автор: cassyopea

Толкова е чисто,че граничи с грях.
Като последна обитателка съм в нечия стая.
Моята улица е еднопосочна,
с натежали от цветове кестенови дървета,
люляк в малкото дворче,
саксии с мушкато на дървените прозорци,
старите баби на припек излезли,
засмяни като млади невести.
Обяд е, а е здрачено на малката уличка,
толкова са гъсти дървесните корони.
Ухае на домашен уют и вкусен обяд.
Някъде свири грамофон.
Естрада.
Въздухът трепери от жегата,като жетварка
идваща си морна от полето.
Спряло време,обедно време.
Ничие време.
Детството е като безкрайна мартеничка,
бяло и червено,със синъо мънисто
вечно ожулени колена и протрити панталони,
немирно,непослушно,усмихнато.
Къса съседските малини и ягоди,
защото са по-сладки по купешките.
Играе неспир на стъклени топчета,на ластик и
стражари и апаши,
смехът му бълбука като планинско поточе
и се носи по цялата улица.
В бабиния скрин са скрити всички тайни,
а от покрива нощем се виждат звездите.
Чергата,по-пъстра от всяка дъга,изтъкана с грижа,
вплетени благополучия и червено конче,
а когато скърца,станът не само разказва приказка,
баба ми пее песен,а той съпровожда умело,като цигулар,
и няма по-добър дует от тях двамата.
Ничие време,бих останала завинаги в теб.
Ти си моето време и аз съм твоя.
Навън минава каруца с лаещо куче подир,
с дървени скърцащи колелета,ухаеща на сено.
Загледана в четвъртото колело усетих как
земята се върти заедно с мен.
Времето тръгна отново.