автор: arkoudaki

Прелистваш живота
вперил поглед в мръсните стъкла,
свит ембрион си навъсен и мрачен,
парцалена кукла е твоята душа…
Трябва ли да молиш за място под слънцето,
за глътка въздух, нежна целувка, дума добра,
или да проклинаш човешката глупост
приковала те към инвалидния стол
без надежда една…, без право на избор,
без лъч светлина…
Дните се влачат в застоял кръговрат,
мислите уморени атрофират,
изкривяват се странно, изсъхват и чупят се…
Успяваш да събереш парченца живот,
толкова малко, побират се в шепа…,
откриваш късче гордост сред тях,
и стискаш го здраво, вкопчваш се в него…,
само то ти остана и лъчът светлина,
който всяка сутрин поздравява те
надничайки през мръсните стъкла…