автор: Ira_Margitina

Вече няколко поредни нощи Григориус Ставрос не можеше да заспи. Стари спомени нахлуваха постоянно в главата му, щурмувайки яростно крепостта на неговата съвест и превръщаха сънищата му в ужасяващи кошмари. Сенките от миналото се появяваха и изчезваха. Далечните гласове пищяха: “Разкай се! Разкай се!”
Внезапно се намери насред широка поляна. Огледа се. Наоколо - борове, а между боровете - пътека. Знаеше накъде води. Проследи я с поглед докъдето я скриваше гората. После вниманието му привлякоха отсрещните скали. Там се червенееха покривите и стърчаха назъбените стени на някаква крепост. Радомиловото градище. Така го наричаха дивите селяци из тия краища на Родопа планина…
Той изстена насън и се обърна тежко в леглото, за да прогони видението. Но то не искаше да си отиде.
Откъм завоя до слуха му достигна близко цвилене. Един конник бавно и величествено се приближаваше по пътеката. Черният жребец - буен и силен, ездачът - гордо изправен на седлото, с гъсти черни коси, които падаха на кичури върху умно младежко чело. Лицето му беше потъмняло от планинското слънце, чертите му бяха правилни и изразителни, а светлите сини очи не рядко бяха карали женското сърце да затупти по-силно, а подлия враг - да потръпне.
За миг студена тръпка премина и по тялото на Григориус Ставрос. Той бе повикал този момък тук, за да се бие с него на живот и смърт. Само един от двамата трябваше да остане жив след двубоя, за да стане бъдещият управител на областта…
Григориус Ставрос отвърна на отправения му поздрав с лек поклон и каза студено: “Знаех, че ще дойдеш, болярство ти.” “Петър Радомил никога не бяга от предизвикателствата”- последва гордият отговор. Не помнеше сам какво отвърна. Миговете започнаха да текат по-бързо. Странна мъгла обгърна двамата противници.
Скоро обаче, мъглата се разсея и Григориус Ставрос се видя с меч в ръка, изправен над младежа. Онзи лежеше на земята, оръжието му беше захвърлено настрани.
Григориус Ставрос трябваше само да замахне и с него бе свършено. Щеше да го отстрани завинаги от своя път към славата. И той замахна.
Но…боляринът Петър Радомил не загина под удара на меча. Гледаше го с нарастващ ужас как се изправя на крака, чуваше зловещия му смях. Ударът го бе засегнал, но той беше жив и по разкъсаната му риза не течеше кръв. Григориус Ставрос замахна отново. Острието проблясна в празното пространство. Духът остана невредим…
- Не-е! – изкрещя протевонът и подскочи в леглото.
Студена пот обливаше челото му. Огледа се.
- Мътните да ме вземат! Сигурно полудявам – промърмори, стана, отвори прозореца.
Жива душа не се мяркаше в широкия двор. “Отвово спят!” – помисли Григориус Ставрос – “Всички спят по постовете си!”
Три факли бавно догаряха в железните си поставки върху застиналата каменна фасада на болярския дом. Топъл вятър нахлуваше на вълни вътре. Ресните на тежките завеси трептяха под напора му.
Протевонът пое дълбоко въздух и се ослуша в замрялата тишина.
Стресна се. Някъде из ниските постройки в крепостния двор се чуваха тихи, натъртени гласове. Може би не кошмарът, а именно този говор, който се носеше заедно с прииждащите вълни на вятъра, го беше събудил. Като се вгледа добре, видя нататък и една отворена врата. Това беше караулното помещение на тъмницата.
- Стража! Стража! – отекна в тишината гърления му глас.
От вратата там изскочи уплашен стражар. След него и още трима.
- А така! – викна вече съвсем разсънен протевонът – Пак ли гуляете посред нощ? Всички ще ви изпъдя! До един! Оня да рече да се върне, пак ще влезе тука и тоя път ще ме убие, а вие няма и да усетите!
- Не гуляем, господарю, ами… - престраши се един от войниците – то… пленникът е мъртъв.
Сега на чардака отвън се показа и Алексис Ставрос в тъмния си нощен халат и викна ядосан:
- Какво става тук? Какво сте се разкрещели по никое време?
- Пленникът е мъртъв, господарю – повтори вече по-смело стражарят – Лежи там, не диша…
- Как така?! – Алексис се обърна към баща си.
Григориус Ставрос мълчеше. Лицето му имаше особен израз.
Алексис се приближи до прозореца и загледа изпитателно протевона. Странни светлинки проблясваха в очите на стария Ставрос, по увисналите му бузи пак се бяха появили червени петна.
- Татко, - пристъпи още по-близо синът – Ти ли?
- Какво казваш? – сепна се Григориус Ставрос.
- Ти ли беше? Ти ли нареди…
- Кръвта се измива само с кръв… - отвърна натъртено протевонът. После гласът му изтъня – Но внимавай, да не се изцапаш! – той посегна и сграбчи широкия ръкав на Алексис – Да знаеш, тя ми го каза! Тя знае всичко. Всичко! Тя знае и за Дора… Знае и за тебе… И за него знае, за проклетото момченце…
- Пусни ме! – Алексис дръпна ръката си почти с отвръщение. Може би се уплаши от лудостта, която надничаше от опулените и потънали в бръчки очи на протевона.
- Не! – стисна лакътя му още по-здраво старият Ставрос – Тя го е крила, нали? Под носа ми!… Но ще види сега! Ще види! – и като че се опита да се засмее с някакъв сподавен хриплив, хъркащ смях.
Алексис се отскубна от ръката му и слезе долу при войниците.
- Кажете на мене! Какво е станало?
- Какво, господарю! Баща ти беше казал да затворим грънчаря Милан и толкоз. И ти каза само да го пазим. Редувахме се, пазихме го, и храна, и вода му давахме…
- Тогава, как? – ядът напираше в гласа на Алексис – Как се е случило това? Как го допуснахте?
Стражарите вдигаха рамене.
- Да не се е убил сам? Да не е изял някоя отровна трева, нали е еретик? Не знаете ли? Не открихте ли нещо у него?
- Не, господарю. Каната с водата беше само вътре. Ама самата вода мирише на тиня и сякаш…
- На билки?
- Аха, на билки. – поклати глава стражарят – Ела виж сам.
Стражарят се отмести да направи път на протевоновия син и услужливо му поднесе запалена борина.
- Не... – смутолеви боляринът след късо мълчание – Вие вървете. Нощта преваля вече. Утре направете каквото е нужно.
Той погледна пак към чардака. Григориус Ставрос се беше прибрал. Прозорецът на покоите му зееше все така широко отворен.