автор: kalin8

Днес отново вали… Есен е и това си е нормално за Париж. Уличките на Монмартър са почти пусти - почти, защото тук-там минават забързани чадъри и чадърчета, подслонили от мокрите стрели на дъжда своите си хора. Бързат за да се скрият на топло и сухо местенце някъде из малките уютни кафета или ресторанти, с които се слави кварталът.
Забелязвам, че всички заобикалят по отсрещния тротоар един стар чадър, застанал като на пост под дъжда…Направо стар войник от Наполеоновата гвардия!
Същият този чадър е така наведен назад, че едва ли може да предпази от капките на дъжда онзи, който уж се е скрил
отдолу. Водата се стича направо от косите по лицето на Никола…Да! Сега виждам, че това е точно той! Застанал е до кафето на Роже и… Стои ли, стои под дъжда…
Знайно е защо очите му не се откъсват от един малък прозорец на втория етаж в отсрещната къща…
Но…Ето, същият този прозорец се отваря и една ръка му маха,като че ли това е…Младият човек се втурва, преминава улицата и хлътва във входа. Вратата след него се захлопва от вятъра…
–Приятели! Аз черпя!!! –Плясва с ръце Роже, като се завърта почти като цирков актьор към забравения допреди малко бар с питиетата.
Всъщност, до този момент всички са били навън в мислите си и комай са все още там – отсреща…Та обещаната почерпка едва сега ги завръща обратно –тук, в „При Роже”!
Като да се събуждат…И никой, даже най- приказливите не смеят да кажат ни дума.Само димът от забравените в ръце лули и папироси по пепелниците се издига нагоре…И сякаш
Иска да отдели ставащото навън, дъжда, улицата и най-вече да скрие от погледи отсрещния дом.
А отсреща… Отсреща стъпките по стълбището замират пред вратата. Става толкова тихо, че Демиен чува учестените удари на сърцето си… Той е пред вратата!
Отваря и застива така, както е посегнала към бравата…Всичко онова, за което е мечтала сега се сбъдва!
Казва само:
–Никола!!!
Просто не може да си поеме дъх за нещо повече…
–Демиен! –Казва той и сякаш е готов да се върне обратно едва ли не…
Ръката на Демиен, така както е отворила вратата, намира неговата и това изхвърля всички прегради някъде…
Далеко в небитието.

Б.Калинов
11.06.2001 г.
Пловдив
Художник: Антоан Бланшар
http://s60.radikal.ru/i170/0912/18/f70ea6e0d1e8.jpg