автор: albicia

Ако бях бързoструйна вода,
запреливала, тебе да търси,
снеговете ти щях да крада
и да роня, поройна, брега си,
да удавя в гнева на вълна,
от рушителна страст устремена,
всеки брод: няма как да склоня
даже мост да премине над мене...
Тъмен пролом в планинската гръд
бих изровила – пряко в скалите,
сякаш дялам в сърцето ти път,
а достигам до теб лековита...
И по залеза, в мен очертан,
тънък фьон покрай теб да пропусна,
та за кратко загубили свян,
да разтворят цветчетата устни –
нежно ехо от полъха тих:
да отрониш сълза петолистна...

Аз съм – твоята мисъл във стих –
приеми ме, не ме пренаписвай!