автор: apostolicia

Харон се казвал, ма аз съм можела да му викам Хари. Позволява ми. Хари, моля ви се! Най-спретнатият циганин, който съм виждала през живота си. Стои на лодката, сякаш краката му са завинтени за пода - без да се поклаща, само леко подпира веслото. А до него – най-грозното куче на света.
„Аха!” – кима утвърдително, прочел дълбокия скепсис в очите ми. Цербер се казвало. Грозно било и никой не щял да го обича, та затова го взел. И реката една такава – брегът й кален, подгизнал от дъждовете тия дни, върбалаците с още голите клони, навсякъде се валят обелени дънери, които реката е довлякла кой знае откъде. А другият бряг се не вижда, забулен от мъглата, дето се е разстлала плътно над спокойната черна вода – досущ Стикс, а сред него леко се поклаща черупката на стария циганин Харон, дето мога да му викам Хари, с грозното куче на име Цербер. Остава да ми иска и един обол за превоза, и съвсем ще я вапцаме.
Къде попаднах?! Трябваше да посетя болна старица на един от островите, а попаднах на Лодкаря. Тази река – питам го – Стикс ли е или Ахерон. Той се смее. Знае, циганинът му с циганин, да му се ненадяваш. Питам го познава ли болната жена на острова, а лицето му става някак сиво.
Познавал я. Ама само по образ. Щото тя била най-изненадващата жена на света, щото нямало друга като нея. Щото била неговата жена. Ма как така – само по физиономия, бе Хароне, ти май си си загубил ума в тая мъгла. Не, не си го бил загубил, а и тук мъглата си е постоянна. И жена му не била Оная с косата, а обикновена Дидка. Само че си била неговата жена и... ех, какво знам аз...
Страхуваше се! Дидка – тутакси се запитах дали не е някакво идиоматично приспособяване от английски – някаква миловидна форма на Смъртчица, например – та Дидка беряла душа. Готова била да го напусне, а той не бил готов да се сбогува с нея. Толкова дълго живеели на този малък остров насред могъщата река, че вече не помнел какво е в отвъдния свят. Не, не този отвъден, а онзи, от който идвам аз, щото за него пък моят свят е отвъден. Отвъд реката, де, да не си помисля нещо...
Преди хиляда години се били събрали с Дидка. Тя си е Дидка, той не бил Харон, ама откак се преместили тука и той тръгнал да вози с лодката хора и товари по реката, тя го прекръстила. Все го подбивала, че мяза на подземния лодкар и така си останал. А като намерил пребитото до смърт обезобразено куче, Дидка го кръстила Цербер. Тя, Дидка, де, била някога библиотекарка, та всички книги е прочела. То на острова какво друго да правиш, освен да четеш.
Голяма хубавица била на времето жена му. А той – циганче. Добро циганче бил, ама нямал род, нямал дом, нямал и риза на гърба си. Така и никой не разбрал откъде и как се появил някога в селото на Дидка, ама бързо свикнали с него. Нямало двор, дето да не е чистил, нямало градина, дето да не са го викали да обърне с казмата, нямало лозе, да не е копал, нито пък къща, в която не е цепил дърва. Викали го, щото не се плашел от работата и минавал с едно коматче хлебец и малко сиренце, малък бил още и не пиел ни вино, ни ракия, пък и слушал. Току му подадяли някоя ризица, вехти гащици, прокъсани обувкчици. Ма той бил доволен. Никой не знаел къде спи, нито пък го питали. Тайно се провирал нощем в читалището през един счупен прозорец и спял в мазето, на дървата.
Минали няколко години, преди Дидка да се върне от учение в село и да стане библиотекарка. Когато я видял за първи път, ликът й устрелил лятото в самото сърце. Разбрал, че никога няма да види по-красиво създание, нито пък някога ще я забрави. Виждал кои книги чете денем, нощем ги намирал и галил страниците, дето ги е пипала, четял редовете, на които са се спирали очите й, докосвал кориците, които тя докосвала. Дидка го спипала, разбира се, но не му се карала, а напротив - взела да му дава още книги, да му показва това-онова, да го учи. Полека-лека двамата млади се сближили. Ама дотолкова се сближили, че се познали като мъж и жена – май никога не бях чувала точно такова определение за любов. Но баща й научил. Пребил я първо хубавичко, запрял сетне вкъщи и накрая й намерил жених, та дасе научи да не върти любов с циганин. А за него сбрал дружина, издебнал леговището му в мазето на читалището и го пребили до смърт. Едва се свестил, месеци лежал потрошен и безпомощен. А Дидка се грижела за него. Как бяха стигнали до острова, как бяха прецапали великата река, как тя се беше измъкнала и кой й беше помагал да го пренесе и излекува – никой и до днес не знаеше. Само тя, но тя мълчала.
Напоследък Дидка заболяла, но вместо да дойде при мен в кабинета ми в селото на брега, предпочела да водят дълги разговори за смъртта и отвъдното. Ех, нямала особено доверие в лекарите. Пък и хора не обичала много, че все й викали, че е вещица. Но сега умирала. А той не можел да стои така и нищо да не прави. Жената, дето му спасила живота. Жената, която се отказала от род, за да живее с него като отшелник в пещера на това островче насред великата река.
Сякаш знаеше, че когато пристигнем, ще е само за да констатирам смъртта. Дидка си беше отишла тихо, приличаше на изсушен цвят от роза. Той не повярва, не можел ли съм да помогна, нали съм доктор. Късно ли сме пристигнали, бавно ли карал старата черупка, то в тая мъгла... Изведнъж раменете му се отпуснаха, заприлича на окачена на пирон до вратата стара дреха.
Тя го молела да не тръгва, да остане с нея в последния й час, но той я оставил да дири лекар. Сляпо вярвал, че тя ще го дочака, че аз ще я спася. Не можел да стои така, трябвало нещо да направи. Не можел да допусне тя да си. А ето че сега дори не успял да се сбогува с нея. В единствения час, когато тя го молила за нещо, в единствения час, когато наистина е имала нужда от него.
Дали щял да ги раздели Господ оттатък – него в циганския Рай, нея – при своите в другия Рай...