автор: valsodar

Наричаха го Лечителят.
Хм, какъв ли лечител си бе той, просто това си му бе нещо като хоби, малко като крастичка която си го сърбеше от вътре, Дар който не му даваше мира и все го караше да се взира в хорските сърца.
И когато съзреше нещо нередно в тях, той просто си го поправяше.
Нежно почистваше огорченията затлачващи пътя на чувствата и отпращащи ги в посока на гнева и отчаянието.
Плътните и тъмни налепи донесени от тях, ги почистваше особено внимателно , съсредоточен над всяко едно черно петънце, докато то не изчезнеше от допира на ръцете му и на негово място не заблещукаше дъгата.
Често му се налагаше и да закърпва. Разкъсани сърца, разполовени на две, наранени грубо и безмилостно. С липсващи парчета, след края на една несподелената любов , изритани и загърбени под чуждият присмех. Говореше им дълго, нежно и внимателно, а милващият му глас ги изграждаше отново, вдъхващ им живота , който им бе отнет. Залепваше ги с надежда, съшиваше с вяра и съживяваше с любов.
А той. имаше по много и от трите.
Още от мига на рождението си, бе преизпълнен с радостта към живота.
Учуди акушерката му , поела го за първи път в ръцете си, с усмивката и смеха си. с които се яви на белият свят. Жизнерадостен и с огромни очи отворени за света. Кипящ, врящ от чувства, емоции, надежди и ... разочарования.
Първият му "пациент" бе .. майка му.
Роди се като дете на самотна майка, но още с първите си дни се зае да внася нужните промени. Не даваше на лошите спомени да стигнат до нея, прогонваше ги обратно в ъглите на сенките, от които се бяха появили. Протягаше ръце към нея и се смееше, гледаше я с цялата си любов , която бе вдишал още с първият си дъх и тази любов струеше през очите му, вливаше се през нейните и достигаше до сърцето й. Лекувайки го бавно, постепенно и настойчиво, дорде то отново не стана цяло и готово за нов живот.
И майка му започна да се усмихва все по-често, тъгата завинаги изчезна от лицето й , а наместо нея се настаниха слънчеви зайчета хвърлящи закачливи отблясъци. В цветовете на дъгата.
Растеше, а с порастването му , израстваше и света около него. Променяше всички, в които се взреше, даваше им от това , което те не знаеха как да усетят, да вдишат и да поемат с пълни гърди - любовта крепяща всичко живо в спойката на сътворението.
Взор, преценка, пришиване, залепяне , спояване, дъх, любов и ... нов ритъм за живот - така преминаваше пътят му, отмервайки дните и часовете му , не със стрелките на часовника , а със сърцата, които той срещаше по пътя си.
Посрещаше, лекуваше, изпращаше.
И се радваше. Радваше се на всяко едно излекувано сърце. Дори и то да бе извърнало вече погледа си от него.
В един момент, той просто разбра, че няма да му е по силите да излекува всички. Започна да усеща умора и някакво странно стягане в гърдите. Взе да се задъхва, но въздухът който вдишваше носеше със себе си все по-малко любов, изместена от очаквания и корист. Вече я нямаше предишната сила, капка по капка бе цялата раздадена, втъкана и вградена във всичките съдби срещнати по пътя и докоснати от него.
Бе му останало едно последно сърце за лекуване - Неговото.
С безбройни липсващи парченца, откъснати от тук и от там, с бледа светлина процеждаща се от многобройните пробойни.
Помилва го и му благодари. За всичко.
Така и си тръгна.
Оставил тялото си там долу, а над него, извисяваща се от сърцето - дъга от искряща светлина. Дъга, по която той щеше да се върне обратно при любовта, която го бе сътворила и изпратила на този свят да лекува чрез нея и заради нея.