автор: NiaNiaa

Внезапен вълчи вой разсече заспалата гора.
Самотник - единак раздиращ зов изпрати към онемялата луна.
Застина вятърът немирен, от никого необезпокояван.
Изчезнаха незнайно накъде и птичките от своя миг задряман.
Близките дървета го съзряха: як, изправен, силен в тишината.
Изящни нокти забил бе той в скалата.
Красив, охранен, а козината му във сребърно блести.
Очите сини, вперени нагоре, безброй изхвърчащи от тях искри.
Отчаяно подхвана той протяжната си, безнадеждна песен.
В нощта по лунните пътеки, тя в космоса безкраен се понесе.
Вълк - величествен и царствен, с болка търсещ свойта самка.
Костенурката уплашена и скрита във тревата, остана в неговата сянка.