автор: valsodar

Събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.
И тримата. Поглеждайки се един друг изпод вежди - Големият, Вторият и Малкият.
"Вторият", защото се обиждаше, когато му казваха "Средният", а от край време си бе и докачлив.
С неговият си късмет, хем да не е първороден, че да наследи бащиното имане, ама и хем да не е изтърсака, та поне да наследи майчината обич, за какво ли изобщо му бе да се ражда, да го пита някой. Ама на, ако не е той, кой ли ще следи какви ги вършат другите двама ?!
Виж го ти големият, по цял ден гледа да се излежава и да командва - Аз моето момчета, отдавна съм си го изработил, сега е ваш ред да поработите малко. И понеже съм най-стар сред вас, нали трябва да има поне един акъл да ви дава, че каквито сте прости и мързеливи, ще я свършите като кучето на нивата.
Така нареждаше големият брат и засукваше доволно мустак , оглеждайки се къде да полегне, за да може да надзирава работата.
А то, работа нямаше никаква.
Не, че нямаше работа за вършене, просто нямаше кой да я свърши. И как ли да има, когато единият по цял ден искаше да командва, вторият все гледаше да се не мине, а третият, третият най-малкия, при първият проблем зачезваше нанякъде.
Обикновено я при полите на майка си, я в скута на баща си, кога бе невръстен, а кога поотрасна взе, че и позахитря - Аз момчета, съм преживял нещастно детство - цял живот съм расъл в сянката ви и сега ми трябва простор да се себеизразя. И се себе изразяваше, ама нейде встрани, де никой не можеше да види ни какви ги върши, ни някаква полза от него.
А тя работата си ги не чакаше и кога нямаше кой да я подкара си водеше Разрухата след себе си.
Лека-полека разрухата като буен плевел превзе китното стопанство, въпреки усилията на двамата старци отгледали тези синове румени засмяни, за чудо и приказ , от юнака по-юнака. Бориха се, бориха се дълго бабата и дядото, но живота ей го де - дорде се обърнеш и той взе, че си отиде !
Започнаха да ги напускат силиците и само им стигаха за малко, та вечер да поседнат на прага , да се прегърнат през рамо и тихичко да си занареждат, за да ги не чуят синовете и да не се докачат от чутото.
- Ех, помниш ли, помниш ли старо, каква златна нива имахме, ширнала се дорде погледа стига, с тежки и пълни класове житни и какво бе да застанеш до кръста насред класовете та да галиш, да ги галиш и от радост да плачеш ?
- Помня, помня, а ти помниш ли лозето, дето го имахме горе на баира ? От към южния склон . Помниш ли какви перлени нанизи грозде ни раждаше , а ? Ех, няма ги, няма ги вече... отидоха си така , както си отиде и живота ни - бавно, тихо и неусетно... - Та, така си говореха тихо старците на прага, а очите им се изпълваха със сълзи при спомена за тяхното щедро минало и от гледката на разрухата обзела стопанството им.

Само една златна ябълка им бе останала.
Саморасляк, довян от птиците, покълнал насред двора и по чудо оцелял през годините. Дребничка, жилава и упорита. Живееща напук на живота и раждаща всяка една година. По една единствена ябълка.
Златна.
Роди и тази година, но още преди да цъфне настанаха крамолите - на кого бе ред да се падне тя, тоя път. Дядото понечи да отвори дума, че поне тази година ще е добре, да се постегне покрива, че да не тече чак толкоз през него, и ако се постегне малко и къщичката ще е добре за всички през идната зима, но таман д а го каже и наскачаха синовете му връз него.
- Ти, дърто май съвсем си изкуфял ! - рече Големият.
- Кой ти сега такива съборетини като твоите стяга, хотел, хотел ще направим тука, селски туризъм ще развием !
- Ха, хотел ! Ти пък кога хотелиер се извъди бре ? - скочи веднага Вторият. - Хотел му се приискало, гледай го ти. Няма хляб в тая история братле, ей прост си беше и прост си остана ! Кой през туй затънтено село ще мине, че в хотела ти да отседне ? Будала с будала ! Трябва да се инвестира, инвестиция му е майката ! Ще отворим "Златна Ябълка" ООД, а с акциите му ще играем на борсата ! Така де, гарантиран годишен дивидент - една златна ябълка. За мен златната акция, като Инициатор, а за вас част от мажоритарният дял !
- Мамо, мамо, батьовците пак искат да ме излъжат - проплака Малкият. -А аз, а аз нали щях да ходя да уча бре мамо ?! Нали ми обещахте студент да стана, вие знаете ли сега колко скъпа е тапията и колко харчове има покрай нея ?! Не ви е срам - един брат да имате, а никой да не помисли за него - все себе си гледате ! Слепци сте вий никога няма да прогледнете за изкуството !
- Ти да мълчиш, че кат ти забърша два шамара, само на изкуство ще ми станеш ! - озъби се Големият.
- Спокойствие братя, да подходим рационално.. - намеси се Средния и така крамолата си продължи до зори.

Не спря на следващият ден, нито на по-следващият, караха се и препираха братята от пролетта насам, а старците само си седяха встрани в кюшето и ги гледаха уплашено в ужас - това ли бяха техните чеда обични , които отгледаха със собствените си ръце ?

Та, събраха се тримата братя да вардят златната ябълка.
Не от Ламята, не от очите злите хорски да я вардят, а от себе си да я опазят.
И цяла нощ , се огласяше двора от ежбите помежду тях, до призори, кога изведнъж заглъхнаха.

Плахо слънчевите лъчи, огряха двора. Потънал в тишина злокобна.
Излезе старата на двора и писък огласи простора. След нея се показа и старецът.Прегърна я през раменете и притули главата й в рамото си.
Да не гледа.
Синовете си, що слънцето огря бездиханни и вкопчени един в друг.
С лица застинали и изкривени в омразата им.

Погребаха ги.
Под златната ябълка, що ги бе разделила и на смърт обрекла.
Скоро и старата се спомина от мъка. Остана сам дядото, сам, насред пустия двор, а до него самотна златна ябълка се полюшваше под поривите на зимният вятър, сама и единствена - едно жилаво дръвче, преборило се с живота и със смъртта.

Така и ги намериха напролет.
Старецът и дървото.
Мъртви.
С изсъхнали корени, черпещи живот от любовта.