автор: elenasim1

Какво не бяха видели очите ми? Какво не бяха чули ушите ми? Каква ли работа не бяха вършили ръцете ми?
Ето, че дойде време да си отдъхна и да се насладя на старините си. Лекото полюшкване на влака ме унасяше в старческата ми дрямка по обед. Доста земи преминах преди да успея да се доближа до последната, която възнамерявах и да е крайната ми спирка. Бяха изминали цели четиридесет години откак кракът ми не бе стъпвал върху родната ми земя.
"Ах, любима, моя родина! Моя родна стряха! Кът от спомени за изминали години."
Време, в което човешката пущина се бореше за насъщния и реколтата да е добра. А сега всички се бяха овълчили. Милиони биха ме осъдили, че аз сам съм си виновен. Аз сам я изоставих и си тръгнах, но пък знам камъка, който тежеше във сърцето.
Дарих на челядта си нужните им облаги. Изгледах ги, изучих ги и сега бе техен ред да дават пример на децата си. Мене ме оставиха сам с болката ми и самотата за дружинка.
Затова и предприех последното си пътуване, на което щях да се отдам всячески.
Имах си родна, схлупена къщурка. Там, в Лесковец, близо до Дунава и не ще ме чака никой и нищо. Там ще си живея и там ще си умра. Сред песните на славея и мелодията на щуреца. Огромната мечта на скъпата ми дружинка, която ме напусна преди няколко лета. Не ме искаше още до себе си, в обятията на райските врати. Остави ме да се мъча или може би да осъществя мечтата ù.
"Но кой щеше да приготви обедната гозба и да подреди трапезата със вкусотии? Аз, старецът?"
А как ми липсваше...
Годините бяха съхранили духовната ù красота, добряшкото сърце и милосърдното ù лице.
Влакът наближаваше моята крайна спирка. Разтърках очи и се загледах в хълма. Същичкият си беше. Колко бързо бях стигнал, а цял живот не намирах време да се върна. Ех, години, години, как си отлитате.
Слязох на схлупената малка гара и махнах на гараджията. Той ме изгледа начумерено учуден и каза:
- Кой си ти бе, човече?
- Аз ли? - махнах още веднъж.
- Да, ти. - присви очи човекът, сякаш търсеше да открие нещо познато в лицето ми.
- Аз съм беглецът, дето всички го оплюха. Но има ли значение, сега съм тук и един от вас. Да пратиш поздрави на близките си. - рекох аз.
- Сам съм и не те зная, но щом си с нас, добре си дошъл.
- И аз съм сам, но, вярвам, ще дойдеш някой ден в ей оная къща там, на върха, да пийнем по една чаша винце?- усмихнах се на разсеяното му лице и се наведох, да вдигна една пръчка за опора.
- Ще дойда. - провикна се той и махна с ръка.
Бавно, бавно затупурках болните си кости към скъпия ми дом.
То, туй Лесково се беше изменило. Къщи до къщи бяха изникнали и като че ли се чуваше и детски глъч. Забързах, сякаш ме чакаше някой. Трепнеше нещо под лъжичката ми и си рекох:
"Ах, жено, жено, мирише ми на твоя топъл вкусен хляб."
Ако бях дете, щях да се разтичам. Пушек излизаше от комина. Е, ако бяха крадци, нямаше да запалят огън, помислих си аз.
Изведнъж излезе от къщата едно девойче около двадесет и пет. Замаха с ръце към мен и хукна да ме посрещне. Къде ли го бях виждал? Ама то цялото - от горе до долу - същичкото като починалата ми съпруга. Даже и трапчинките на гладкото лице ме заблуждаваха.
"Но тя си беше отишла. Кое бе това девойче?"
- Дядо, дядо, ти се върна! - рече младото момиче.
- Коя си ти, млада невесто? И защо си тук, на туй изоставено място? - рекох, като я гледах невярващо.
- Не помниш ли, дядо? Аз съм твоята внучка!
- Не помня. - смрънках под носът си.
- Няма нищо. Ела, почини си; когато си готов, ще ти разкажа отново! - рече тя и ме хвана за ръката.
Влязох в малката си къща, от която лъхаше уют и спокойствие. Масата бе отрупана с от вкусни по-вкусни гозби и всички ухаеха досущ като тези на милата ми съпруга. Понечих оттук- оттам и на вкус се убедих, че само една ръка можеше да ги направи. Изведнъж тя се появи пред мен, усмихна се и ми каза:
- Хайде, мили, време е...