разцъфне
зората
на твоето сърце...
И най-скъпо мое,
ще поемеш ли
в съдбата си
и моите ръце?
Тя ровеше с крак в камъчетата наоколо, едва долавяйки дневната светлина, която се процеждаше в шатрата. Изведнъж той застана на входа. Тя повдигна очите си и го загледа. От очите му струеше тегота, която той се опита безуспешно да прикрие. Усмихна се и й кимна. Тя се усмихна в отговор.
- Непознатият човек... той ми каза да взема храна... Къде тук можем да намерим храна, знаеш ли?
Той се приближи, леко обнадежден, че тя си е припомнила, и приседна на земята пред нея.
- Как може да съм бил толкова сляп досега - едва промълви той, като се протегна и докосна падащата върху раменете й коса. - Не те давам и за половината човечество на земята. Не, и крал на цялото земно кълбо да ме направят, не ми трябва. Знаеш ли, повече от всичко, всъщност искам да бъда до теб. Не знам къде ще си - в неземни места или в земни укрепени градове, ако трябва и на прага им ще стоя, но ще съм близо до теб.
Очите й започнаха да възвръщат сетивността си.
- Ти си животът... Но аз не знам какво да правя с живота, разбираш ли? Досега всички са ме изцеждали, за да съществуват. А ти се изливаш, за да съществувам аз! Искам и аз да бъда същото за теб! - очите му светеха, докато той осъзнаваше и споделяше тези думи с нея.
Тя стоеше безмълвна. Погали го по лицето, изправи се и отиде до входа на шатрата.
- Дали не сме обречени да живеем цял живот в пустинята? - тихичко промълви накрая.
Той стана и се приближи до нея. Беше ли чула изобщо думите му? Отчаяние ли я беше обзело? Толкова дълбоко, че да забрави, че има посока? Той прегърна раменете й и вдиша косите й.
Тя се обърна и го погледна.
- Ще се разходя малко, извини ме. Трябва да свърша нещо.
Учуден, почти обиден, той кимна.
Тя не търси дълго. Намери мъжа, оседлаващ камилата си, с приготвени багажи до него. Тя застана тихо до него и гледаше сръчността на загорелите му ръце. Мъжът я усети още отначало, но продължи с дейностите си. Накрая тя каза:
- Кога изгуби мечтите си?
Мъжът се спря за миг, но без да се обръща, промълви:
- Когато ти изгуби твоите.
Тя кимна.
- Сигурно си безкрайно изморен от това вечно пътуване. Защо го избра? Защо не излезеш от тук?
Мъжът наведе глава.
- Никога няма да те изоставя, разбираш ли.
- Защо не я изведеш? Защо не поемете по друг път? Защо се примирихте да останете тук?
Мъжът се обърна и я погледна с мъка в очите си.
- Бягай от тук, момиче, бягай! Спаси и себе си, и него. Бих дал половината си живот да мога да съм там, където си ти сега. Бягай!
Жената намери на извора, пълнеща мехове с вода.
- Ако тръгна сега от тук, сигурно никога повече няма да те видя... Благодаря за помощта, благодаря, че ни спасихте, когато бяхме насред жегата и нямахме повече вода. Благодаря, че ни доведохте тук, за да придобием сили, за да срещнем и други хора.
Жената я погледна мило.
- Знаеш ли накъде ще вървиш?
Тя поклати с глава тъжно.
- Не. Не знам какво да правя. Кажи ми, защо изостави мечтите си?
Жената я погледна учудено.
- Мечтите ми? Те са да съм до него.
- И аз искам да съм до него, но не искам да оставам тук. Чуваш ли ме, не искам! - последните думи извика така отчаяно, че жената се стресна. Остави всичко и притича да я прегърне.
- Тичай, момичето ми, тичай. Не оставай тук. Бягай.
Когато се върна обратно в шатрата, го завари до куп багаж. Той кимна към него и смотолеви:
- Храна. Взех храна.
- Къде? Купи ли я? С какво?
Той се усмихна.
- Докато бяхме тук, помогнах на някои хора... те ми се отблагодариха, като ми дадоха храна. Теб моля само за едно.
Тя погледна въпросително.
- Посоката.... покажи ми посоката.