автор: jaich49

Двора на ботаник любителя е неголям,но достатъчен в него да се отглеждат много видове цветя и овошки.
По понятни причини те са от по един екземпляр,сред които е и лозата. В момента тя преспива зимния си сън. Слабо,далечно гласче наруши дрямката й и на полусънената лоза се стори,че сънува или така й се счуло.
- Лоза,лоза.-гласчето сякаш приближи,защото звука му се усили.
С натежали очи,лозата вяло помръдна. Студът я прониза,а понесла се снежна пелена бодна като ледено острие клепките й и помисли,че вятърния свисък й внуши нечие живо присъствие.
- Лоза,лоза.-настоя гласчето.
Нямаше съмнение,звукът идва от непосредствена близост. Лозата зашари с поглед. Само по зелената главичка позна кокичето,тъй като белите му листенца се сливат със снега и е незабележимо.
- Живота си ще проспиш,лоза!- подигра й се кокичето,видяло,че напълно я разбуди- Рано пиле,рано пее,чувала ли си я тая,лоза?
И кокичето се наежи.
- Виж ме хубаво,лоза.-надменно рече- Аз съм първото ранобудно цвете. Виж ме колко съм нежно,мило,красиво. Нося изначалната радост в живота и първо кича гърдите на хората. А ти с твоите клонаци навяваш пустощ и внушаваш усещането за неизбавление от мъртвилостта. Дори снегът не скрива грозотата ти!
Жегната,лозата се сгърчи. Обидата така я нарани,че два месеца не вдигна глава от срам.
Пролетта настъпи с кротък,ситно набиващ дъжд,който не извлича повърхностния слой,а дълбоко натаява,подготвящ така почвата за щедро храноотдаване. По сетне,слънцето пък с топлика си отприщи буен цъфтеж и градината видимо затъка шар килим,че ако пристрастен природолюбил се издигне над цветята,със сигурност ще пожелае да изживее живота си в прегръдките им."Какъв аромат!Каква прелест!Каква красота!"-би възкликнал той и доброволно скочил в пухкавата пелина от пъстри листа,блажено упоен от сладките миризми.
Обаче за лозата нещата съвсем не се стичаха в същата благоприятна светлина,защото чу подбивния смях на съседите си люлека,зюмбила,лалето,божура,розата.
- Ние красим стаите на хората и насищаме въздуха им със свежо ухание-злобарстваха те- А ти,лоза,с грубите си огромни листища само петниш
хармонията!
Дълбоко наскърбена,лозата потърси спасение под листата си. Но и там задълго не намери защита,защото една утрин те се разтресоха от гръмък кикот.
- Ние подслаждаме небцата на хората и подхранваме организма им с витамини- издевателстваха от високото по нея кайсията,прасковата,крушата, черешата,ябълката.-А ти,лоза,докога ще отблъскаш с буренищата си?!
С лозата бе свършено.Смазана от всички,й идваше да потъне с корените си и завинаги да изчезне в земните недра.За нея живота изгуби смисъл,прокле съществуването си и поиска дъжд да я удави,слънцето изгори,времето заличи следата й и в растителния свят помен не остане от нея.
Узряването е страшно бавен и страшно болезнен процес и лозата с мъчително
нетърпение дочака своя час.Всъщност,тази беше причината да надмогне кризисното си състояние.
Есента дойде.Лозата натежа от плод.Пчели кръжаха около нея и с бодрите си жужения сякаш спомагаха по-леко да понася бремето на едростта си.Придошли възторжени детски възгласи загаляха слуха й,а с откъсване на зрели зърна или чепки,усещаше как от нея се смъква частица тежест от обилния товар на гроздовете.
Благото отношение на околната среда я утеши и завъзвръща изгубената й вяра в ползата от съществуването си,за необходимостта й в природата и полезността на вида й.Че самосъздаването и облагородяването й през епохите не е било нито ненужно,нито напразно.
Поуспокоена,но все още потисната от безчетните унижения,лозата плахо надигна поглед и огледа околността.За своя огромна изненада видя,че растенията с изгарящи погледа цветя са се превърнали в сухи стръкове.Листата пък на дърветата повяхнали,голяма част окапали.
Отчайващата гледка интуитивно я подтикна да огледа себе си:от големите зелени листа със златисто искрящи зърна от едната си страна,до пурпурно огнени,преливащи в маслинено черни едри дълги чепки в другата,накараха снагата й да потръпне от гордост,съзнаваща какво притежава и какво другите изгубили.
Топлият ден и ведрото слънце подтикнаха отпочването на гроздобера.Стопанинът постави кошницата под завесата листа и изпробва наточеността на ножицата.Тръкващите се рамена произведоха режещ метален съсък.
Възобновила самочувствието си,припряна пред беритбата,щедро поднесла изобилието си на света и,като всеки смеящ се последе,лозата тържествуваща заклейми:
- Къде сте презрители?!Къде сте надменници?!Къде сте присмехулници?!Вдигнете съсухрените си лица и вижте истината.Аз раждам плода,от който хората правят елексира на живота си.Вие пълните сетивата им с красота,вкусявате небцата им, но аз опиянявам душите им.