автор: vicont

Борис вървеше и не усещаше прохладата на майската утрин. Влагата беше навсякъде, проникваше неумолима във всяка гънка и намираше пролуки за да стигне до най-закътаните кътчета на тялото, но той не усещаше и нея.
Още ръмеше ситно... нямаше минувачи и градът изглеждаше мъртъв. Усещаше само пулса на сърцето си, всичко останало изглеждаше като пейзаж през сапунен мехур, изкривено и нереално. Нямаше смисъл да продължава повече, в съзнанието му още звучаха последните думи на Яна „Не ме отпращай”... а гласът и глух и уморен издаваше болката, онази прикривана дълго и несподелена болка на споделена невъзможност. Каква ирония... съдбата се подиграваше в своя безумен бяг към бреговете на вечността. Пращаше библейски изпитания за крехкото човешко въображение и изискваше прости решения на толкова сложни неща.
- Господи дай ми сили! Нуждая се от твоята божествена намеса.- чу се да моли на глас.
Край брега пролетта пилееше багри и аромати, на талази се носеше мирис на люляци. Въздухът трептеше превъзбуден от безброй ефирни крилати създания, разнасящи навсякъде плодотворния допир на своите хоботчета.А люляка наистина проникваше в ноздрите, дълбоко в недрата на човешките възприятия и сетивни рецептори. Носеше се по въздуха, като лятна мараня и виолетови облаци надничаха над храстите, окъпани от пролетния дъжд, блестящи и примамливи. Спря се и докосна с пръсти цветчетата на най-близкия храст. Те се огънаха под допира, мокрите им листенца залепнаха за топлата длан на Борис. Нежен допир като ласка на следобеден бриз. Аромата им остана по кожата му и той дълго поемаше този опияняващ елексир в своите ноздри.
- Красив е света, толкова красив и... толкова сложен, непоносимо дори!... - промърмори мъжът и продължи по пътя си дезориентиран и още по тъжен. Този път, който водеше към никъде, без посока и цел, без смисъл и съдържание. Вървеше без да спира, докато градът изчезна зад него в маранята на изпаренията от вкопчената в асфалта и покривите на сградите влага. Вървеше и се умихваше, на себе си, на спомените си, на нещата за които мислеше, на събитията,които оставяше след себе си, на безмислието и суетата, които го водеха към единствената и вярна посока. Нямаше колебание, знаеше, че този път е последен. Нямаше угризения, те останаха далеч в потребностите от които нямаше нужда. В душата му нахлуваше спокойствие и увереност каквито в последно време не познаваше.

Денят обещаваше да бъде обикновен и скучен. Яна се събуди и посегна към мобилния си телефон, но екрана бледнееше празен без съобщения и пропуснати повиквания. Повдигна се бавно на лакти като отметна завивката внимателно, за да не събуди дъщеря си, заспала при нея след дълги увещания последната вечер. Загледа се в божественото и одухотворено личице, после умилена погали с поглед познатите до болка любими черти на някого, за когото сърцето и още трепкаше и кървеше щом погледнеше детето, негово абсолютно копие. За щастие или зла прокоба, Яна не знаеше. Очите и се насълзиха, докато болезнено в гърдите и пропълзя отново, онова познато чувство на разтърсващо безсилие. Минаха толкова години, а от него нямаше следа. Така и не успя да му каже, че е бременна. Търсеха го всички, които искаха да търсят. Жена му, приятелите, властите. Без резултат. Нямаше и следа и никой нямаше спомен дали го е виждал преди да изчезне. Книгите написани от Борис, днес бяха настолна литература за всяко нуждаещо се от топлина сърце. Яна не помнеше колко издания притежаваше на неговите стихове и проза, но пазеше ревниво всичко онова, което и беше написал лично и не го споделяше с никой. Така, той бе неин завинаги... Не, всъщност не!...Някой ден трябваше да разкаже на детето. Да намери подходящите думи за да опише баща и. Същия, който нямаше да може да чуе и види никога. Как само обичаше да слуша гласа му! Как я опиваха, граничещи с духовен екстаз, всяка дума от стиховете написани за нея, което никой не подозираше тогава. Тогава!...
- Ти пак искаш невъзможни неща?- прозвуча развеселен гласът на Борис.
- Какво му е невъзможното? Искам само да помогна!- отвърна разпалено,Яна.
- Помощ, която е необмислена и хаотична, не е помощ, а бреме мила! Някой, който се нуждае от помощ, има конкретни нужди и помощ несъобразена с тях е като да даваш на удавник да пие вода.
- Да, но ако всички мислим и умуваме, какво и от колко има нужда, няма ли да е късно за нуждаещия се?
- Проблема не е в това и не е там отговора на въпроса в какво и колко, а в начина на поднасяне на помощта, трябва да е не само навременна но и адекватна. Помисли за хуманитарните мисии на развитите страни. Всяка една от тях е следствие на проучвания и информация за да бъде помощта рационална. А ти искаш хората да се откажат от хляба си за да нахранят гладните по света. Благородна, но невъзможна мисия. Всеки, човек ако изпрати по долар от своите пари ще се съберат наистина много, но това няма да реши проблемите на бедните по света, а ще опорочи помощта, защото са устроени така, че ще се надяват само на нея и дълга на развитите страни да им помагат. Невежеството им не е порок а беда. А помисли ли, дали милионите хора в ‘богатите’ страни имат възможност, дали и там не умират хора, възрастни и болни, нуждаейки се от помощ, дали имат достатъчно за да го споделят, нищо, че живеят под керемиден покрив, имат кола и телевизор. Проблема на изоставащите и бедстващи страни е глобален.
- Г-н Белов, не съм съгласна с вас... а децата, които умират от глад в Етиопия например или в която и да е друга точка на света, с тях какво да направим, да ги гледаме безучастно как умират ли?
- Не безучастно, мила, не... не разбираш, пламнала в своя ентусиазъм да спасиш света, че неговото спасение, не е в твоя елан за геройства, а в отношението на всички хора към разпределението на богатствата на света и благата на земята.
Всеки път, когато влезеше в спор със своята студентка, Борис се чувстваше странно, тя владееше духа му по необичаен начин. Вълнуваше го изумителната и харизма, зрелите и мисли и превъплъщения. Мъдрост необичайна за ослепителната и красота и младост. Улови се, да я сънува няколко пъти и смутен от неловкия сън, си забрани да я забелязва, но тя, тя беше винаги където е и той, витаеше около него и се появяваше навсякъде, където не я очакваше. В един миг, се усети, че се оглежда всеки път щом влезе в института, за да я открие и чуе очарователния и смях. Смутен и отричащ обладалото го чувство, се зарадва малко, когато тя се омъжи за свой състудент. Мислеше си, че най-после ще се спаси от тягостното усещане и постоянните мисли за нея. Написа и десетки неизпратени стихове, а последната стихосбирка изтъкана от чувства и емоции, бе повлияна изцяло от тези пориви. Срамуваше се и се радваше едновременно на тези свои залитания, макар все повече да се отдалечаваше от семейството и съпругата си. Превърнаха се в почти непознати хора. Само малката им дъщеря, спояваше отдавна разбития и провален брак. Нямаха какво да си кажат, нямаха желание дори за това, нищо не бе останало от красивите дни на надежда за щастие, разпиляно като трохи от трапезата на дявола. Борис наведе глава и две мъжки сълзи се търкулнаха по суровите черти на благородното му лице. Не искаше да се получи така, но битието безпощадно посече на ешафода всички мечти и блянове. Каква ирония? Толкова дълго искаше да има свое семейство, да живее сред децата си, да ги учи на благородство и разум, а ето какво се получи... напрежение, обидени, наранени и неразбрани. Ако можеше да започне всичко отначало, ей така да махне с ръка и всичко да е както в мечтите...Е, и ако имаше властта да го промени?
Пак беше пролет и в двора на къщата им люляка цъфтеше и пръскаше щедро сладникав аромат на щастие, измамно и нелепо, далечно и нереално. Всичко изглеждаше различно сега, прибираше се удома, а там дори стените изглеждаха чужди и негостоприемни, а зад тях се криеха неразгърнати страсти и неполучени отговори на незададени въпроси. Всеки си беше открил свой начин да се спаси от конфликт с възможен фатален край, неудобен за членовете на семейството. Децата избягваха да споделят проблемите си, за да не задълбочат съществуващите вече, съпругата му- живееше в свой свят, наранена незнайно от какво и защо. Ревнуваше го от всичко, от писането, от контактите му, от интереса към него и стотиците почитателки на поезията на Борис. А той нямаше право да се оплаква, имаше своята отговорност и задълженията на глава на семейство. Всичко това можеше да се приеме за нормално в едно българско средно семейство, ако не беше непримиримия му дух и търсенето на нишките на инервацията на живота. Останалото – една непрекъсната илюзия и компромиси, започваше да тежи като хомот, а бремето на постоянната неудоволетвореност се пренасяше в качеството на ежедневието, засягайки всички зависими от това. Нямаше право да се отказва, защото не се отказваше никога и не бе обичайно за него да го прави. Носеше бремето на своя избор мълчаливо и безропотно. А и опитите да говори за това, водеха до конфликти с неизвестен край. Това го измъчваше прекомерно и задълбочаваше самотата и духовната изолираност в, която се потапяше. Вършеше отново работата си с необходимата страст, но не влагаше сърцето си, заключено и свито. Как искаше да изкрещи, че я обича... виждаше я на всяка премиера, изящна и вълнуваща. Получаваше вниманието и искрената и радост, но се обръщаше и бягаше от себе си, от чувствата и любовта си. Така минаваха месеците до онази вечер, на бала. Абсолвентите поканиха и своя преподавател. Борис се развълнува и дълго се колеба. Интуицията му подсказваше, че там ще се случи нещо необичайно, нещо, което ще промени руслото на живота му и съдбата не го разочарова. Вечерта мина под знака на приповдигнато настроение и еуфория. Яна седеше срещу него, не пиеше, но гледаше странно, с онези огромни черни очи на кошута, които можеха да стопят и желязо. Танцуваха мълчаливо, забила нокти в рамото му до кръв. Притисна се до него и топлината на тялото и замъгли всички разумни доводи за отрицание. После, вратата на стаята му се отвори... малко преди съня да отнеме и последната надежда. Тя се появи, придвижи се като призрак в сумрака и постави пръст на устните си, стигайки до изумения Борис. Плъзна се под завивките и отметна ефирната нощница с която беше облечена. Луната се отрази в съвършеното и тяло, гърдите и потръпваха, твърди, а учестеното и дишане приличаше на песен на Русалка, примамваща поредния моряк в острова на незавръщане. Нямаше сили да откъсне поглед от нея, бедрата и се вплетоха в него, устните и загасиха всяка разумна съпротива и потънаха в небитието. Когато сутринта се събуди, нея я нямаше. Само парфюма и още лежеше на възглавницата, както и аромата на тялото и в завивките. Прибра се, но нищо не беше същото. Живота изгуби вкуса си без нея. Затвори се още повече, не разговаряше с никой, не обръщаше внимание на нищо, движеше се като зомби и вечер не затваряше очи. Нямаше дълго да издържи на това, но някой отгоре държеше нишката на живота му и пречисти грехът в душата на Борис. И разбра... откри пътят и в него се породиха мисли и чувства близки до спасението. Назряваха събития окончателни и фатални, нямаше друг начин, нямаше как да се бори с невъзможното и честта си, нямаше как да намери покой, а смъртта не беше решение за силни хора.И за оправдание, си мислеше, че не само чувствата към Яна са причина за решението му. Сутринта излезе, целуна дъщеричката си, огледа се, остави документите си и ключовете на колата на скрина до телевизора. Жена му спеше дълбоко, не се сбогува с нея...излезе и пое в мъгливото, дъждовно майско утро с ухание на цъфнали люляци.
Яна погледна часовника си, Росен закъсняваше. В последно време той участваше активно в нейния живот, както и в този на детето, след развода с първия и съпруг. Осем години живя сама със детето и спомените си. Не можеше да си прости, че не каза на Борис за своите неудържими и пламенни чувства. Искаше да е наясно със себе си, а и не можеше да го отнеме от семейството му, от малката Леа, от живота с който беше свикнал. А разликата във възраста не беше дори повод за размисъл. Борис изчезна в деня в който беше решила да му разкрие чувствата си, готовността да приеме примирената роля на любовница, каквото и да означаваше това. Той беше нейния идол и кумир, единствения мъж, който искаше съзнателно с духа и тялото си. Още страдаше и често в самотните си нощи разговаряше наум с него, молеше го да се върне и пращаше послания в неизвестността с надеждата да я чуе , където и да е. До днешния ден без резултат. А сега и предстоеше приятен уикенд с детето и мил приятел, наместил се неусетно в траурната празнота на душата на младата жена. Борислава подскачаше нетърпелива и дърпаше майка си за ръката, докато най-после колата на Росен се показа в края на улицата. Пътуваха дълго... Мелник не беше близо, а поканата за Мелнишките вечери на поезията я привличаше отдавна. Яна, мълчаливо разслистваше в съзнанието си десетките стихове на Борис, запомнени наизуст... вече не се съмняваше, че са написани за нея. Знаеше го!
Пристигнаха рано, настаниха се в хотела и поеха към Роженския манастир, да запалят свещ и да се поклонят пред тази величава Българска твърдина. Вратите на манастира стояха широко отворени, но никой не се виждаше вътре. Само в параклиса възрастен свещенник чистеше поставките за свещи. Излязоха от храма и Борислава се затича към огромен люляков храст с примамващи цветове. Спъна се, олюля се и падна на острите камъни под лозницата пред параклиса.. Крачето и бързо се обля в алено - червен цвят. Кръвта течеше силно и ужасяваща рана зейна на детското краче . Яна, полудя от безпокойство. Росен се затича да търси помощ, кръвта течеше ли течеше и тъкмо когато паниката и страха се превръщаха в отчаяние и безнадеждност, две силни ръце поеха Борислава, а топъл и познат до умиление глас, за миг успокои детето. То притихна в ръцете на едрия монах, който с бащинска загриженост я отнесе на ръце и я постави на дървен одър в малко предверие. Ръцете му вещи и грижовни бързо спряха кръвта и превързаха отворената рана. Вършеше всичко това мълчаливо и с много всеотдайност. Погали детето с безпределна нежност, зави я със старо одеяло и я пое в прегръдките си. Борислава се отпусна и заспа мигновено.
Монахът притихна, приседнал на одъра със спящото в ръцете си дете и само устните му помръдваха леко в молитва, отправена към невидими сили. Лицето му излъчваше увереност и дори не трепна, когато разплакана от вълнение Яна, прималя и промълви името му преди да загуби съзнание от вълнение.
- Борис! Господи!... В ръцете ти е , твоята дъщеря. Прости ми!
Дългата бяла брада на калугера потрепна, по изпънатото бледо лице се стекоха две тежки и бавни сълзи, но погледа му остана зареян някъде далече навън и високо, и в него се четеше благодарност за неговата съдба на ерудит, за пътя избран от всевишния и за благодатния край на тази сага. Там в лоното на неговия отец идваше покоя, който бе търсил, покоя очакван толкова дълго и търпеливо. В ъгълчетата на устните му беше застинала тиха усмивка. Когато взеха детето от ръцете на монаха, тя още спеше прегърнала баща си в неговия последен път и поела сетния му праведен дъх. Погребаха го на другия ден в двора на манастира, под храста с цъфналия люляк, а на скромния кръст пишеше само. „Помилуй Господи... неведоми са пътищата по които ни водиш”!...А някой беше поставил до кръста на гроба ухаещ цвят на току що откъснат люляк.