автор: iszaard

На Михаил Коевчинов

Ако можех, бих написала писмо. Набързо бих начертала по пясъка неразбираемите знаци на обичта, винаги трудно произносими.
Бях чела някога, че когато сме твърде близо един до друг преставаме да се виждаме. Трябва да се отдалечим, за да осъзнаем цялостта и смисъла.
Ако можех, бих изпитала надежда. Че още днес, сега, в този миг ще те видя отново. Възможно е, но само на снимка.
Винаги ми е било трудно да споделям чувствата си. Понякога се опитвах да ти обясня, че като пиша е по-лесно. Сега разбирам, че и това не мога. Сякаш осъзнавайки, че възможностите са изчерпани, предпочитам да мълча.
Насилвам се да изразявам неизразимото. А днес е Задушница.
Чувала съм, че на тези дни Господ пуска душите отново в нашия свят. И привечер, онези, за които не сме си спомнили, не сме раздали макар и нещо дребно, но от сърце, се навеждат, вземат в шепа малко пръст, поглеждат с тъга назад и се прибират на небето. Дано има по-малко такива души днес. И винаги.