автор: rumlas

из „Теория и практика на възпитанието”

След учебните занятия поемах към дома, а едно момче ме следваше. Казваше се Уве. Бе висок и слаб, но иначе бе примерен и скромен. Още с постъпването си в немското училище останах с впечатление, че желаеше да се сприятелим. Помагаше ми във всичко и съм убеден, че именно благодарение на неговите усилия успях толкова бързо да се интегрирам сред германските си съученици. И след преместването ни в новото жилище, Уве продължи да ме следи.

Движеше се на десетина метра отзад, а щом стигнех гарата и се качех на Ес-бана, ме изпращаше с очи и си тръгваше. Не смееше да ме последва по-нататък. Езиковите ми познания все още се намираха на ниво ръце и крака, а това ми пречеше да проведа с него някакъв, макар и елементарен, разговор и да разбера какви са му намеренията.
Веднъж, слизайки на нашата спирка, се озовах лице в лице с него. Този път ме изненада. Явно се бе престрашил да вземе Ес-бана.
До блока ми оставаха 100-тина метра. Отправих се натам, a той ме изчака да набера известна преднина и отново тръгна подир мен.
Наблюдавах го с периферното си зрение. Щом стигнах входа се обърнах, а той закова на място и замръзна.
Взе да ми става интересно. Помислих си: „Защо пък да не го поканя у дома?”
Знаех, че брат ми си беше вкъщи и се надявах той да ми помогне в ситуацията. Напрегнах сили и умения, започнах да го подканвам къде с думи, къде с ръце, но Уве не помръдна нито сантиметър. Тогава реших да си се качвам, пък той да прави каквото ще. Бях гладен като вълк.
От вратата разказах за случилото се на брат си. Той излезе на балкона и поиска да види момчето отгоре. Добре, че не си бе тръгнал. Седеше на една пейка в отсрещната градинка.
След минутка, брат ми се озова при него. Сякаш потръгна и разговорът помежду им. Внезапно Уве се изправи и поиска да си ходи. Брат ми се опита да го спре. После кривнаха зад блока. Настъпи тишина и пълна неизвестност. Не щеш ли, входната врата се отвори и двамата застанаха на прага ú.
Най-трудно било на брат ми да го убеди, че няма нищо лошо, ако се качи за малко и ни погостува. Тук Уве непрекъснато повтарял, че това не било редно, тъй като не е бил поканен предварително. Всъщност, по неговите думи, искал да разбере къде живея и да се срещаме и играем.
Брат ми се бе погрижил за обяда – вкусни и сочни свински пържоли на тиган. Но те бяха само две. Отново се наложи да уговаряме госта ни да седне заедно с нас на масата и да проумее, че не ни притеснява. Разполагахме с достатъчно храна и тя със сигурност би стигнала за всички. Докато обаче Уве не се увери с очите си как брат ми извади от хладилника още една пържола и я приготви, не зае мястото си.
След като всеки разполагаше със своята порция, пристъпихме към храненето. Уве изчака да започнем първи, след което развъртя приборите и ни изнесе едно показно за това, как би трябвало да си служи човек с тях през ХХ век.
Погледах за момент, разбрах, че съм далеч от подобни умения, опитах, но бързо се отказах. Хванах пържолата с ръце и започнах да ú се наслаждавам така, както би направил всеки, който не се е хранил поне от месец.
Тъкмо мислех да оглозгам кокала, когато забелязах, че погледът на Уве бе застинал върху мен. „Какво ми се прави пък този на толкова възпитан!” ¬― рекох си аз и заоблизвах мазните си пръсти.
Брат ми се опита да овладее ситуацията, като спомена, че и ние в България се храним „културно” и че само при извънредно редки обстоятелства, и то пред „свои хора”, допускаме подобни действия.
Не така обаче го разбрах аз. Дочувайки думата „булгариен”, размахах кокала като диригент, изпъчих гърди и извиках: „Я генау, вир ин Булгариен!” (Да, точно така, ние в България!)
Моментално получих ритник под масата, но това се оказа неуместно, защото и Уве заряза приборите. Сграбчи пържолата с ръце и изкопира моя стил на хранене. Дори се омаза още повече. Сигурен бях, че желаеше да е от „своите”.
От този ден двамата се превърнахме в нещо като кръвни братя. Той се похвалил у дома за спонтанния обяд и на сутринта родителите му цъфнаха в училище, за да ми искат обяснение. На брат ми отново се падна честта да се срещне с класната ми ръководителка и да я убеждава, че в случая не е имало никакъв повод, че именно това на практика представлявало прочутото българско гостоприемство, че просто сме възпитани да постъпваме по този начин.

* * *


В началото на месец април 2004 година се отправих с един немски колега за Германия, за да докараме до София новопредоставения ни служебен автомобил марка „Ауди” директно от завода в Инголщадт.
Искрено пожелавам на всеки, получил подобна възможност, да не я пропилява. Обстановката е уникална. На обширна територия са разположени завод, музей, административна сграда, луксозен ресторант и ресторант на самообслужване.
Щом човек прекрачи прага на приемната, попада в нещо като хале, наподобяващо залата на летище. От всички страни висят табла, на които са изписани имена и часове. Освен това, по радиоуредбата непрекъснато се дава информация. Пише например:

>

Ако по някаква причина Хер Мюлер не успее да се ориентира в обстановката, то трябва да се обърне към рецепцията, където проблемът се решава на място.
На съответните изходи клиентите са очаквани от служител на фирмата, който ги поема, качва ги на един ескалатор и ги отвежда до автомобила. Там за около 60 минути показва всяка подробност или нововъведение за модела. След това предлага безплатна обиколка на завода и музея (около пет часа), дава куверти за луксозния ресторант или ресторанта на самообслужване и връчва ключовете. Подобно е и положението в града на мерцедесите – Щутгарт.
Двамата със Свен кацнахме в Мюнхен и сега трябваше да хванем рейса, за да се придвижим до Инголщадт. Казано иначе, намирах се в сърцето на Бавария, придружен от немец, роден и израсъл в северозападна Германия.
Багажа си получихме учудващо бързо и веднага се насочихме към автогарата. Ориентирахме се на мига. Просто трябваше да следваме стрелките и всичко бе наред. Скоро се озовахме на площадката ú, а там под №1 ни очакваше автобусът, от който имахме нужда.
Шофьорът, на пенсионна възраст, се бе зачел във вестник, размерът на който бе по-голям, отколкото пътна карта на България, публикувана от военното издателство. Въпреки това, Свен продължи да бърза, като същевременно заяви, че тези (южняците) си падали малко особняци.
Купихме си билети, а аз попитах шофьора кога ще тръгва. Този или беше глух, или не разбра, че говоря на него, тъй като не ми обърна никакво внимание. Свен поклати глава и рече: „Забрави! Тук някъде трябва да има разписание. Ела да го намерим!”
Според него автобусът трябваше да потегли след три минути. Реших, че мога да се възползвам от близкия автомат за напитки, но Свен не одобри идеята ми. Напротив, препоръча ми веднага да се качваме. Така и направихме.
Още не бяхме заели местата си, когато шофьорът сгъна вестника, затвори багажното отделение, после и вратите, запали двигателя и потегли, без да се съобразява с никого и с нищо. Не бях сигурен, но сякаш двама или трима се затичаха след рейса. „Само така ми се е сторило! Може пък и да са гонели друг автобус” ― помислих си аз и тъкмо се опитах да забравя, когато бях опроверган:
― Видя ли какво се случи? Тези просто останаха с пръст в устата! – прошепна Свен и въздъхна. ― Добре, че се качихме навреме, иначе сега щяхме да сме на тяхно място!
Кулминацията настъпи по средата на пътуването. Докато се наслаждавах на добре уредените пътища и на чистотата на природата наоколо, забелязах, че на двете врати на рейса имаше надпис и едно голямо черно копче: „Ако желаете да слезете, моля натиснете копчето!” Друг надпис, в непосредствена близост до шофьора, гласеше: „Не говорете на водача!”, както и „Тук не е информация!”
Едно младо момче с туристическа раница, което седеше зад нас, стана, отиде до шофьора и го помоли да спре след около два километра на някакъв разклон, за да слезе. Шофьорът го изгледа бавно и мъчително, сякаш се опитваше да разбере какъв е и откъде е. И май успя, защото отново се съсредоточи върху пътя си.
Младежът, със сигурност германец, но също така със сигурност не-баварец, се насочи към задната врата и се приготви за слизане. Автобусът обаче нямаше никакво намерение да спира и скоро профуча край мястото. Поогледа се момчето, сметна, че тук спирането е забранено, изчака още малко, след което реши, че шофьорът трябва да е забравил и пак отиде при него:
― Нали Ви помолих да спрете? Забравихте ли?
Водачът повтори погледа си, като този път бе прибавил и капчица разбиране и съжаление. Явно и момчето така го възприе, защото застана до по-близката от двете врати и отново се приготви за слизане. Но автобусът и сега не спря. Тогава младежът се разгорещи, надвеси се над него и взе да му крещи право в ухото:
― Спрете най-после! Чувате ли?
Но шофьорът беше оглушал.
Младежът се обърна назад и започна да търси съмишленици сред другите пътници, но те нито го чуваха, нито виждаха.
Стана ми жал, понеже от мястото, където желаеше да слезе до момента, бяха изминали към три-четири километра. Повдигнах глава, а той, улавяйки погледа ми, попита:
― Но как е възможно? Какво да сторя?
― Отговорът е пред очите ти, приятел! – рекох му аз и му посочих надписа, но честно казано, не бях съвсем сигурен.
― Разбира се, че го прочетох, но... ! ― отвърна той и също изрази нерешителността си.
Не желаейки да се примири с фактите, реши, че трябва да изпробва и тази една последна възможност и нервно натисна копчето. Не щеш ли, шофьорът даде десен мигач, рейсът забави ход и спря. Вратата се отвори, а младежът, стъпвайки на прага, занарежда:
― Гнусно старче! Ще се оплача от Вас, ще видите! Не мислете, че ще оставя нещата без последстви... ― но не успя да довърши, защото след няма и три секунди се чу предупредителен сигнал за това, че предстои затваряне на вратата.
Момчето нямаше никакъв шанс. Изскочи навън, отнасяйки и ядовете със себе си. Шофьорът даде ляв мигач, потегли и включвайки се в движението, отсече:
― Деп! (Тъпанар!) Нищо чудно, че все ги носим на гърба си тези (небаварци). Видяхте ли го? Най-вероятно беше студент или висшист, ама акъла му не беше повече, отколкото врабче има мръвка на колянната си става. Като походи сега няколко километра пеша, ще вземе да му се проясни в главата.
Пътниците изразиха съгласието си на глас. Лошото в случая бе, че и на нас ни предстоеше питане. За разлика от останалите, ние изобщо не знаехме къде да слизаме. Щом наближихме, Свен ме помоли аз да опитам, понеже съм бил чужденец и се надявал да ми обърне внимание, докато него веднага щял да разпознае по акцента. Запромъквах се плахо, поздравих го, обясних му, че съм от България и го попитах за спирката. Този изведнъж се промени. Освен че стана изключително любезен, ми обясни и до най-малката подробност всичко онова, което ме интересуваше. После взе да ме разпитва откъде съм знаел така добре немския, как е хавата в България, че и той на младини бил летувал по нашето Черноморие, но нито за миг не пропусна да изтъкне, че именно така, както се случило преди малко с онзи младеж, „германецът възпитава, или би трябвало да възпитава друг германец”.