автор: JKelly

/Аз. От стената.
56 част/
Чували ли сте нещо познато от древна Япония? Яд ме е за нещо. Че сега трябва да оскверня моя ням слушател (листа,който сега дършиж), с огромна мастилена линия. Тъй като Древна Япония всъщност е Древна Азия, като цяло. Има съществена разлика. Но смятам да му го спестя.Чували ли сте? Че ако направиш хиляда хартиени жерава, ще ти се сбъдне едно желание.
Желанието.
Почти е доказано. Доказах го. Но по друг начин. При мен важи друг метод. Написах го хиляда пъти. Точно същата вечер, когато го срещнах. Пиша, пиша, пишех, писах. Написах го. Пишех. Написах няколко букви. Учудващо. Но не вярвах в желанията и тяхното изпълнение. За мечтите и тяхното грубо неизпънение. Е, нали затова са мечтите, да не се сбъдват. О, моля ви се! Това да не ти е концерт по желание?! Знаете ли? Спелувах малка магия. Не за любов. Оставете това. Магии за любов няма, има само промити мозъци. Не лъжете повече никога така. Не написах хиляда пъти, също да ми се изпълнят още хиляда желания, без да сгъвам хартиени жерави, от всевъзможен хартиен материал. Беше простичко. Казва се Фло. Написах името на Фло хиляда пъти, същата вечер, почвайки на подложка за бира, в онзи проклет бар в Рим, където го срещнах. Та, се стигна до хиляда малки сърчица, хартиени. Не знам как имах сили, но желание явно имах. С малки, много малки, ситни буквички. Изключително нечетливи, че даже и мой сънародник, не би казал с половин уста, че това е италиански, а някакъв друг, мой, нов език, който само аз можех да разчета. Като брайловата азбука. Слепите са единиците от хора, които знаят като прочетат онова, разбират за какво става дума.
Фло. Фло. Фло.....Фло. И така до хилядния Фло.
Не, Фло е единствен.
Не може да има хиляда като него.
Неповторим
Уникален.
Фло е ничий.
Дори и мой не е.
Фло е Фло.
Със своите абаносови вълни по раменете, делящи се на, път през средата.
Горещите му, хищни очи.
Злобно присвитата уста.Такава си стои просто.
Високите скули.
Висок. Той е висок.
Грациозен.
Обиграни движения на пантера.
Отмята коси назад, притваря устни.
Поглежда ме.
Халкичките на палеца и показалеца.
Фло е Фло.
Фло не се усмихва.
Усмихва се, разбира се че може.
И то само как?
Винаги е толкова хладнокръвен.
Студен.
Влечугите са просто петънце.
А когато го направи, дълбоките му трапчинки изникват толкова внезапно.
Защото е Фло.
Фло е Фло и това е факт.
Фло е всичко и нищо. Навред е където погледна. Фло е....
Виждах тези букви и аз си знаех защо. Имах усещането, че и сляпа да бях, пак щях да съм способна да го напиша и прочета. Да го спелувам буква по буква, бавно. Да го вдишам. Щом ръката ми изпише "Ф", вонята на ужасяващото мастило ме препраща към приятното ухание на косите му. На кожата му. На косите на Фло. Които така настъпателно си играят с раменете му, докато върви. Чак ревнувам. Мирисът на косите на Фло. Бях единствената, която ги долавяше. Дори и хиляда хартиени жерави не биха ми били потребни, да си спомня как ухае Фло. Нито хиляда и един. Като го прегърнах за последен път, вдишах да го запомня, даже и без да извършвам глупавата процедура на дишането. Не ми е нужно да го запомня.Не ми е нужно да дишам. Да го запечатам или да се сещам. Аз вече го знаех. И го зная до ден днешен. За да си спомням сега. Може би и хиляда и два са излишни. Не за друго, просто нямам любимо число.