автор: ginganka

За една легенда са необходими:
една птица ( по възможност бяла),
едно Слънце ( по възможност светло)
и eдно тресавище.

Бялата птица изпърха с криле,
напрегна се, неистово протегна шия,
разтвори широко очи–
да поемат повече слънце
и клюна раззина широко–
да погълне повече въздух.

Бялата птица попадна
в тресавище много отдавна.
Оттогава всеки божи ден
пърха с криле,
напъва се,
неистово протяга шия,
иска да се освободи,
стреми се към слънцето,
но все по– дълбоко
затъва в тресавището.

Бялата птица пак се напрегна,
неистово протегна шия,
разтвори широко очи–
да поемат повече слънце
и клюна раззина широко–
да погълне повече въздух,
но не изпърха с криле,
защото
крилете
вече
ги нямаше–
тресавището
ги беше
погълнало.

И този ден си отиде,
настъпи нощта.
– Боже,– мислеше птицата–
нека дочакам деня,
нека отново да видя Слънцето!
То ще ме изпълни със сила,
ще се напрегна до болка,
до трошене на кости,
ще се изпъна до скъсване.
И тогава...
И тогаваще полетя
към светилото!
дъждът ще измие калта от перата ми,
вятърът ще ми даде бързина
и ще литна пак–бяла и горда
на земята ще сляза
само за да умра.
Тъй се молеше птицата
и събираше сили за утре,
и вярваше, че ще полети...

И ето, слънцето се появи,
стъпи на ръба на земята
и заметна своята светнала мрежа
към смуглата нощ.
Тя се отскубна,
омота се в черното було
и хукна на запад,
вдънземята се провали.

Слънцето плисна лъчи над земята,
огря и тресавището.
Бялата птица се напрегна до болка,
до трошене на кости,
изпъна се до скъсване,
разтвори широко очи–
да поемат повече слънце
и клюна раззина широко–
да погълне повече въздух,
но не протегна неистово шия,
защото шията вече я нямаше.
Блатото беше я погълнало.

И настъпи нов ден,
но бялата птица не видя слънцето.
Само клюна раззина широко–
да погълне повече въздух.
Вдишване, издишване,
вдишване, издишване...
После затихване,
после изстиване,
после– застинало блато,
слънце спокойно
и равно тресавище...

Имало някога птица,
била бяла, толкова бяла
и вярвала в Слънцето...