автор: sav11

Това е историята на един приятел. Той я нарече: “Жената, която май наистина ме обичаше”, а аз написах един “Роман в стих”:

Малко небрежна, някак отнесена.
Много красива, ту тъжна, ту весела,
жената избира, “кой да я избира”.
Дарява с целувки или удря с пешкира.
Когато се влюбих, вече бе ме избрала.
Всеки ден се проклинаше, че не е устояла
и на много мъже се била отдала.
И мен ме гризеше ревност за двама.
В мъжките погледи съзирах измяна.
Миг след миг се кълнеше в обич голяма.
От днес Месалина е послушница в храма!?
До вчера вълчица и безскрупулна кучка.
Сега – овчица, на светиците внучка.
Как да повярвам на жената, преспала
с “половината свят” и седем квартала?!
“Ти си луд”, ми се смееха всички,
“Има и други почтени женички”.
Много срам, много гняв, много болка
Преживях и тушах с алкохол.
Тя е моята неземна креолка.
Изпочупих целия хол.
И защо ли на мене се случва
да се влюбя в такава жена?
Първо трябва мъжът да проучва
всяка дама и всяка мома.
Но сърцето не може да мисли,
то усеща жарта във кръвта.
Любовта е жестокото гризли
и нежна въздишка в нощта.

Аз сега съм на хиляди мили.
Имам друга жена и деца.
Тежки спомени в мен са се вплели.
Телеграма дойде сутринта.
Бяха минали двайсет години.
Тя след мене живяла сама.
Прокълната от род и роднини
си пробила път към върха.
И огромно богатство събрала,
и ме търсила в много страни.
Но внезапно се тя разболяла
и топяла се нощи и дни.
Ето тук е последната воля,
всичко нейно е ваше сега.
Тя издъхна с усмивка и сълзи
и със вашата снимка в ръка!