автор: Inga

Виждам нервна система и спазмен конвулс.
Всичко вика във мене и изпраща импулс,
който сам се превръща в космична тъга,
тръгва нощем да скита за сродна душа.
Виждам нервни аксони да протягат ръце
и да късат душата парче по парче.
Няма свестни протези за сломени нозе.
И за донор не става вече мойто сърце.
Присадиха ми ганглий от пиян октопод
и ми дадоха спомен, вместо живот.
Със зашита усмивка и гръбнак натрошен
съм послушна и кротка, непривично за мен.
Имам само очи, за да виждам стена,
маса, стол и прозорец, и зад него-света.

Но намирам, че има все пак нещо за мен
във тъгата на изгрева всеки нов ден.
И тогава признвам, че някъде там
има някой за мен, и от мене по-сам.